агентът приключи с настоящия малък проблем. Няма пострадали.
След това капитанът помоли един човек от персонала да доведе шериф Даунинг.
Влачейки след себе си затворника, шерифът закрачи по пътеката между седалките и връчи на Ник чифт белезници. Ник ги щракна зад гърба на Били Боб и го изправи на крака; Тогава забеляза, че шериф Даунинг намръщено клати глава.
— Какво има? — попита той.
— Вие знаете какво означава това, нали? — прозвуча провлаченият тексаски говор на Даунинг.
— Какво означава? — недоумяваше капитан Соренски.
— Още повече проклета бумащина.
След като се отби в Бостънския офис да остави две папки, Ник трябваше да изслуша закачките на колегите. Те твърдяха, че той е предотвратил отвличане само за да отложи излитането. Всички в отдела като че ли намираха за много смешен страха му от пътуване със самолет.
Най-накрая агентът потегли с колата си за дома. Натовареното движение го изнервяше. За малко се изкуши да излезе със своето „Порше 84“ на магистралата и да натисне педала до дупка, за да изпробва ремонтирания мотор, но се отказа. Беше твърде уморен. Вместо това ловко прекара колата през познатите странични улички. Сестрите му Джордън и Сидни бяха нарекли автомобила „Компенсацията“. Намекваха, че мъж, който кара такава секси спортна кола, просто компенсира липсата на любовен живот.
Той вкара колата в приземния гараж на тухлената си градска къща. След като натисна копчето на дистанционното, за да затвори вратата, усети как цялото му тяло започва да се отпуска. Най-накрая си беше у дома. Изкачи се по стълбите на горния етаж и хвърли пътната си чанта в задния коридор пред вратата на пералното помещение — неговата икономка Роузи добре го беше обучила. Свали сакото и вратовръзката си, преди да стигне до наскоро префасонираната кухня. Пусна чантата си за книжа и слънчевите си очила на лъснатия плот от кафяв гранит, грабна една бира от хладилника, който винаги издаваше някакъв странен всмукващ звук при затваряне и се отправи към своята „светая-светих“ — библиотеката. Заобиколи пирамидата от неразопаковани кашони, струпана от Роузи по средата на всекидневната.
Библиотеката беше любимото му помещение в къщата, бе си дал труд да обзаведе единствено нея. Тя се намираше в задната част на първия етаж. Отвори вратата и го обгърна мирисът на лимонов препарат за лъскане на мебели и на естествена кожа. Но най-приятна му бе миризмата на стари книги. Стаята изглеждаше голяма и просторна и въпреки това бе топла и уютна в зимните вечери, когато зад прозорците бушуваше виелица, а в камината пламтеше огън. Имаше тъмна орехова ламперия от осемнайсети век, която завършваше високо горе с натруфени резбовани орнаменти. Две от стените бяха покрити от горе до долу с лавици, леко огъващи се под тежестта на книгите. Подвижна стълбичка се плъзгаше на месингова релса покрай шкафовете, така че човек лесно можеше да достигне томовете, поставени до тавана. Махагоновото бюро, подарък от чичо му, бе поставено срещу камината, чиято полица бе отрупана със снимки. Бяха сложени там от майка му и сестрите му, след като се беше нанесъл. Пред него се разкриха двойните френски прозорци, увенчани с полукръгли арки в ренесансов стил. Когато дръпнеше завесите, пред очите му се разкриваше гледката на опасаната със стена градина, стария фонтан с каменни херувимчета и вътрешния двор, настлан с тухли. А ако дръпнеше и прозорците, библиотеката се изпълваше със слънце и благоухание. През пролетта се носеше дъх на люляк, след това — на орлов нокът, а сега преобладаваше тежкото ухание на хелиотроп.
Ник постоя така в продължение на няколко минути, съзерцавайки този безметежен рай, докато жегата не го обгърна плътно. Чу как централната климатична инсталация се включи. Той затвори френските прозорци и отпи голяма глътка бира. След това свали пистолета си, извади пълнителя и сложи всичко в сейфа на стената. Седна на въртящия се стол пред бюрото, тапициран с мека кожа, запретна ръкави и натисна копчето на компютъра. Напрегнатите му мускули започнаха да се отпускат. Той шумно възкликна, когато видя колко имейли е получил. Имаше и двайсет и осем повиквания, записани на телефонния секретар. Ник с въздишка изу обувките си, облегна се на стола и започна да преглежда електронната си поща, докато слушаше записаните телефонни съобщения.
