— Точно така.
— Аз имам ли душа?
— Да, имаш. Всички освен майка ти имат.
— Преди Джили да убие Уискъс, той имал ли е душа?
— Може би — каза Кери и се замисли за котенцето, което жестоката й сестра й бе отнела.
— Къде е сега?
— Душата ти ли? — Кери обмисли въпроса няколко секунди преди да отговори. — Вътре в теб, като обвивка на сърцето ти. Душата ти е чиста като на ангел и смятам да ти помогна да я запазиш такава. Ти изобщо не си като майка си, Ейвъри.
— Но приличам на нея. Ти си ми го казвала.
— Няма значение как изглеждаш. Важно е какво има вътре в теб.
— Може би Джили обича теб и баба, а само мене — не?
Кери се отчая.
— Мислех, че си разбрала какво ти обяснявам. Тя не обича никого освен себе си. Не обича баба ти, не обича мен, не обича и теб. Сега ясно ли ти е?
Ейвъри кимна.
— Може ли сега да си поиграя с бижутата, Кери?
Тя се усмихна. Очевидно детето бе преминало към по-важна тема. Загледа се в Ейвъри, която седна на тоалетката и отново започна да рови из кутията.
— Знаеш ли кое е най-хубавото нещо в живота ти?
Ейвъри отговори, без да се обръща.
— Това, че ти си ми леля.
— Това ли смяташ за най-хубавото нещо? — попита тя изненадана и поласкана. — Защо така?
— Защото ти ми каза, че това е най-хубавото.
Кери се засмя.
— Е, има нещо още по-хубаво.
— Какво?
— Няма да израснеш с постоянното чувство за страх, с което растях аз. Джили никога няма да се върне. Ти никога няма да я видиш… никога. Това определено е най-хубавото.
Тръпки побиха Кери секунда след като изрече тези думи. Дали не предизвикваше съдбата с тези приказки? Можеше ли човек да призове дявола дори само като отрече съществуването му? Прие тръпките по гърба си като лошо предчувствие. Но всъщност нямаше нищо такова. Просто се тревожеше прекалено много. Прогони мрачните чувства и отново се зае за работа.
Следващата седмица бе много натоварена. Ейвъри избра розова боя за стените, а Кери добави бял перваз. Според нея стаята изглеждаше все едно в нея е избухнал контейнер с ягодов шейк, но момиченцето много я харесваше. До неделя следобед Ейвъри вече бе напълно настанена в голямата предна спалня. Куфарите на Кери бяха натоварени в багажника на колата. Последната нощ тя щеше да спи в старата спалня на племенницата си, на едно ужасно неудобно канапе.
Вечерята се състоеше от всички любими на Кери храни — иначе забранени заради перманентната й диета: пържено пиле, картофено пюре и зелен боб с бекон. Лола бе приготвила салата от зеленчуците, които отглеждаше в задния двор, но Кери почти не я докосна. Тъй като вече бе решила да си даде почивен ден от диетата — един чудесен ден без чувство за вина, — тя си сипа по два пъти от всичко останало и го излапа с огромен апетит.
След като баба Лола прочете на Ейвъри приказка и я зави в леглото, Кери се отби при племенницата си да я целуне за лека нощ. Тя изгаси нощната лампа, затвори вратата на стаята и се върна долу, за да прибере някои последни неща в ръчния си багаж.
Залиса се и се качи горе чак след единайсет. Лола вече спеше в стаята си в задната част на къщата. Кери надникна да види Ейвъри — о, как щеше да й липсва това мъниче! — и едва не избухна в смях, когато видя племенницата си в огромното легло. Детето беше поне с пет огърлици и четири гривни. Диадемата с изкуствени диаманти бе заплетена в косата й и изкривена на една страна. Ейвъри спеше по гръб, стиснала едно протъркано мече. Кери седна на леглото и се опита да свали бижутата, без да буди племенницата си.
След като прибра дрънкулките в кутията, тя тихо излезе от стаята. Тъкмо затваряше вратата, когато Ейвъри прошепна:
— Лека нощ, Кери.
