— Госпожа Трап от Кливлънд и съдия Колинс от Маями.
Кери не бе чувала имената им и се запита дали са известни. Надяваше се да е така. Смяташе да завърже възможно най-много влиятелни познанства. Може съдийката да бе от онези телевизионни знаменитости. Това би било страхотно, нали?
Най-после стигнаха до лентата за багажа и се присъединиха към ордите пътници, които се бутаха да застанат отпред.
— Колко време се пътува до хотела?
— Не е дълго — отвърна той. — Обаче няма да отидем направо в „Утопия“ — добави той. — Имаше проблем с водоснабдяването, но той ще бъде разрешен до полунощ. За да не страдате от това неудобство, директорът уреди вие с госпожа Трап и съдия Колинс да прекарате нощта в една частна вила.
Кери се канеше да възрази, че това е по-голямо неудобство. Така щеше да се наложи да разопакова и отново да опакова багажа си, но в този момент господин Едуардс спомена нехайно:
— Мисля, че последните гости в тази вила бяха господин Круз и компанията му.
Тя веднага наостри уши.
— Том Круз?
— Точно той. А утре сутринта — продължи той невъзмутимо — ще бъдете откарани в хотела.
— Племенницата ми също ли ще отседне във вилата?
— Не съм сигурен. Ако проблемът с водата е разрешен до пристигането й, ще я откарат направо в хотела.
— Вилата близо ли е до Аспен?
— Извън града, високо в планината, в една местност, която се нарича Земята между езерата. Там е много красиво. Студени нощи и топли слънчеви дни. Чудесен климат за катерене в планината и лагери на открито.
— Аз не си падам по забавленията на открито, но вие изглеждате точно такъв тип — каза тя, като забеляза широките му рамене и изпъкналите мускули, които изпъваха плата на очевидно шития по поръчка костюм. Толкова ли много печелеха шофьорите в наши дни?
Стояха един до друг поне десет минути, преди багажът да започне да се движи по лентата.
— Ето тази е моя — каза тя, като посочи една претъпкана чанта „Гучи“. — Внимавайте — предупреди тя. — Тежка е.
— Само тя ли е?
Той сигурно се шегуваше.
— Не, има още три.
— Колко време ще останете? — попита той.
— Две седмици. А вие от колко време работите в хотела? — попита тя, за да води някакъв разговор, докато чакаха багажа й. Ако загубеха някоя от чантите, щеше здравата да загази, защото резервните батерии за лаптопа и другият мобилен телефон бяха там.
— От една година — отвърна той.
— Хубаво — отбеляза тя разсеяно. Къде, по дяволите, бяха другите й куфари? Започна да се притеснява и си пое дълбоко дъх. Успокой се, каза си. Нали си във ваканция.
Огледа се наоколо и забеляза, че наблизо има тоалетна.
— Преди да тръгнем, искам да наплискам лицето си с малко студена вода.
— Ако изчакате, докато…
— Всъщност не мога да чакам — прекъсна го тя. Подаде му ръчния си багаж, но задържа дамската си чанта. — Не изпускайте тази чанта. Вътре са лаптопът и мобилният ми телефон.
После се отправи към тоалетната. Докато си миеше ръцете, си спомни, че другият й телефон е в джоба на сакото, и реши да се обади на Ейвъри.
Кери влезе в последната тоалетна, за да си осигури известно уединение, като се молеше да няма смущения в сигнала, и натисна бутона със запаметения номер на Ейвъри. Първо се обади в апартамента й, изслуша телефонния секретар и й поръча да се обади веднага щом получи това съобщение. После реши, че Ейвъри може да е тръгнала за летището и набра служебния й номер. Гласовата й поща се включи на второто позвъняване.
