заинтересуваш коя е моята клиентка.
— Настоявам да потърсиш помощ — отново подхвана Том.
— Попитай ме, попитай ме, попитай ме!
Том притвори очи.
— Добре. Коя е тя?
— Тя е прекрасна — отговори онзи. — Има красиви заоблени гърди и дълги черни коси. Няма нито един белег по съвършеното си тяло, а лицето й е като на ангел, толкова е изящно. Тя е умопомрачителна, но аз възнамерявам да й взема ума.
— Кажи ми името й — настоя Том.
Вече се молеше да има достатъчно време да се добере до бедната жена, за да я защити.
— Лорен — прозвуча гласът, подобен на змийско съскане. — Тя се казва Лорен.
Тези думи хвърлиха свещеника в ужасна паника.
— Моята Лорен ли?
— Точно така. Ето че най-после загря, отче. Смятам да убия сестра ти.
ВТОРА ГЛАВА
Агент Николас Бенджамин Бюканън се готвеше да излезе в безкрайно дълго отлаганата си почивка. През последните три години не беше почивал и това започваше да се отразява върху поведението му. Или поне така се изрази неговият шеф — доктор Питър Моргенщерн, когато му нареди да си вземе един месец отпуск. Дори добави, че става прекалено затворен и циничен. Дълбоко в себе си Ник се притесняваше, че шефът му може да е прав.
Моргенщерн винаги наричаше нещата с истинските им имена. Ник се възхищаваше от него и го уважаваше почти толкова, колкото собствения си баща, затова рядко се случваше да му възрази.
Шефът му бе непоклатим като скала. Ако позволяваше на емоциите си да надделеят, не би могъл да остане и две седмици в Бюрото. А ако въобще имаше някакъв недостатък, то това бе влудяващата му способност да остава абсолютно спокоен при всяка ситуация. И то до такава степен, че сякаш изпадаше в нирвана. Нищо не можеше да развълнува този човек.
Дванайсетте лично избрани от него агенти под прякото му ръководство го наричаха Пит Прозака2. Зад гърба му, разбира се, но той знаеше за този прякор и не се чувстваше обиден. Според слуховете, първия път, когато го чул, се разсмял, а това беше още една причина да се разбира така добре със своите агенти. Беше съумял да запази чувството си за хумор, истинско постижение, като се имаше предвид какъв отдел ръководи. Смяташе, че е изгубил самообладание, когато му се наложеше да повтори вече казаното, но истината бе, че неговият дрезгав глас на дългогодишен пушач на пури никога не се повишаваше. По дяволите, може би другите агенти бяха прави — във вените на Моргенщерн наистина течеше прозак.
Неговите шефове знаеха цената му и за четиринайсетте години, през които Моргенщерн бе работил в Бюрото, го бяха повишавали шест пъти. Въпреки това никога не почиваше на лаврите си. Когато бе определен за шеф на отдел „Издирване на безследно изчезнали“, той посвети всичките си сили на създаването на един изключително експедитивен специален отряд за проследяване и откриване на хора, обявени за изчезнали. И щом веднъж това бе постигнато, насочи усилията си към една по-специфична цел. Искаше да създаде специално подразделение, което да се занимава с най-трудните случаи, включващи изчезнали и отвлечени деца. Той обоснова необходимостта от съществуването на такава единица, а след това посвети значителна част от времето си да лобира за нея. При всяка възможност Моргенщерн размахваше под носа на директора становището си, което се побираше на 233 страници.
Твърдоглавата му решимост най-накрая бе възнаградена и той стана шеф на това елитно подразделение. Разрешиха му сам да избере своите подчинени — хора с различни професии и обществено положение, които в най-добрия случай можеха да бъдат определени като разнолика тайфа. Всеки от тях трябваше да изкара подготвителната програма на Академията в Куантико, а след това го пращаха при Моргенщерн за специална проверка и допълнително обучение. Много малко от мъжете издържаха на жестоката и съсипваща подготовка, но тези, които се справиха, бяха наистина изключителни хора. Някои бяха дочули как Моргенщерн уверява директора, че е отсял най-доброто. И в рамките на една година той наистина успя да докаже на всеки Тома Неверни, че е така. След това предаде кормилото на отдел „Издирване на безследно изчезнали“ в ръцете на своя помощник Франк О’Лиъри. И направи малка маневра в рамките на отдела, като посвети времето и усилията си на това много специализирано звено.