Преди тя да успее да се обърне, Ейвъри вече спеше. На меката светлина от уличната лампа момиченцето приличаше на херувимче. Кери не мислеше, че щеше да я обича повече, ако беше нейно собствено дете. Инстинктът да я защити бе по-силен от всичко. Тежко й беше, че заминава, имаше чувството, че изоставя Ейвъри.
Но се налагаше, напомни си тя. Бъдещето на Ейвъри зависеше от нея. Когато постигнеше финансова стабилност, щеше да е в състояние да издържа майка си и племенницата си така, както заслужаваха според нея. Вината, че ще бъде далеч от Ейвъри, бе твърде тежка, но Кери нямаше намерение това да попречи на плановете й. Имаше цели и мечти и Ейвъри и Лола бяха свързани и с двете.
— Постъпвам правилно — прошепна си тя, докато вървеше по коридора към банята. Все още се опитваше да се убеди в това, когато се пъхна под душа.
Кери тъкмо пусна водата с пълна сила, когато шумна затръшване на врата на кола събуди Ейвъри. Чу някакъв плътен смях и стана от леглото да види кой вдига такъв шум. Видя мъж и жена. Стояха до някакъв стар очукан автомобил, доближили глави, смееха се и си говореха.
Жената имаше златиста коса. Мъжът бе мургав, а тя доста светла. Той държеше нещо в ръката си. Ейвъри надникна през страничния прозорец, за да не я видят и да не й се скарат, че любопитства. Мъжът надигна бутилка и отпи продължително. После предложи на жената и тя отметна глава назад и също отпи.
Какво правеха тези хора пред къщата на баба й? Ейвъри застана на колене и се скри зад дантелените пердета. Бързо се дръпна от прозореца, когато жената се обърна и тръгна по тротоара. Зловещият на вид мъж не я последва. Той отново отпи от шишето, после хвърли празната бутилка на улицата. Звукът от счупеното стъкло бе почти толкова силен, колкото ахването на Ейвъри. Беше лошо да се прави боклук. Баба Лола й го беше казала.
Мъжът не гледаше къщата. Той оглеждаше улицата, така че Ейвъри прецени, че е в безопасност да се надигне, за да вижда по-добре. Когато той се обърна към колата, Ейвъри забеляза, че от задния джоб на панталона му стърчи нещо. Какво ли беше? Може би още една бутилка?
Неприятният мъж беше с мръсна тениска и навярно бе ужасно жаден, защото се протегна и извади бутилката. Само че всъщност не беше бутилка. Държеше лъскав черен пистолет. Като тези, които показваха по телевизията.
Ейвъри бе прекалено развълнувана, за да се изплаши. Само чакайте да каже на Пейтън какво бе видяла. Дали да не събуди баба и Кери и да им каже за пистолета? Може би те щяха да се обадят на добрия полицай, за да дойде и да отведе лошия мъж в затвора.
Ейвъри подскочи, когато някой заблъска по входната врата. Сигурно жената чукаше, предположи детето, и викаше баба посред нощ.
Жената крещеше ужасни лоши думи. Ейвъри изтича обратно в леглото си и се скри под завивките, в случай че баба й наминеше да я провери, преди да слезе долу, за да каже на жената да престане да вдига толкова шум.
Да не се опитваш да събудиш мъртъвците? Точно така щеше да каже тя. Винаги казваше така на Кери, когато тя пускаше телевизора или уредбата твърде високо. Но ако баба надникнеше и видеше, че я няма в леглото, тогава Ейвъри изобщо нямаше да разбере какво става.
Понякога трябва да се направи нещо лошо, за да откриеш нещо важно. Пейтън й беше казала, че не е чак толкова ужасно да слушаш нечий разговор, стига да не казваш на никого какво си чул.
Блъскането по вратата премина в удари с юмрук и жената настояваше баба й да я пусне вътре.
Баба Лола отвори вратата и Ейвъри чу как жената продължи да крещи. Разбираше всяка нейна дума. Изведнъж вече не искаше да слуша. Беше ужасена. Отметна завивките, скочи на пода, легна по корем и се
