— Промениха датата на пътуването им.
— А, значи всичко е в моя полза.
— Искаш ли да дойда или не?
— Разбира се, че искам. Веднага ще се обадя в „Утопия“. Знаеш ли вече кога пристига полетът ти?
— В момента проверявам точно това на компютъра си. Мога да направя връзка в Денвър, но ще пристигна доста късно — предупреди тя.
— Сега вече нямам търпение почивката ми да започне. Ще се забавляваме страхотно. Обади ми се, когато разбереш точно в колко часа пристигаш. Звънни ми веднага щом си направиш резервация. До скоро, Ейвъри. Обичам те.
Настроението на Кери се подобри значително. Тя прекъсна връзката, после се обади в „Утопия“. След това се зае с работата на компютъра си. Записваше си разни бележки, докато лимузината не спря пред летището. Опашките през проверката за сигурност се движеха със скоростта на охлюв. Кери прехвърляше чантата си от едното рамо на другото, после извади един диктофон и записа инструкции за персонала в офиса си. Когато самолетът излетя, тя се бе разположила удобно в бизнес класата с чаша изстудено шардоне. Отвори лаптопа си и продължи да работи.
Мислите й постоянно се връщаха на Ейвъри. Реши да й се обади, за да разбере в колко часа пристига самолетът й. Протегна ръка към телефона, който бе закачен на страничната облегалка, но в последния момент размисли. По-добре да изчака. Ако се обадеше от телефона в самолета, трябваше да се надвиква с двигателите на самолета и смущенията във връзката и останалите пътници щяха да чуят всяка нейна дума.
Веднага щом слезе от самолета в Аспен, тя застана встрани от основния поток пътници, седна и затършува за мобилния телефон в пътната си чанта. Случайно вдигна глава и видя, че един мъж държи табелка с нейното име. Шофьор на лимузина, предположи тя по вида му — беше облечен в тъмносин костюм. Беше доста забележителен на вид, красив, нещо като подмладена версия на Шон Конъри. Тя бързо се изправи и напъха телефона в джоба на сакото си. Оправи яката на блузата си и извика:
— Аз съм Каролин Салвети.
Усмивката му бе ослепителна.
— Добър ден, госпожо Салвети. — Имаше очарователен британски акцент. Името, изписано на табелката на ревера му, бе „Г-н М. Едуардс“.
— Вие от „Утопия“ ли сте? От хотела? — попита тя.
— Да — кимна той. — Носите ли си резервацията?
Тя посочи пътната си чанта.
— Тук е.
— О, не е нужно да ми я показвате, госпожо Салвети. Просто проверявах дали носите нужните документи. Хайде да вземем багажа ви.
Тя се почувства смешна, тъй като почти бягаше на високите си тънки токове, за да не изостава от дългокракия си посрещач. Веднъж за малко да се подхлъзне — ако той не я бе хванал за рамото, за да й помогне да си възвърне равновесието, щеше да падне по очи. Възнамеряваше да си обуе други обувки, преди да слезе от самолета, но се бе улисала в работата си и бе забравила.
Минаха покрай редица телефони, което й напомни, че още не е научила с кой полет ще пристигне Ейвъри. По дяволите, беше й поръчала да се обади веднага след като си направи резервация. Кери знаеше какво се бе случило. Ейвъри се бе отплеснала в работата си и после бе хукнала в последния момент, за да не изтърве самолета си.
Сигурно вече бе твърде късно, за да я открие в работата или в дома й. Вероятно вече бе на летището или дори в самолета. Все пак Кери искаше да опита. Може би Ейвъри щеше да провери съобщенията на телефонния си секретар, когато пристигнеше в Денвър. Да, щеше да се обади веднага щом стигнеха до лентата за багажа.
— Има ли и други гости, които ще пътуват с нас? — попита тя.
— Да. Още две гостенки. Те ни чакат в залата за посрещачи. Веднага щом вземем и вашия багаж, потегляме.
— Имате ли ангажимент да посрещате още някого днес следобед или вечерта?
— Не, това е последното ми пътуване за днес. Защо питате?
— Племенницата ми, Ейвъри Дилейни, ще се присъедини към мен.
Коментарът й толкова го изненада, че той спря насред пътеката.
— Очаквахте ли госпожица Дилейни да ви придружава?
Нали точно това бе казала?
— Да — кимна тя. — Но тя ще лети от Вашингтон. Щом вие няма да идвате да я посрещате, от хотела ще трябва да изпратят друга кола.
Той тръгна отново.
— Да, така би трябвало — каза той някак разсеяно.
— Още не знам с кой полет ще пристигне Ейвъри, но е възможно тя да е позвънила направо в хотела, за да ангажира някой да я посрещне. Може ли да се обадите в „Утопия“, за да проверите? Би било чудесно, ако може да я изчакаме. — Знам, че ще пристигне с полет от Денвър, канеше се да добави тя.
— С удоволствие ще се обадя в хотела — каза той, огледа се и кимна към редицата празни седалки пред един безлюден изход. — Защо не седнете?
Той остави ръчния й багаж до крака й, когато тя попита:
— От какво е съкратено М-то?
— Моля?
— Името ви. Господин М. Едуардс. Какво е малкото ви име?
Той нямаше причина да я лъже.
— Мънк. М-то е съкратено от Мънк.
— Какво необикновено име.
— Предпочитам клиентите да ме наричат господин Едуардс.
Колко е официален, помисли си тя.
— Разбира се.
— Ще ме извините ли… — Той отиде до прозореца и извади мобилен телефон от джоба си. Кери грабна чантата и тръгна към него. Искаше да го помоли да попита дали има някакви оставени съобщения за нея в хотела.
Той стоеше с гръб към нея, когато тя го доближи. Потупа го по рамото.
— Господин Едуардс?
Той се обърна стреснат.
— Изчакай — каза той по телефона. — Да?
— Може ли да попитате на рецепцията на хотела дали има съобщения за мен?
Той повтори въпроса, изчака за момент, после поклати глава. Кери се почувства глупаво да стои до него, така че се върна при свободните седалки и се настани на една от тях.
Шофьорът не говори по телефона дълго и когато се върна, взе чантата й и се извини за забавянето.
— Определили са друга кола да посрещне госпожица Дилейни.
— Не може ли просто ние да я изчакаме?
— Съжалявам, казахте ли нещо? — попита той.
Разсеяността му бе доста дразнеща.
— Попитах дали не може да изчакаме племенницата ми.
— За съжаление не — отвърна той. — Другите две гостенки вече изчакаха вашето пристигане. Не мога да ги карам да чакат още. Надявам се, разбирате.
— Да.
— Благодаря — каза той. — Другите несъмнено ще оценят жеста ви.
— Кои са те? — попита тя.
— Моля?
— Попитах ви кои са другите две гостенки?