Неговият екип беше уникален. Всеки един от тези мъже притежаваше изключителни умения в проследяването на изчезнали деца. Хората му бяха ловци, които непрекъснато се състезаваха с времето, в името на единствената свещена цел — да открият и защитят детето, преди да е станало твърде късно.
Работата им беше свързана с такова огромно напрежение, че никой нормален човек не би издържал на мястото им. Но в тях нямаше нищо нормално. Те не отговаряха на профила на типичния агент на ФБР, но пък и Моргенщерн не беше типичният шеф. Той много бързо доказа, че е способен да ръководи такава уникална група. Хората от другите отдели наричаха неговите подчинени Апостолите, защото бяха дванадесет на брой. Но Моргенщерн не харесваше това прозвище, тъй като то предполагаше наличието на всевъзможни изключителни умения у самия него, каквито нямаше как да притежава. Скромността му беше още една причина да го уважават толкова много. Хората му го ценяха, защото не бе шеф като по учебник. Моргенщерн ги насърчаваше да вършат докрай работата си, доста често им даваше свобода на действие и винаги, когато бе необходимо, заставаше зад гърба им. В много отношения беше техният най-голям защитник.
Със сигурност никой друг в Бюрото не бе така всеотдаен в работата си и с такава добра квалификация като Моргенщерн. Той беше и дипломиран психиатър, та затова от време на време обичаше да поговори насаме с всеки от агентите си. Само това, че умееше да седне с тях и да разбере какво мислят, оправдаваше напълно изразходваните пари и време за обучението му в „Харвард“. Всички трябваше да търпят тази негова чудатост и го мразеха за това.
В момента той бе в настроение да говори за случая „Старк“. Беше пристигнал със самолет от Вашингтон в Синсинати и бе помолил Ник да намине при него на връщане от семинара в Сан Франциско. Ник нямаше желание да обсъжда случая „Старк“ — той беше отпреди месец и дори не му се мислеше за него, но никой не го питаше дали искаше или не.
Той изчака своя шеф в регионалния офис на Бюрото. След това седна срещу него от другата страна на полираната дъбова маса за конференции и в продължение на двайсет минути слуша как Моргенщерн прави преглед на някои подробности около този странен случай. Ник запази спокойствие, докато Моргенщерн не му довери, че ще получи похвала за героичните си действия. Изгуби самообладание, но само за миг, тъй като беше спец по прикриването на истинските си чувства. Дори неговият шеф, който винаги зорко следеше за издайнически белези на изтощение или свръхнапрежение, се излъга и реши, че той отново се е справил със задачата без особени усилия. Или поне така си мислеше Ник.
Когато съвещанието приключи, Моргенщерн мълчаливо се взря в стоманено сините очи на своя агент. И накрая, след една цяла дълга минута, го попита:
— Какво почувства, когато я застреля?
— Това необходимо ли е, сър? Измина един месец оттогава.
— Не сме на официално съвещание, Ник. Тук сме само ти и аз. Дори не е нужно да ме наричаш „сър“. А сега ми отговори на въпроса: Какво почувства?
Ник нервно се въртеше на стола с твърда облегалка, подобно на малко момченце, принудено да си признае, че е направило беля.
— Какво, по дяволите, целиш с този въпрос? — не издържа накрая агентът.
Като се престори, че не е забелязал избухването му, шефът зададе въпроса за трети път:
— Знаеш какво те питам. Точно в онази секунда какво почувства? Спомняш ли си?
Предлагаше му начин да се измъкне. Ник знаеше, че може да го излъже, като му каже: „Не, не си спомням, бях прекалено зает в момента, за да анализирам чувствата си“. Но отношенията им винаги се основаваха на честност и той не искаше сега да ги провали. Пък и беше сигурен, че шефът ще прозре лъжата. Осъзнавайки, че е безсмислено да увърта, той реши да бъде прям:
