извършителите. Аз просто си вършех работата.
— Правиш се на скромна или…
Тя се наведе напред и го прекъсна:
— Сър, бих предпочела да ми извадят зъб с корените.
Той се овладя, преди да се усмихне, но в очите му отново проблесна искрица.
— Значи тази неохота за публични изяви е дълбоко вкоренена?
— Да, сър. Така е. — Тя оцени опита му да се пошегува, но не можеше да се отърси от нарастващото безпокойство. — Може ли да ви задам един въпрос?
— Да.
— Защо досието ми е на бюрото ви? Спазих процедурата… доколкото можах. И щом няма да ме уволнявате…
— Исках да се запозная с вашия отдел — каза той и взе в ръце папката.
— Може ли да попитам защо?
— Защото ще имате нов шеф.
Тази новина не я зарадва. И тя, и останалите се разбираха добре с Дъглас и промяната нямаше да е лесна.
— Господин Дъглас ще се пенсионира ли? Говори за това, откакто съм постъпила тук.
— Да.
По дяволите, помисли си тя.
— Може ли да попитам кой ще бъде новият ни шеф?
Той вдигна поглед от папката в ръцете си.
— Аз. — Изчака я да асимилира тази информация и продължи: — Вие четиримата преминавате към моя отдел.
Тя почти скочи.
— Значи ще се местим в нов офис?
Радостта й бе бързо потушена.
— Не, ще си останете на същото място, но от понеделник ще докладвате директно на мен.
Тя се опита да си придаде радостно изражение.
— Значи ще търчим нагоре-надолу четири етажа всеки път, когато трябва да разговаряме с вас? — Знаеше, че това ще прозвучи като хленчене, но бе прекалено късно да вземе думите си назад.
— Имаме асансьори и повечето ни служители успяват да се придвижват с тях, без вратите на асансьорите да ги удрят по главите.
Сарказмът му не я впечатли.
— Да, сър. Може ли да попитам дали ще получим увеличение на заплатите? Отдавна трябваше да сме преминали през атестация.
— Твоята атестация се провежда в момента.
— О! — Защо не бе споменал този факт от самото начало. — И как се справям?
— Атестацията включва интервю и по време на това интервю аз задавам въпросите, а ти им отговаряш. Така се прави обикновено.
Той отвори досието и се зачете. Започна с писмото, с което бе кандидатствала за работата, после прегледа информацията за произхода й.
— Живяла си с баба си Лола Дилейни, докато си навършила единайсет.
— Точно така.
Видя го как запрелиства страниците — очевидно проверяваше факти и дати. Искаше да го попита защо според него трябва да обсъждат миналото й, но знаеше, че ако го направи, ще прозвучи отбранително или може би дори антагонистично, така че сплете пръсти и замълча. Картър бе новият й шеф и не искаше да разваля отношенията си с него от самото начало.
— Лола Дилейни е била убита в нощта на…
— Четиринайсети февруари — каза тя, без да влага емоции. — Свети Валентин.
Той вдигна глава.
— Ти си видяла всичко.
— Да.
Той отново се зачете в бележките.
— Дейл Скарет, мъжът, убил баба ти, вече е бил обявен за издирване. Имало е заповед за арестуването му във връзка с кражба на бижута, при която собственикът на магазина е бил убит и са били откраднати нешлифовани диаманти на стойност над четири милиона. Диамантите не били открити, а Скарет така и не бил подведен под отговорност.
Ейвъри кимна.
— Уликите срещу него били косвени, не било сигурно, че ще получи осъдителна присъда.
— Правилно — съгласи се Картър. — Джил Дилейни също била издирвана във връзка с кражбата.
— Да.
— Тя не е била в къщата ви в нощта на убийството на баба ти.
— Не, но съм сигурна, че тя беше изпратила Скарет да ме отвлече.
— Но ти си се съпротивлявала.
Стомахът й се стегна.
— Точно така.
— Никой не разбрал какво се е случило чак до следващата сутрин, и когато полицаите пристигнали, Скарет отдавна бил изчезнал, а ти си била в критично състояние.
— Той ме помисли за мъртва.
— Откарали са те с хеликоптер до детската болница в Джаксънвил. Един месец по-късно, когато си се възстановила от нараняванията — истинско чудо, като се има предвид степента на пораженията, — леля ти Каролин те е отвела в дома си в Бел Еър, Калифорния. — Той се облегна назад на стола си. — И там Скарет е дошъл отново за теб.
Тя усети, че се напряга все повече.
— Да. Аз бях единственият очевидец, който можеше да го изпрати в затвора до живот. За щастие имах ангел пазител. ФБР ме охранявали, без да знам за това. Скарет се появи в училище тъкмо когато си тръгвах.
— Бил невъоръжен и по-късно заявил, че само искал да си поговори с теб. Скарет бил арестуван и обвинен в предумишлено убийство. Бил осъден и в момента излежава присъдата си във Флорида. Преди година се явил на изслушване за освобождаване под гаранция, но съдът отхвърлил молбата му. Следващото му изслушване за пускане под гаранция ще бъде по някое време тази година.
— Да, сър. Редовно проверявам в прокуратурата и ще ми изпратят известие, когато насрочат дата за изслушването.
— Ще трябва да отидеш.
— Не бих го пропуснала, сър.
— Ами новият процес? — попита той. Потупа с кокалчета по листовете и каза: — Чудно ми е защо адвокатът му смята, че има основание за повторен процес.
— За съжаление има основание. Подадено е оплакване, че прокурорът е укрил съществена информация. Баба ми имала сърдечно заболяване и лекарят, който я лекувал, се явил да даде показания, след като научил за смъртта й. Тази информация не била предадена на адвоката на Скарет.
— Но още не е ясно дали наистина ще има повторен процес?
— Не, още не е.
— Да се върнем на теб.
Не можеше да изтърпи това нито секунда повече.
— Сър, може ли да попитам защо се интересувате толкова много от миналото ми?
— Правя ти атестация — напомни й той. — Две седмици след като Скарет бил осъден, Джил Дилейни загива в автомобилна катастрофа.
— Да.
Ейвъри бе забравила почти всичко от детството си, но помнеше ясно онова телефонно обаждане.
