— Да, спомням си. Почувствах се добре — прошепна Ник. — Наистина добре, по дяволите! Пит, аз бях направо в еуфория. Ако се бях поколебал дори трийсетина секунди преди да извадя пистолета, онова момченце щеше да е мъртво. Този път работата наистина бе на косъм.
— Но ти стигна навреме до детето.
— Трябваше по-бързо да проумея какво става.
Моргенщерн въздъхна. Ник беше най-самокритичен от агентите му.
— Ти единствен проумя какво става — напомни му шефът. — Не бъди толкова жесток към себе си.
— Чете ли вестниците? Репортерите твърдяха, че тя е луда, но те не са видели погледа й. А аз го зърнах и ти казвам, че тя въобще не беше луда. Беше самото олицетворение на злото.
— Да, четох вестниците, там наистина я наричаха луда. Очаквах това — добави Моргенщерн. — Разбирам защо го направиха и смятам, че ти също проумяваш. Това е единственият начин обществото да проумее едно такова гнусно престъпление. Иска им се да вярват, че само един ненормален — мъж или жена, би могъл да причини такива гадни, отвратителни неща на друго човешко същество, че само луд човек би изпитал удоволствие от убийството на невинни. Много от тези престъпници са луди, но някои не са. Злото наистина съществува. Ние двамата с теб сме го виждали. Някъде по пътя тази жена Старк е направила съзнателния избор да премине границата.
— Хората се страхуват от онова, което не разбират.
— Да — съгласи се Моргенщерн. — И има голям процент теоретици, които не щат да повярват, че злото съществува. Ако не могат да го обяснят със своите закостенели умове, значи просто не може да бъде. Според мен това е една от причините нашата култура да представлява такава плодородна почва за покварата. Някои от колегите ни вярват, че могат да оправят всичко с помощта на една многословна диагноза и няколко промиващи мозъка лекарства.
— Според един от твоите колеги съпругът на Старк я контролирал напълно и тя изпитвала такъв ужас от него, че превъртяла. С други думи, би трябвало да я съжаляваме.
— Да и аз го чух, но това са глупости. Старк е толкова покварена жена, колкото и съпругът й. Открихме нейни отпечатъци навсякъде по онези фотографски ленти, наред с неговите. Тя е участвала доброволно в тази работа, но аз наистина вярвам, че не е издържала психически. По-рано те никога не са преследвали деца.
— Кълна се в Бога, Пит, тя ми се усмихваше. Люлееше детето на ръце и държеше касапския нож над главата му. То беше в безсъзнание, но виждах, че все още диша. Тя ме чакаше. Знаеше, че съм проумял всичко, и според мен искаше да я гледам как го убива. — Той млъкна и поклати глава. — Да, исках да я гръмна. Съжалявам само, че и съпругът й не беше там. Открихте ли вече някакви следи? Струва ми се, че трябва да пуснеш нашия приятел Ноа по дирите му.
— Точно това обмислях, но те искат да хванат Доналд Старк жив, за да могат да го разпитат. А много добре знаят, че ако той създаде някакви неприятности, каквито и да е, Ноа няма да се поколебае да стреля.
— Хлебарките се убиват, Пит. Не можеш да ги опитомиш. Ноа е прав. — Той разкърши рамене, за да отпусне схванатите си мускули, и след това отбеляза: — Струва ми се, че пак ще трябва да бия отбой.
— Защо го казваш?
— Имам чувството, че съм се изчерпал. Нали и ти мислиш така?
Моргенщерн рязко поклати глава:
— Не, просто си малко уморен и това е всичко. Нищо от нашия разговор няма да влезе в доклада ми. Сериозно ти обещах, че всичко ще си остане между мен и теб. Ти много отдавна трябваше да си вземеш почивка, но грешката е моя, че не те задължих. Искам да си отдъхнеш един месец и да си наместиш мозъка.
Мрачното лице на Ник омекна и на него се появи нещо като усмивка.
— Да си наместя мозъка ли?
