между тях лежеше една огромна прозрачна пластмасова кутия с розови таблетки против стомашни киселини, а до нея — шише за кетчуп с парлив сос. Помислих си, че това е дяволски странно… И тогава забелязах кучето. Това животно наклони везните. Беше един кокер шпаньол, клекнал до задната врата. Не откъсваше нито за миг очите си от нея. Тя сложи чиния с шоколадови бисквити на масата и когато се обърна да донесе кафето, взех една от бисквитите и я пуснах на пода до мене, за да видя дали кучето ще дойде да я изяде. Но то дори не ме погледна. По дяволите, то така се страхуваше от нея, че не смееше да мигне, следейки всяко нейно движение. Ако шерифът го беше видял в нейно присъствие, щеше да проумее, че нещо наистина не е наред. Но когато я е разпитвал, кокер шпаньолът е бил навън в колибката си.
— Шерифът е влязъл в къщата й и не е забелязал нищо необичайно.
— Аз извадих късмет, но и тя беше нагла и безразсъдна.
— Какво те накара да се върнеш в къщата, след като вече си беше тръгнал?
— Първо имах намерение да повикам помощ, а през това време да наблюдавам жената, за да видя къде ще отиде. Но веднага щом излязох, усетих, че трябва да се върна в къщата и то веднага. Имах чувството, че тя знае, че съм по следите й. И бях сигурен, че момчето е някъде в къщата.
— Интуицията ти е била изострена до крайност — рече Моргенщерн. — Ето, затова аз те последвах.
— Знам. Онзи позорен футболен мач.
Шефът се усмихна.
— Само преди две седмици пак го видях в спортното предаване на Си Ен Ен. Сигурно пускат този клип поне два пъти в годината.
— Иска ми се да престанат, това е стара работа.
Двамата мъже се изправиха. Ник доста се извисяваше над шефа си. Обутият с черни мокасини от естествена кожа с ресни Моргенщерн беше висок метър и седемдесет и пет, а Ник над два и десет. Неговият шеф имаше оредяваща руса коса, която бързо посивяваше, а очилата му с дебели стъкла току се смъкваха върху тънкия му нос. Винаги носеше консервативен черен или тъмносин костюм, бяла колосана риза с дълги ръкави и вратовръзка на дискретни райета. За страничните хора Моргенщерн приличаше на недодялан университетски професор, но за агентите му той беше истински великан във всяко отношение. Справяше се великолепно с работата си и зверското натоварване, без дори да му мигне окото.
— Ще се видим след месец, Ник, но нито ден по-рано.
— Съгласен съм.
— Началникът му понечи да излезе от стаята, но спря.
— Все така ли повръщаш, когато се качиш на самолет?
— Има ли нещо, което да не знаеш за мен?
— Струва ми се, че не.
— А кога за последен път съм чукал жена?
Моргенщерн се престори, че е шокиран от въпроса му.
— Било е много отдавна. През този период явно си бил на сухо. — Ник се засмя, а шефът допълни: — Някой ден и ти ще срещнеш подходящата жена. Е, бог да й е на помощ.
— Аз дори не я търся.
Моргенщерн му се усмихна бащински.
— Точно сега е моментът да я намериш. Ти няма да я търсиш, но тя ще ти се стовари най-неочаквано на главата, също като моята Кейти. Нямах никакъв шанс да се измъкна и предвиждам, че и с теб ще стане същото. Тя е някъде там навън и просто те чака.
— Ще й се наложи дяволски дълго да чака — отговори Ник. — При нашата професия женитбата не влиза в сметката.
— С Кейти се справяме някак вече повече от двайсет години.
— Кейти е светица.
— Но ти не отговори на въпроса ми, Ник.
— Дали повръщам, когато се кача на самолет? Да, дявол го взел.
Моргенщерн се изкиска.
— Е, тогава приятно пътуване до дома.
— Знаеш ли какво, Пит, повечето психиатри биха се опитали да достигнат до същината на моята фобия, а ти се забавляваш с нея.
Той отново се засмя.
— Е, ще се видим след месец — повтори шефът с усмивка и с големи крачки напусна кабинета.
