осъществяването на всичките му планове, а това означаваше, че първо ще му се наложи да се качи на проклетия самолет. Мразеше да лети със самолет повече от всичко на света. Истината бе, че си умираше от страх.
Веднага щом пристигна на летището, по тялото му изби студена пот. Знаеше, че когато дойдеше време да се качи на самолета, лицето му щеше да е бледо като на мъртвец. „Боинг 777“ пътуваше за Лондон с кратък престой в Бостън, където, слава богу, Ник щеше да слезе. И да си отиде у дома в градската си къща в Бийкън Хил. Преди три години беше купил сградата от чичо си, но все още не бе разопаковал кашоните, оставени от носачите посред всекидневната. Дори не бе включил модерната аудиосистема, която най- малкият му брат Закари бе настоял да избере за него.
Отново усети как стомахът му се свива от страх, докато представяше документите си за самоличност и разрешителното си на офицера от охраната на летището. Педантичният мъж на средна възраст на име Джонсън нервно хапеше тънката си горна устна, докато компютърът му даде името на Ник и кодовото потвърждение. След това го придружи до металния детектор, покрай който минаваха всички пътници, връчи му бордовата карта и му помаха за сбогом.
Капитан Джеймс Т. Соренски го чакаше в големия салон. През последните три години Ник беше летял най-малко шест пъти с него и знаеше, че е отличен, изключително добросъвестен пилот. Беше проверил професионалната му биография просто за да е сигурен, че в миналото му няма нищо подозрително, което да подсказва възможността да получи нервен срив по време на полет. Дори знаеше каква паста за зъби предпочита капитанът. Но всички тези познания не успокояваха ни най-малко. Соренски беше завършил Военновъздушната академия с пълно отличие и от осемнайсет години работеше за, „Делта“. Досието му беше безупречно, но и това май нямаше значение. Стомахът на Ник отново се присви. Знаеше, че всичко се свежда до въпроса за доверието, а Соренски не му беше съвсем чужд — напоследък двамата си говореха на „ти“. Но все пак не му харесваше против волята си да му довери управлението на тези близо 159 тона стомана във въздуха.
Соренски можеше да бъде модел за плакат на Въздушните линии — безупречно подстригана, посребрена коса, идеално изгладена тъмносиня униформа с остри като бръснач ръбове на панталона, висока, стегната фигура. Самият Ник съвсем не беше с наднормено тегло, но въпреки това до него се чувстваше огромен като американски лос. Капитанът излъчваше увереност. Той строго спазваше собствените си правила, което Ник оценяваше високо. Макар че агентът имаше правителствено разрешение и съгласието на Федералната авиационна агенция да вземе със себе си в самолета своя зареден пистолет „Зиг Зауер“, той знаеше, че това изнервя Соренски — последното нещо, от което Ник имаше нужда. Предварително беше изпразнил пистолета и когато капитанът го поздрави, той пусна пълнителя в ръката му.
— Радвам се да те видя отново, Ник.
— Как си днес, Джим?
Соренски се усмихна.
— Все още ли се притесняваш, че може да получа сърдечен удар по време на полет?
Ник сви рамене, за да прикрие смущението си.
— И тая мисъл ми е минавала през ума — призна той.
— Да, възможно е да се случи, но аз не съм единственият човек на борда, който може да управлява този самолет.
— Знам.
— Но от това не се чувстваш по-добре, нали така?
— Прав си.
— Като се има предвид колко често ти се налага да летиш, би трябвало да си свикнал.
— Но това все още не се е случило.
— Твоят шеф знае ли, че ти прилошава всеки път, като се качиш на самолет?
— Разбира се — отвърна Ник. — Той е садист.
Соренски се разсмя и обеща:
— Ще се постарая полетът днес наистина да мине гладко. Няма да дойдеш с нас в Лондон, нали?
— Да летя над океана? Това никога няма да стане. — При тази мисъл Ник отново усети, че му призлява.
— Някога бил ли си в Европа?
— Все още не. Ще отида в Европа, когато стане възможно да пътувам с кола дотам.
Капитанът погледна пълнителя в дланта си.
— Благодаря ти, че ми го даваш. Иначе нямам законно право да ти го поискам.
— Знам, че ставаш нервен, когато някой е със заредено оръжие на борда. А аз не искам нервен пилот да управлява този самолет.
Ник се опита да се измъкне и да се настани на мястото си, но капитанът беше в настроение да бъбри.
— Между другото, преди месец прочетох във вестника хубава статия за това как си спасил живота на едно бедно момче. Беше ми много интересно да науча за миналото ти и за твоя най-добър приятел, онзи свещеник… Как най-накрая двамата сте се разделили и всеки е поел по своя път. Сега ти носиш значка, а той — кръст. Щом като научих, че си спасил онова дете, се почувствах горд, че те познавам.
— Просто си вършех работата.
— В статията се споменаваше и къде работиш. Как ви наричаха вас дванайсетимата? О, да, Апостолите.
— Все още не съм разбрал по какъв начин журналистът е успял да се добере до тази информация. Сигурен съм, че никой извън нашия отдел не знаеше за това прозвище.
— Все пак, много е подходящо. Ти си спасил живота на онова малко момче.
— Този път просто имахме късмет.
— Репортерът пишеше, че си отказал да дадеш интервю.
— Не работя за слава, Джим. Просто направих онова, което беше необходимо.
Впечатлен от скромността му, капитанът кимна:
— Добра работа си свършил. Момчето е отново при родителите си и това е важното.
Усетил, че похвалите му карат Ник да се чувства неудобно, Соренски побърза да смени темата.
— На борда е шериф Даунинг. Той трябваше да ми предаде оръжието си — добави с усмивка. — Да не би случайно да го познаваш?
— Името му не ми е познато. Придружава ли някого?
— Да.
— И защо се е качил на пътнически самолет? Те си имат свои транспортни самолети.
— Според Даунинг ситуацията е извънредна. Води един затворник обратно в Бостън, за да го изправят пред съда, та затова бърза — обясни капитанът. — Даунинг ми каза, че са хванали момчето на място да продава наркотици и много лесно ще го осъдят. Предполага се, че затворникът не е агресивен. Даунинг смята, че иначе адвокатите ще съумеят да го оправдаят набързо, преди съдията да успее да вдигне чукчето. Също като теб, двамата се качиха по-рано на борда. Шерифът е от Тексас. Личи си по говора му и ми се вижда доста симпатичен тип. Трябва да отидеш да му се представиш.
— Къде са седнали? — попита Ник, бързайки да надникне в главния салон на гигантския самолет.
— От тук не можеш да ги видиш. Те са на последния ред вляво. Момчето е с белезници и окови. Затворникът не може да е по-възрастен от моя син Анди, а той е само на четиринайсет. Това е нечуван срам, едно момче да прекара остатъка от живота си в затвора.
— Престъпниците стават все по-млади и все по-тъпи — отбеляза Ник. — Благодаря ти за информацията. Ще отида да кажа „здрасти“ на шерифа. Днес самолетът пълен ли е?
— Не — отговори Соренски, пъхвайки пълнителя в джоба на панталона си. — Но в Лоугън ще се напълни.
След като настоя Ник да го уведоми, ако има нужда от нещо, Соренски се върна в пилотската кабина. Там го чакаше мъж с тъмносинята униформа на наземния персонал на летището, стиснал отворена твърда папка с накъдрени листове. Той последва капитана в кабината и затвори вратата зад себе си. Ник сложи калъфа за костюми в горното отделение над определената за него седалка и пусна на нея старата си и охлузена кожена чанта за книжа. След това отиде в левия край на салона и тръгна надолу по пътеката