— Да се разтовариш — обясни шефът. — Или поне да се опиташ да го направиш. Кога за последен път пътува до залива Нейтън да видиш онова твое голямо семейство?
— Доста отдавна беше — призна Ник. — Свързвам се с тях по електронната поща. Те са страшно заети, също като мен.
— Иди си у дома, ще ти се отрази добре. Близките ти ще се радват да те видят. Как я кара съдията?
— Татко е добре — отговори Ник.
— Ами какво става с твоя приятел отец Мадън?
— Всяка нощ разговарям с Томи чрез имейли.
— А може би трябва да се видите и да си поговорите на четири очи.
— Смяташ, че имам нужда от духовен наставник? — с усмивка попита Ник.
— Е, поне имаш нужда да се посмееш.
— Да, може би си прав — съгласи се агентът. След това отново възвърна сериозното си изражение и добави: — Пит, кажи нещо за моята интуиция. Смяташ ли, че губя форма?
Моргенщерн го погледна насмешливо.
— Интуицията ти е във върховна форма. Онази Старк измами всички, но не и теб. Всички до един — роднините си, приятелите си, съседите си, хората от църковното дружество. Обаче теб не успя да излъже. Сигурен съм, че местните най-накрая щяха да се досетят, но дотогава онова момченце щеше да е мъртво, а тя щеше да отвлече някое друго. Знаеш не по-зле от мен, че такива хора, щом веднъж започнат, нямат спиране.
Пит потупа с пръсти дебелата кафява папка.
— В протоколите от разпитите прочетох как тя е сядала до бедната майка всеки ден и я е утешавала. Била е член на църковната комисия по погребенията.
Личеше си, че дори той бе шокиран от наглостта и злобата на тази жена.
— Полицаите говориха с всички членове на църковното дружество и не откриха нищо — рече Ник. — Но не бяха много старателни. Все пак това е едно съвсем малко градче и шерифът не знаеше какво да търси.
— Поне беше достатъчно умен да се досети, че не бива да чака, и веднага ни повика — каза Моргенщерн. — Той и местните хора бяха убедени, че някой външен човек е отвлякъл детето. И всичките им усилия бяха съсредоточени именно в тази посока.
— Да — съгласи се Ник. — Трудно е да повярваш, че някой от познатите ти е способен да извърши такова нещо. Имаше двама свидетели, които бяха видели някакъв скитник да обикаля около училището, но дадените от тях описания не съвпадаха. Екипът от Синсинати беше на път, а те много бързо биха прозрели играта й.
— Кое по-точно ти подсказа каква е истината?
— Някои дребни неща, които не пасваха. Не мога да обясня какво ме смущаваше у нея или пък защо реших да я последвам до дома й.
— Аз мога да го обясня. Задействала се е интуицията ти.
— Предполагам, че си прав — съгласи се Ник. — Знаех, че ще трябва да я проверя много обстойно. Нещо не беше наред, но не можех да загрея какво е то. Тя ме караше да изпитвам едно странно вътрешно усещане. А то се засили, когато влязох в къщата… Нали разбираш какво искам да ти кажа?
— Обясни ми как изглеждаше къщата й?
— Безупречна. Подредена и лъсната, нямаше и прашинка наоколо. Всекидневната беше малка — две кресла, диван, телевизор. Но знаеш ли кое беше странното, Пит? По стените липсваха картини, нямаше дори семейни снимки. Спомням си как си помислих, че това наистина е странно. Мебелите бяха покрити с найлонови калъфи. Предполагам, че много хора го правят. Все пак, както ти казах, всичко наоколо беше безупречно чисто, но имаше странна миризма.
— На какво миришеше?
— На оцет и на амоняк. Миризмата беше толкова силна, че ми смъдеше на очите. Предположих, че това е от някакъв много силен препарат за почистване… А след това я последвах в кухнята. И там беше съвършено чисто. Нямаше нищо по полиците, нито една кърпа на мивката, нищичко. Тя ме покани да седна, докато направи по чаша кафе и тогава забелязах онези неща на масата. Имаше солница и червен пипер, но