Ник прибра папките си и проведе няколко неотложни телефонни разговора с Бостънския офис и с Франк О’Лиъри в Куантико. След това спря едно такси на улицата и заедно с един от местните агенти замина за летището. Тъй като нямаше начин да избегне наложената му почивка, той колебливо реши да направи някои планове. Всъщност се канеше да се отпусне, предприемайки едно плаване заедно с Тео, най-големия от братята си. Ако успееше, разбира се, да го откъсне от работата му за два-три дни. А след това възнамеряваше да прекоси половината страна и да пътува с колата си до Холи Оукс, щата Айова, за да се види с най-добрия си приятел Томи. И сериозно да се заеме с малко риболов. Моргенщерн не спомена, че преди две седмици О’Лиъри бе отложил обсъждането на повишението. Докато беше във ваканция, Ник смяташе да премисли плюсовете и минусите на новата работа. Разчиташе Томи да му помогне да вземе решение. Чувстваше го по-близък от собствените си петима братя и му се доверяваше напълно. Неговият приятел щеше да играе обичайната си роля на „адвокат на дявола“ и Ник се надяваше, че когато дойдеше време да се върне на работа, щеше да знае какво ще предприеме.
Уверен бе, че Томи се притеснява за него. През последните шест месеца непрекъснато му досаждаше с имейли, в които настояваше да се видят. Също като Моргенщерн, Томи разбираше с какви кошмари и напрежение е изпълнена работата му. И също смяташе, че се нуждае от почивка.
Томи водеше своята собствена битка и на всеки три месеца, когато той отидеше в Канзаския медицински център за изследвания, Ник усещаше онова странно присвиване в стомаха, което продължаваше, докато не получеше добри новини от приятеля си по електронната поща. Засега той имаше късмет: развитието на рака бе спряно. Но болестта си беше там, витаеше наоколо и се готвеше да нанесе удар. Томи се беше научил да се справя с нея. Но не и Ник. С удоволствие би дал дясната си ръка, ако с това би могъл да премахне болката и страданията му, но нещата не ставаха така. Както се бе изразил Томи, това беше неговата собствена война и сам трябваше да я води, а единственото, което можеше да направи Ник, беше да е на разположение, когато има нужда от него.
Агентът изведнъж стана нетърпелив, искаше по-бързо да види приятеля си. Дори бе възможно да го уговори да свали за една нощ расото си и двамата да се напият до козирката, както едно време, когато бяха съквартиранти в Пен Стейт.
Пък и най-накрая щеше да се запознае с единственото семейство на Томи — неговата малка сестричка Лорен. Тя беше с осем години по-млада от брат си и бе израснала при монахините в пансиона за девойки от богати семейства, намиращ се в планините край Женева. Томи няколко пъти се беше опитвал да я доведе в Америка, но условията на попечителството и адвокатите, на които бяха поверени парите, убедиха съдиите да я държат в уединение, докато навърши пълнолетие и може сама да взема решения. Томи беше обяснил на Ник, че положението не било чак толкова ужасно и че като спазвали закона, адвокатите всъщност защитавали имуществото.
От известно време Лорен вече беше пълнолетна и преди година се бе преселила в Холи Оукс, за да бъде близо до брат си. Ник никога не беше я виждал, но си спомняше снимките й, които Томи някога бе държал, прикрепени над огледалото. На тях тя приличаше на улично хлапе с плисирана черна пола и униформена бяла блуза, която висеше развлечено. Единият от три-четвъртите й чорапи се беше смъкнал и усукал около глезена. Колената й бяха покрити със струпеи, а дългата й кестенява къдрава коса падаше небрежно над челото и закриваше окото й. Двамата с Томи се бяха разсмели при вида на тази снимка. По времето, когато е била направена, Лорен със сигурност не е била на повече от седем-осем години, но Ник бе запомнил веселата й усмивка и искрящите очи, които подсказваха, че вечните оплаквания на монахините от нея си имат основания. В момичето наистина имаше нещо дяволито. А такава ненаситна жажда за живот със сигурност някой ден щеше да й докара бели на главата.
„Да, точно от почивка имам нужда“, помисли си Ник. Завръщането му у дома в Бостън бе ключът към
