Сконфузена, Лорен понечи да се извърне, когато вратата се отвори и Томи излезе навън. Тя бе страшно щастлива да го види там, а не в болнично легло, както се бе страхувала.
Както бе облечен с дългото си черно расо и с бялата си якичка, той й се видя много бледен и разтревожен. Лорен започна да си проправя път през тълпата.
Томи и непознатият, с когото разговаряше, представляваха впечатляваща картина. И двамата бяха високи и тъмнокоси, но Томи, с румените си страни и луничките по носа, имаше характерния за ирландците светъл тен. За разлика от нея, когато случайно се застоеше на слънце, кожата му не получаваше загар, а изгаряше. Имаше една очарователна трапчинка — поне тя я смяташе за такава — на дясната си буза. А заради хубавото си момчешко лице бе известен с прозвището „Отец За жалост“ сред всички момичета от колежа и гимназията в града, които тайно въздишаха по него.
Но в мъжа, застанал до брат й, със сигурност нямаше нищо момчешко. Докато тя си пробиваше път към верандата, той продължаваше да я наблюдава. От време на време клатеше глава утвърдително, докато Томи му говореше нещо.
Най-накрая кимна с глава към нея. Томи се обърна, забеляза я и я извика. Втурна се да я пресрещне, вземайки по две стъпала наведнъж, а черното му расо се развяваше около глезените му. На лицето му бе изписано огромно облекчение.
Лорен забеляза, че приятелят му остана на верандата, но вече не им обръщаше никакво внимание. Беше изцяло зает да наблюдава разотиващата се тълпа.
Тя бе удивена от реакцията на брат си. Предполагаше, че той много ще се ядоса или поне ще покаже известно раздразнение, като я види, но не последва нищо подобно. Всъщност той се държеше така, сякаш не бяха се срещали от години, макар че само преди няколко дни я заведе да огледа таванския етаж на абатството.
Томи я сграбчи в мечешката си прегръдка.
— Слава Богу, ти си добре. Страшно се притесних за теб, Лорен. Защо не ме предупреди, че ще дойдеш? Толкова съм щастлив да те видя.
Гласът му трепереше от вълнение. Напълно объркана от държанието му, тя се отдръпна:
— Радваш се да ме видиш ли? А аз си мислех, че ще си страшно ядосан, задето тръгнах след теб. Томи, защо не ми се обади в петък вечерта? Нали обеща.
Най-накрая той я пусна от прегръдката си.
— И ти си се притеснила за мен, нали?
Лорен надникна в големите му кафяви очи и реши, че в края на краищата е най-добре да му каже истината.
— Да, притесних се. Трябваше да ми се обадиш за резултатите от изследванията. Помислих… че не са много добри.
— В лабораторията объркаха нещо. Затова не ти се обадих. Наложи се повторно да направят изследванията. Но, по дяволите, Лорен, защо не ме предупреди, че идваш? Накарах шериф Лойд да те търси навсякъде из Холи Оукс. Влез вътре. Ще му се обадя, че си дошла здрава и читава.
— Накарал си шериф Лойд да ме търси ли? Защо?
Томи я сграбчи за ръката и я дръпна към себе си.
— Ще ти обясня всичко веднага щом влезем вътре. Там е по-безопасно.
— По-безопасно! Томи, какво става? Никога не съм те виждала толкова изнервен. А кой е онзи човек, дето стои на верандата?
Въпросът й изненада брат й.
— Ти никога не си го виждала, нали?
— Кой е? — попита тя с нарастващо раздразнение.
— Това е Ник Бюканън.
Лорен застина на място.
— Ти пак си болен, нали? Затова той е тук, също като миналия път, когато ти стана толкова зле и не ми каза, докато…
— Не — прекъсна я той. — Не съм болен. — Не й личеше да му е повярвала и затова той отново се опита да я убеди. — Обещах ти, че ще ти кажа, ако се налага пак да ме лекуват с химиотерапия. Помниш ли?
— Да — прошепна тя, усещайки как страхът постепенно я напуска.
— Съжалявам, че не ти се обадих в петък. Беше егоистично от моя страна. Трябваше да ти съобщя, че изследванията са се провалили.
— Щом не се налага да ти прилагат отново химиотерапия, тогава защо Ник е тук? — попита тя и хвърли един поглед към верандата.
— Аз го повиках, но това няма нищо общо с моето здравословно състояние. — Томи продължи да говори бързо, преди тя да го е прекъснала. — Хайде, Лорен. Крайно време е да се запознаеш с него.
— Прословутият Ник Бюканън — усмихна се тя. — Не си ми казал, че той е толкова…
Успя да млъкне навреме. Винаги бе смятала, че пред брат си може да сподели всичко, но сега съвсем не беше моментът да му признае, че най-добрият му приятел изглежда невероятно секси. Големият й брат по една случайност беше и свещеник, нямаше начин да оцени едно такова мнение.
Ник и Томи повече приличаха на братя, отколкото на приятели. Запознали се по време на юмручен бой на игрището на началното училище „Сейнт Матю“, когато били във втори клас. Всеки разкървавил носа на другия и от този ден нататък станали неразделни. По някакво странно стечение на обстоятелствата Томи най-накрая се бе установил да живее у семейство Бюканън, което имаше осем деца и остана там, докато беше в началното училище и в гимназията. А след това двете момчета отидоха да учат заедно в университета „Пен Стейт“.
— Какво му има толкова? — попита учудено Томи, докато я дърпаше след себе си.
— Моля?
— Каза, че Ник бил толкова…
— Висок — припряно отвърна тя, след като най-накрая си спомни за какво бяха говорили.
— Никога не съм ти изпращал негови снимки, нали?
— Не, не си — отвърна тя, поглеждайки го намръщено заради този пропуск.
Внезапно развълнувана, Лорен си пое дълбоко дъх и тръгна нагоре по стълбите да се запознае с Ник.
Той имаше сини очи. „Бляскави сини очи, които не пропускат нищо“, помисли си тя, докато Томи ги представяше един на друг. Лорен протегна ръка да се здрависа с Ник, но той не й позволи да бъде толкова официална. Отмести ръката й и я привлече в прегръдките си. Това беше братска прегръдка. Когато тя отстъпи назад, той не я изпусна от ръцете си, оглеждайки я от глава до пети.
— Толкова се радвам, че най-после се запознахме. Много съм слушала за теб през всичките тези години — призна тя.
— Не мога да повярвам, че по-рано никога не сме се срещали! — възкликна Ник. — Виждал съм всичките ти снимки от детските години. Томи ги беше окачил на стената, когато живеехме в общежитието, но това беше преди много време, по дяволите! Лорен, ти със сигурност много си се променила.
— Надявам се, че е така — засмя се тя. — Сестрите в пансиона се сещаха да изпращат снимки на брат ми, но той от своя страна никога не ми е изпратил дори една своя снимка.
— Нямах фотоапарат — оправда се Томи.
— Можеше да вземеш назаем. Но те е домързяло.
— Мъжете не се сещат за такива неща — възрази той. — Поне аз не се сетих. Ник, трябва да я приберем, нали?
— Да, разбира се — съгласи се той.
Томи отвори замрежената врата и повлече Лорен вътре.
— За бога, какво ти става? — задърпа се тя.
— След минутка ще ти обясня.
В преддверието беше тъмно и миришеше на мухъл. Брат й бързо ги поведе към кухнята, която се намираше в задната част на двуетажната къща. Имаше кътче за закуска до един еркерен прозорец с изглед към зеленчуковата градина на отец Маккиндри. Тя заемаше по-голямата част от обградения заден двор.