— По дяволите, Ейвъри, трябваше да ми се обадиш веднага щом си направиш резервация за някой полет до Аспен, но явно си забравила, нали? Искрено се надявам вече да си в самолета и да провериш съобщенията си, когато кацнеш в Денвър. Май ти досаждам, но само защото не искам да ми се измъкнеш в последния момент. Знам как те засмуква тази твоя работа. Ако разбера, че си изпуснала самолета си, защото са те задържали на някое от онези ужасни събрания, така ще се разкрещя, че ушите ти ще пищят цял месец. Наистина, Ейвъри, като се замисля с какво би могла да се занимаваш и какви пари би могла да печелиш, вместо да седиш в онази дупка без прозорци и да анализираш бог знае какво. Направо си пилееш таланта. Не може да не си даваш сметка за това. Бих искала да ми позволиш да ти помогна да промениш професията си.
Кери усети накъде се е отплеснала и се засмя.
— Пак запях старата песен, нали. Вече си я чувала, знам. Както и да е, обадих се да ти кажа, че вече съм в Аспен. Исках да изчакам и ти да кацнеш, за да пътуваме до хотела заедно, но тук има и други гости и ще бъде твърде неудобно да ги карам да чакат с мен. Тази вечер няма да бъдем в хотела. Имали някакъв водопроводен проблем, който според шофьора, който ни посрещна, трябвало да бъде отстранен преди твоето пристигане. Аз ще спя дълбоко по това време. Другите две жени и аз ще тънем в разкош тази нощ в някаква тузарска вила в планината. Вече забравих имената на другите две жени, но едната от тях е съдия. Обзалагам се, че е известна. Така че утре ще пристигна в „Утопия“ и ще се видим там.
Кери се сети за още нещо вълнуващо.
— Вилата се нарича Земята между езерата. Колко странно и очарователно, нали? Том Круз бил предишният им гост, така че сигурно е невероятно красиво. Та той е един от най-скъпоплатените актьори в Холивуд, не биха го настанили в някоя дупка. Сега най-добре да затварям, преди шофьорът да е дошъл да ме измъкне от тоалетната. Нямам търпение да се видим. Ще се забавляваме страхотно. Охо, шофьорът вика името ми. От хотела са изпратили един истински красавец, който да ми носи багажа. Малко е официален и скован и има слаб британски акцент. О, и е много секси. Казва се Мънк Едуардс, но повярвай ми, изобщо не прилича на монах3. Може и на теб да ти пратят някой красавец. Чао, сладурче. До скоро.
Трета глава
Следата водеше към „Утопия“. Джон-Пол Ренърд издирваше професионалния убиец повече от година, но засега без особен успех. Последният удар на убиеца, за който Джон-Пол бе научил, бе станал на Ривиерата, екзекуция на един обявен за издирване от полицията мъж на име Джон Ръсел. Но оттогава убиецът, който се наричаше Мънк, сякаш бе изчезнал от лицето на земята. Имаше подозрения, че е действал в Париж и Кан, но нямаше нищо съществено, което да се приеме за истинска следа.
Досега.
Докато Джон-Пол бе във военноморските сили и после, през краткия период, когато работеше за Управлението, се бе научил на търпение. Бе предположил, че в крайна сметка убиецът ще се завърне в Щатите. Това беше предчувствие, нищо повече, но ето че се бе оказал прав. Само преди три седмици Мънк се бе появил отново. Всъщност беше се издънил. Беше използвал една от старите си кредитни карти. Това бе такава немарливост и толкова нетипично за човек, който досега бе действал като абсолютен перфекционист, че Джон-Пол се запита дали Мънк не е изхвърлил картата и тя не е била намерена и използвана от някой друг.
Все пак си струваше да провери. Плащането бе направено в един хотел в Колорадо, наречен „Утопия“, и бе за резервацията на жена на име Каролин Салвети. Джон-Пол я провери в компютъра и откри, че тя има предостатъчно пари, спастрени за пенсия, и че със спестяванията си може да купи два такива хотела. Имаше ли връзка с Мънк? Дали го беше наела да убие някого? Или тя бе следващата му жертва?
Джон-Пол пусна търсене за името й и в базата данни на държавните служби. Използва старата си парола за влизане, като знаеше много добре, че веднага щом се закачи, хората, за които работеше преди,
