между седалките към шерифа. Но по средата на пътя промени намерението си. Останалите пътници вече бързо прииждаха на борда и затова реши да изчака първо самолетът да се издигне във въздуха. А след като той самият се съвземе, да се представи на Даунинг. Но преди да тръгне обратно, го огледа добре — той бе протегнал единия си крак на пътеката и Ник видя натруфената украса на каубойския му ботуш. Висок и жилест, шерифът беше самото въплъщение на каубой. Имаше обветрено лице, с гъсти кестеняви мустаци, носеше черна кожена жилетка. Агентът нямаше как да види колана му, но можеше да се хване на бас на една месечна заплата, че Даунинг се е окичил с голяма сребърна катарама.
Капитан Соренски много точно бе преценил затворника — на пръв поглед наистина приличаше на хлапак. Но в него имаше нещо жестоко, много добре познато на Ник в миналото. Вече бе видял много неща в живота си и най-вероятно отдавна се бе простил със съвестта си. „Да, в днешно време престъпниците ставаха все по-млади и все по-тъпи“, помисли си отново Ник. Лицето на затворника бе белязано с акне, а студените му, наподобяващи мрамор очи, бяха толкова близко разположени, че изглеждаше кривоглед. Някой грозно бе подкастрил косата му, несъмнено нарочно. Всеки кичур приличаше на стърчащо острие, нещо като Статуята на свободата, но пък може би момчето просто искаше да изглежда така. Какво ли значение имаше изобщо пънкарската му прическа? Там, където отиваше, пак щеше да се сдобие с много приятели, чакащи на опашка за шанса да се докопат до него.
Ник се върна в предната част на самолета и се настани на своето място. Пътуваше в първа класа и макар че седалката бе по-широка, той пак имаше чувството, че няма къде да се обърне. Краката му бяха прекалено дълги, за да може да се протегне хубаво. След като пъхна чантата с книжата под седалката, той се облегна, закопча предпазния си колан и притвори очи. Щеше да е много добре да се настани по-удобно, но не можеше и да става въпрос да свали сакото си, защото другите пътници щяха да се стреснат при вида на кобура с пистолета му. Нямаше как да разберат, че не е зареден, а Ник съвсем не бе в настроение да ги успокоява. Беше на ръба да изпадне в неудържима паника и знаеше, че ще бъде така, докато самолетът не се издигнеше във въздуха. След това щеше да се почувства малко по-добре, докато не започнеха да се спускат към летището на Лоугьн. При кацането безпокойството щеше да го обземе отново. Докато го мъчеше клаустрофобията, си мислеше, че желанието на О’Лиъри той да се присъедини към екипа за справяне с критични ситуации е направо нелепо.
Каза си, че интелектът побеждава физиката, и независимо от обзелата го паника, реши да навакса с бумащината, докато бяха във въздуха. Вече бе проверил и знаеше, че няма да има никой на седалката до прозореца. Ник винаги сядаше до пътеката, дори ако се налагаше да премести някого, защото така можеше да види лицето на всеки пътник, качил се на борда на самолета. След излитането щеше да разтвори папките си, да разчете бележките си и да вкара информацията в своя лаптоп.
По дяволите, искаше му се да отдъхне, а не винаги да държи под контрол всяка ситуация. Моргенщерн му беше казал, че го е обучил на някои техники на релаксация, докато беше в уединение заедно с другите членове на екипа по време на обучението им в изолация. Ала Ник нямаше никакъв спомен за случилото се през тези две седмици. Знаеше, че и другите не си спомнят нищо. Всички бяха приели условията на Пит. Той ги беше накарал да седнат, обясни им какво иска да направи, но не и как, а след това ги помоли да му се доверят. На Ник тогава му бе ужасно трудно да се реши, защото това означаваше да се откаже от контрол на ситуацията. В края на краищата се предаде. Пит ги беше предупредил, че няма да си спомнят нищо. И се оказа прав.
Понякога някакъв мирис или звук събуждаше спомен за уединението. В отговор Ник заставаше нащрек, но споменът изчезваше така внезапно, както се бе появил. Знаеше, че тогава е бил в някаква гора някъде в Съединените щати; за доказателство имаше белези — един с формата на полумесец на лявото рамо и друг, по-малък, точно над дясното му око. Беше си тръгнал оттам с рани и охлузвания по ръцете и краката, и с безброй следи от ухапвания от комари, които доказваха, че се е влачил някъде в дивата пустош. Дали и другите Апостоли имаха белези? Той не знаеше това, но този въпрос никога не се задържаше достатъчно дълго в съзнанието му, за да ги попита.