Пет пъти го беше търсил брат му Закари, най-младият в семейството. Той страшно много искаше да вземе Поршето за Четвърти юли и разпалено обещаваше да се грижи добре за колата. Седмото съобщение беше от майка му, която също толкова разпалено настояваше при никакви обстоятелства да не дава колата си на Закари. Неговата сестра умница Джордан също се бе обадила, за да му съобщи, че цената на капитала им е скочила на 150 долара за акция. А това означавало, че Ник вече можело да се оттегли и да води луксозния живот, за който бил роден. Това го накара да се усмихне. Баща му с неговата работническа нагласа сигурно щеше да получи сърдечен удар, ако децата му не се трудеха. Според съдията тяхната цел в живота е да направят света малко по-добър. Понякога Ник бе сигурен, че така и ще си умре, опитвайки се да го постигне.
Но двайсет и четвъртото съобщение го накара да замръзне на място.
„Ник, обажда се Томи. В голяма беда съм, разбойнико. Сега е пет и половина часът, местно време. Обади ми се веднага щом получиш съобщението. Аз съм в Канзас Сити в жилището на енорийския пастор при «Нашата Майка на милосърдието». Знаеш къде се намира. Ще се обадя и на Моргенщерн. Може би той ще успее да се свърже с теб. В момента полицаите са тук, но не знаят какво да правят и никой не може да открие Лорен. Знам, че се изразявам несвързано, но само ми се обади, независимо по кое време.“
ТРЕТА ГЛАВА
Някой беше убил Татко и Беси Джийн Вандерман твърдо възнамеряваше да открие престъпника. Всички казваха, че Татко е умрял от старост, че не е бил отровен, но Беси Джийн бе на друго мнение. Чувстваше си се отлично, а после изведнъж взе че замина за оня свят. Бяха го отровили и още как! И тя смяташе да го докаже.
По един или друг начин щеше да получи справедливост. Дължеше го на Татко. Трябваше да уреди да изровят престъпника от бърлогата му и да го арестуват. Някъде имаше доказателство, може би дори в собствения й двор, където в слънчеви дни бе държала Татко, вързан с верига, за да може да подиша малко свеж въздух. Ако наоколо имаше някакви веществени доказателства, тя щеше да ги открие, Бог да й е на помощ. Разследването беше изцяло нейна грижа. Когато научи новината, Сестричката прекъсна почивката си в Де Мойн и накара братовчедка си да я докара с колата у дома. Тя се опитваше да помогне, но не беше особено полезна, като се имаха предвид слабото й зрение и суетността й, която не й позволяваше да носи очилата си с рогови рамки. Беси Джийн съжаляваше, че въобще някога й бе хрумнало да спомене пред нея, че с тях изглежда като ококорена. Със сигурност друг нямаше да й помогне да потърси доказателства за извършеното престъпление, защото никой не даваше пукната пара за това. Дори тоя некадърен шериф Лойд Макгавърн, който никога не бе харесвал Татко. Особено след като той се бе измъкнал от контрол и бе ухапал шерифа по закръгления задник. Но дори и така да беше, предполагаше се, че поне от благоприличие ще намине у дома да изкаже съболезнованията си. Двете със Сестричката живееха току под носа му, само на една пряка от градския площад, където се намираше офисът му. „Това е срамота!“, каза Беси Джийн на Сестричката.
Нямаше значение дали той е харесвал Татко или не, пак трябваше да изпълни дълга си и да намери убиеца му.
Сестричката й напомни, че не всички в Холи Оукс са коравосърдечни. Все пак някои от жителите на долината се бяха отнесли към тях много внимателно. Те знаеха колко много означаваше Татко за Беси Джийн. А тяхната надута съседка с префърцуненото френско име Лорен се бе оказала най-деликатна. Какво щеше да стане, ако тя не бе чула Беси Джийн да ридае и не бе се притичала на помощ? Беси Джийн бе коленичила, надвесена над мъртвото тяло на бедничкия Татко, а Лорен й помогна да се изправи на крака. Настани и нея, и Сестричката в своята кола, а след това изтича обратно, за да освободи Татко от веригата. Много нежно го занесе на ръце до багажника на автомобила. Той вече се беше вкочанил и бе студен като камък, но въпреки това Лорен подкара с пълна скорост към кабинета на доктор Башъм. С възможно най- голяма бързина го вкара вътре, надявайки се, че докторът може да направи някакво чудо.
Но тъй като в този мрачен ден никой не раздаваше чудеса, докторът постави Татко във фризера, за да изчакат аутопсията, за която Беси Джийн настояваше. След това Лорен закара нея и Сестричката до
