„Успение Богородично“. А с другия — свещеника Винсънт Морено, никога не бяха се срещали. Но нито Рокхил, нито Морено смятаха да отседнат в къщата на свещеника при Маккиндри и Том, защото и двамата определено предпочитаха луксозните удобства, осигурени в енорията „Света Троица“. Там имаше топла вода, която течеше повече от десет минути и централна климатична инсталация. „Света Троица“ се намираше в сърцето на църковна община отвъд щатската граница, разделяща Мисури от Канзас. Маккиндри шеговито я наричаше „Нашата Майка на кракомобила“ и това наименование си беше съвсем на място, като се имаше предвид броят на луксозните автомобили, оставени на паркинга пред църквата в неделя сутрин. Повечето от енориашите на „Нашата Майка на милосърдието“ не притежаваха коли и ходеха пеша до храма.
Том усети, че коремът му къркори. В горещината дрехите му лепнеха от пот, започна да ожаднява. Имаше нужда от още един душ и от една ледена „Бъд Лайт“. През цялото време, докато се печеше като коледна пуйка в изповедалнята, не се появи нито един желаещ да се изповяда. Според него по това време на деня едва ли имаше жива душа и в църквата. Освен, разбира се, Луис, който обичаше да се крие в стаичката до притвора и тайно да си попийва от бутилката долнокачествено уиски, скрито в кутията му с инструменти. Том погледна часовника си — оставаха още две минути до края на определеното време и реши да тръгва. Угаси лампата над изповедалнята и посегна да дръпне завесата, но в този момент долови лекото свистене, което се чуваше, когато някой коленичеше върху кожената възглавничка. Последва дискретно покашляне откъм отделението за изповядващите се.
Том с нежелание приседна отново на стола, извади дъвката от устата си и я сложи обратно в обвивката й. След което молитвено наведе глава и плъзна нагоре дървената преграда.
— В името на Отца и Сина… — започна той и направи кръстния знак с ръка.
Изминаха няколко секунди в мълчание. Покаялият се грешник сигурно се опитваше да събере мислите си или да набере кураж, преди да се изповяда. Том оправи епитрахила около врата си и търпеливо зачака.
През решетката, която ги разделяше, го лъхна благоуханието на „Обсешън“, парфюма на Калвин Клайн. Том позна това тежко и сладко ухание, защото неговата икономка в Рим му беше подарила за рождения ден флаконче тоалетна вода от тази марка. Няколко капчици бяха достатъчни за дълго време, а каещият се явно бе прекалил с количеството. Изповедалнята направо вонеше на „Обсешън“. Този аромат, в съчетание с миризмата на плесен и пот, едва не го задуши. Стомахът му се разбунтува и той направи усилие да не повърне.
— Тук ли сте, отче?
— Тук съм — прошепна Том. — Когато сте готов да изповядате греховете си, можете да започнете.
— Това е… трудно за мен. За последен път се изповядах преди една година. Тогава не получих опрощение. Сега ще опростите ли греховете ми?
В гласа се долавяше някаква странна напевност и насмешливост. Това накара Том да застане нащрек. Дали непознатият беше просто изнервен, тъй като отдавна се бе изповядал за последен път, или пък нарочно се държеше непочтително?
— Не ви дадоха опрощение ли?
— Така е, отче. Разгневих свещеника. И вие ще се разгневите. Онова, което трябва да изповядам, ще ви шокира. А след това ще побеснеете, също като другия свещеник.
— Каквото и да кажете, няма да ме шокира, нито да ме разгневи — увери го Том.
— Вече сте го чували и по-рано? Така ли е, отче?
Преди Том да успее да му отговори, каещият се добави шепнешком:
— Мрази греха, а не грешника.
Насмешливите нотки прозвучаха по-отчетливо. Том настръхна.
— Ще бъдете ли така добър да започнете изповедта?
— Да — отговори непознатият. — Благослови ме, отче, защото ще съгреша.
Объркан от чутото, Том се наведе към решетката и помоли човека да започне отначало.
— Искате да изповядате грях, който се каните да извършите ли?
— Да.
— Това някаква игричка ли е или…
— Не, не, не е никаква игра — бързо отговори непознатият. — Аз съм страшно сериозен. Ядосах ли ви вече?
Зад решетката внезапно избухна смях — гръмки, дразнещи звуци, подобно на изстрели среднощ.
Стараейки се гласът му да звучи спокойно, Том поясни:
— Не, не съм ядосан; а по-скоро объркан. Вие със сигурност разбирате, че не мога да ви дам опрощение на грехове, които тепърва замисляте да извършите. Прошката е за онези, които са осъзнали грешките си и искрено се разкайват. Те имат желание да платят за греховете си.
— О, отче! Но вие все още не знаете за какви грехове става дума! Как е възможно да откажете да ми дадете прошка?
— Назоваването на греховете няма да промени нищо.
— Не е така! Преди година признах на друг един свещеник какво се каня да извърша, но той не ми повярва, докато не стана прекалено късно. Не правете същата грешка.
— Откъде разбрахте, че свещеникът не ви е повярвал?
— Той не се опита да ме спре.
— От колко време сте католик?
— През целия си живот.
— Тогава сигурно знаете, че свещеникът не може да говори за греха или за грешника извън изповедалнята. Тайната на изповедта е свещена. Как по-точно би могъл да ви спре другият свещеник?
— Трябваше да намери начин. Тогава се… упражнявах и бях предпазлив. Щеше да е много лесно да ме спре, затова вината е негова, а не моя. Сега няма да е лесно.
Том отчаяно се мъчеше да проумее думите му. Упражнявал се? Но в какво? И какво прегрешение е могъл да предотврати другият свещеник?
— Мислех си, че мога да го овладея — започна непознатият.
— Да овладеете кое?
— Непреодолимото си желание.
— Какъв беше грехът, който изповядахте тогава?
— Тя се казваше Милисънт. Това е едно хубаво, старомодно име, не смятате ли? Приятелите й я наричаха Мили, но не и аз. „Милисънт“ повече ми допадаше. То се знае, не й бях точно приятел.
Гръмкият му смях раздра застиналата тишина. Челото на Том бе покрито с капчици пот, но изведнъж му стана студено. Този човек съвсем не беше някакъв шегаджия. Свещеникът се страхуваше от онова, което му предстоеше да чуе, но все пак бе принуден да попита:
— Какво се случи с Милисънт?
— Аз разбих сърцето й.
— Не ви разбирам…
— А вие какво смятате, че се е случило с нея? — настойчиво попита онзи и в гласа му отчетливо прозвучаха нотки на нетърпение. — Аз я убих. Беше истинска касапница, навсякъде имаше кръв, целият бях в кръв. По онова време бях страшно неопитен. Не бях усъвършенствал методите си. Когато отидох на изповед, още не бях я убил. Планирах го и свещеникът можеше да ме спре, но не го стори. Аз му признах какво смятам да направя.
— Обяснете ми по какъв точно начин е могъл да ви спре.
— Чрез молитви — отговори другият. Но пренебрежителните нотки отново прозвучаха в гласа му. — Казах му да се моли за мен, но той не се е молил достатъчно ревностно, нали така? Понеже все пак я убих. Жалко е, наистина. Тя беше такова красиво малко същество… много по-красива от другите.
— Колко престъпления сте… извършили?
— Прегрешения, отче — поправи го онзи. — Аз извърших прегрешения, но можех да се въздържа, ако онзи свещеник ми беше помогнал. Той не искаше да ми даде онова, от което имах нужда.
