това?
— Да, разбира се.
Ан кимна.
— Добре — каза тя поуспокоена.
Сара и Кери си размениха красноречиви погледи. После Ан каза:
— Радвам се, че няма да бъдем сами през нощта… в случай че нещо стане… или се повреди. Човек никога не знае какво може да го сполети.
— В момента във вилата монтират нова алармена система. Кабелите още не са скрити както трябва, но системата работи — увери ги той. — Щом се включи, няма да може да отваряте прозорците си или да излизате навън, разбира се, но тук и без това става много студено нощем, така че предполагам няма да имате желание да ги отваряте.
Кери огледа спътничките си. И двете й се струваха смътно познати, но не можеше да се сети къде са се срещали.
Тя се загледа в тила на Ан и накрая я потупа леко по рамото и попита. Блондинката с дълбоко разположените кафяви очи се извърна наполовина на седалката си и се усмихна леко.
— Не мисля, че се познаваме — каза тя. — Били ли сте някога в Кливланд?
— Не — отвърна Кери.
Отблизо тя забеляза колко болнав е тенът на жената. Ан не изглеждаше никак добре. Очите й бяха помръкнали и безжизнени, кожата й бе почти восъчна, но това би могло да се дължи и на тежкия й грим. Може би Ан бе платила за някакво чудодейно изцеляване на тънкото й, почти анорексично тяло. Кери прецени, че са приблизително на една възраст, плюс-минус няколко години.
Съдия Сара Колинс имаше точно обратния проблем. Нямаше да й дойде зле да свали трийсет-трийсет и пет килограма. Може би щяха да й правят липосукция или източване на мазнини. Тя изглеждаше стара, на около седемдесет, и лицето й определено издаваше възрастта й. Може би се канеше да си направи и лифтинг… Кери едва се сдържа да не я попита, но не посмя.
Откъде можеше да я познава? Може би я беше виждала по телевизията? В момента телевизионните програми за истински съдебни процеси бяха хит. Дали в съдебната зала на Сара нямаше камери?
Кери щеше да попита, но шофьорът им отново се превърна в екскурзовод и се впусна в пространен монолог за Колорадо. Историите следваха една след друга, но, имаше интересни подробности и Кери прецени, че ще е грубо да го прекъсне. Все пак той не им даваше възможност да се опознаят една друга. Реши да попита Сара дали е телевизионна знаменитост, когато се настаняха във вилата.
После започна да се чуди какво мислят другите жени за нея. Знаеше, че изглежда по-възрастна, отколкото бе. Стара чанта, помисли си. Да, сигурно си мислеха точно това.
Движеха се по частни пътища от доста време и наклонът ставаше все по-стръмен. От честите завои на Кери й се гадеше все повече. Страхотно, помисли си тя, ще повърна върху съвършения английски иконом. Това би бил страхотен начин да впечатли останалите гости, нали?
— Тази земя собственост на компанията ли е? — обърна се Сара към Мънк.
— Да, госпожо — отвърна той.
— Още много ли има до вилата? — обади се Кери.
— Точно след следващия завой е.
Намираха се далеч от всякаква цивилизация. Диво и пусто, помисли си Кери и започна да се чувства притеснена… изнервена. Изведнъж осъзна, че не е виждала къща или барака от много дълго време. После й хрумна, че алармената система няма да им е от кой знае каква полза. И да се задействаше алармата, кой щеше да я чуе? Дали бе свързана към най-близкия полицейски участък и ако да, къде за бога се намираше той? На един час път? На два часа? Или алармата щеше да сигнализира в хотела?
Да, сигурно беше точно така. А това означаваше, че хотелът е някъде наблизо. След като се убеди в този вариант, Кери се облегна на седалката и опита да се успокои.
Неочаквано вилата изникна пред тях. Беше невероятна. Масивни кедрови стени, високи два етажа прозорци, в които се оглеждаха планинските върхове, сякаш великолепната къща бе поставена там с единствената цел да подчертава величието на природата наоколо. Кръгла алея водеше към широка веранда, която минаваше по цялата дължина на фасадата. Високи метър каменни стени служеха като защитни бариери за склона зад къщата.
Сара ахна.
— Вижте каква прекрасна веранда и какви чудесни люлеещи столове. Нямам търпение да седна на някой от тях.
Мънк паркира лендроувъра в центъра на каменната алея и се втурна да отвори вратите на пътничките си.
— Ако застанете на верандата и погледнете към прозореца, през вътрешността ще видите гледката отзад — съобщи им той.
— О, прекрасно е — каза Ан. — Изглежда чисто нова — добави тя, като се доближи до стената от страната на алеята и погледна дърветата долу.
— Построена е преди четири години.
— Как за бога са успели да вдигнат тези стъкла толкова високо в планината? — попита Сара.
— Много внимателно, предполагам — вметна Кери.
— Вярвам, че ще се чувствате много добре тук, дами — каза Мънк.
— О, да, несъмнено. — Сара бе толкова ентусиазирана, че Кери нямаше да се изненада, ако я видеше да пляска възторжено с ръце.
Не беше ли Сара свикнала с подобен разкош? Та нали бе съдия, за бога. Несъмнено печелеше много пари. Очевидно същото се отнасяше и за Ан. Никоя от тях не би могла да си позволи този хотел, ако не бяха изключително заможни.
— Дами, заповядайте вътре, там ви очаква изстудено шампанско. Аз ще внеса багажа ви.
Кери отвори вратата и първа влезе вътре. Забеляза тънките кабели, които опасваха къщата, и предположи, че са част от алармената система.
— Внимавайте къде стъпвате — предупреди ги тя. — Да не се спънете в жиците.
Първият етаж бе много просторен. Вляво от мраморното фоайе се виеше великолепна стълба, която се издигаше три етажа. Светлината струеше в стаята и когато погледнаха нагоре, видяха златистите облаци през дългия правоъгълен стъклен покрив.
— Стълбата е невероятно красива — каза Сара. — Това дърво… стъпалата, два пъти по-дълги и широки са от всички, които съм виждала. Сигурно е струвала цяло състояние — добави тя. — Вижте парапета. Изключително майсторска изработка.
Кери се съгласи. После Ан им извика:
— Планината сякаш гори, обагрена от залеза. Елате да видите. — Дори и Ан, на която очевидно бе трудно да се угоди, не можеше да сдържи ентусиазма си.
Кери застана във фоайето и се огледа внимателно. Цветни ориенталски килими — от много високо качество — бяха разпръснати върху бледокафявия мраморен под на дневната. В хармония с планината всичко бе издържано в меки кафеникави и бежови тонове. Каменната камина бе поне четири метра висока и приличаше на тази, на която Кери се възхищаваше в един от любимите си филми, „Север-северозапад“. Стаята бе квадратна, също като дневната във филма. Не, тази беше много по-хубава, мебелите бяха по- елегантни и нови.
Право пред тях слънцето залязваше и искрите от огненото му кълбо изпълваха стаята с меки оранжеви нюанси.
— Чувствам се като в рая — каза Сара.
— Ако се качиш до върха на стълбата, ще се озовеш на небето — пошегува се Кери.
Ан забеляза сребърната кофа с лед и бутилката шампанско. До нея имаше кристална ваза с три кървавочервени рози с дълги дръжки. Цветовете им тъкмо започваха да се разтварят.
— Ще пийнем ли по чаша шампанско?
— Разбира се — отвърна Сара.
Трите жени застанаха пред прозореца, от който се разкриваше прекрасна гледка, докато Ан се бореше с тапата на шампанското. Засмя се нервно, когато тя изскочи и течността забълбука навън, после внимателно