Веднъж, в личен разговор, Пит засегна темата за уединението и Ник го попита дали е имало „промивка на мозъци“. При тези думи шефът му потръпна:
— Мили Боже, не! Аз просто се опитах да ви науча как да максимализирате даденото ви от Бог.
Чрез тези тренировки на мозъка Пит ги беше обучил да изострят вродената си силна интуиция, да се съсредоточават, или както пишеше на един армейски плакат — „да дават максималното от себе си“.
Самолетът рулира до края на пистата и спря. Ник предположи, че чака реда си за излитане — Синсинати беше национален център и тук винаги имаше задръствания на въздушното движение. Но изминаха петнайсет минути, а самолетът все още не бе помръднал. Агентът се наведе над празната седалка и през прозореца видя как два самолета рулират с бясна скорост в обратна посока.
Някаква млада блондинка, седнала от другата страна на пътеката, му се усмихна и се опита да го заговори. Попита го дали не се притеснява по време на полет. Явно изражението му го беше издало, по дяволите! Ник й кимна утвърдително и отново се обърна към прозореца, за да я накара да млъкне. Тя не изглеждаше никак зле — полата и блузката й от трико откровено подчертаваха хубавото й тяло, но той нямаше желание да се усъвършенства в изкуството на флирта. Сигурно бе по-уморен, отколкото си мислеше. Все повече заприличваше на Тео. Напоследък брат му беше в настроение само да работи и нищо друго.
Ник забеляза пожарна кола и два полицейски автомобила, които едновременно с бърза скорост се приближаваха към самолета. В този момент гласът на капитан Соренски се разнесе по вътрешния телефон. Звучеше прекалено жизнерадостно, но някак напрегнато:
— Дами и господа, ще имаме съвсем малко закъснение, докато изчакаме реда си за излитане. Скоро ще трябва да сме във въздуха, затова седнете, отпуснете се и се наслаждавайте на пътуването.
Веднага след тези думи вратата на пилотската кабина се отвори и самият Соренски се появи със самоуверена усмивка. Той се поколеба за миг, вторачил поглед в Ник, а след това тръгна по пътеката между седалките. По петите го следваше един млад член на екипажа с пепеляво сив цвят на лицето. Вървеше така плътно зад капитана, сякаш го държеше за сакото.
Ник бавно разкопча предпазния си колан.
— Капитане, не трябваше ли вие да управлявате този самолет? — с усмивка попита дългокраката блондинка.
Соренски й отговори, без да я погледне:
— Искам само да проверя нещо отзад.
Ръцете на капитана бяха отпуснати отстрани и стиснати в юмруци, но когато минаваше покрай седалката на Ник, дясната му длан се разтвори и той пусна пълнителя в скута му.
С плавно, но светкавично движение Ник скочи на крака, сграбчи ръката на младежа и я прикова към задната част на облегалката зад себе си. Напълно изненадан, онзи не успя дори да мигне. Пистолетът бе изтръгнат от ръката му, самият той се намери по лице на пода, а Ник притискаше врата му с крак. Преди капитан Соренски да успее да се извърне, пълнителят вече беше обратно на мястото си в пистолета, а лъскавото дуло бе насочено към младежа.
Всичко се случи толкова бързо, че слисаните пътници дори не успяха да се разпищят. Соренски вдигна успокоително ръце и извика:
— Всичко е наред, приятели — след което се обърна към Ник и добави: — Ама че си бърз, човече.
— Имам малко тренинг — отговори Ник и прибра пистолета си в кобура, а след това коленичи и започна да преглежда джобовете на младежа.
— Той ми каза, че е братовчед на затворника и че щял да го свали от самолета.
— Не е мислил много, преди да се захване с тази работа. — Ник отвори портфейла му и прочете името, изписано на шофьорската му книжка, издадена в Кентъки. — Уилям Робърт Хендрикс. — Смушка го и попита: — Приятелите ти да не би да те наричат Били Боб?
В отговор Били Боб започна да се мята като риба на сухо и с всички сили се развика, че иска адвокат. Ник не му обърна внимание и попита капитана дали шериф Даунинг случайно не носи със себе си един допълнителен чифт белезници.
Пътниците се съвзеха от първоначалния шок. Сред тълпата се разнесе ропот, който постепенно взе да набира сила, подобно на търкулната снежна топка. Предусещайки нарастващата паника, капитан Соренски веднага се намеси.
— Успокойте се — всичко вече свърши. Седнете по местата си и се отпуснете. Потегляме веднага щом
