Стената, която отделяше стаята им от тази на Ноа, бе тънка като хартия. Ейвъри се опита да не вдига шум, но когато усети първите вълни на върховното удоволствие да заливат тялото й, чувството бе толкова неописуемо, че тя захапа рамото на Джон-Пол, за да не извика силно.
Беше толкова прекрасно, че когато се събуди в шест, Ейвъри отново се претърколи в прегръдката му и, както би казала Марго, му се нахвърли.
После той отново заспа. Тя отиде в банята, взе си душ, застана пред огледалото и се взря изпитателно в лицето си. Страните й бяха порозовели от допира до наболата му брада, а устните й бяха подути от целувки.
Тя въздъхна, поклати глава и прошепна:
— Здравейте. Аз съм Ейвъри и съм сексохоличка.
Не можеше да вини никого освен себе си. Като се закле да го остави на мира, тя взе четката си за зъби и се опита да не мисли за Джон-Пол, докато се приготвяше.
Когато потеглиха, той бе в много по-добро настроение. Държеше се почти дружелюбно с Ноа. Не съвсем, но почти. Ейвъри си помисли, че се държат като съперници в някакво състезание, но не след дълго осъзна, че и на двамата им бе забавно да си разменят обиди.
След като спряха, за да обядват, Ейвъри се настани на задната седалка, нахлупи бейзболната шапка, за да не й блести слънцето в очите, и реши да дремне.
Мъжете понижиха глас, за да не й пречат. Ноа знаеше за Джили. Беше прочел досието на Ейвъри и бе дошъл подготвен.
Двамата разсъждаваха как Джили се е свързала с Мънк и каква точно бе връзката им. Ноа, разбира се, знаеше и всичко за Скарет и смяташе, че може той да дърпа конците. Джон-Пол не бе на това мнение и изтъкна, че когато Мънк поемеше някоя поръчка, той действаше по свое усмотрение.
Темата доведе до друга.
— Ще си загубиш ли работата за това, че ни помагаш? — попита Джон-Пол. — ФБР търсят Ейвъри.
— Аз не работя за ФБР. По-скоро съм на свободна практика, така да се каже.
Джон-Пол се подразни.
— Разбира се, че ти работиш за ФБР. За какво иначе размахваш тая значки, по дяволите?
— По-лесно си намирам място за паркиране. Само затова я нося.
— Говори сериозно.
— Понякога липсва ли ти?
— Кое?
— Тръпката.
— Не.
— Още ли живееш в блатото?
— Живея в Боуън.
— В мочурището.
— Да, може, да се каже.
— Мислиш ли, че тя ще иска да живее там?
Той се престори, че не разбира.
— Кой?
Беше забравил колко безцеремонен може да бъде Ноа.
— Жената, с която спиш. Жената, от която не можеш да отлепиш погледа си, докато караш. Поглеждаш в огледалото за обратно виждане на всеки десет секунди, откакто седна зад волана. Ще ни претрепеш, ако не се съсредоточиш върху пътя.
Джон-Пол бе твърдо решен да не обсъжда Ейвъри с Ноа.
— На колко километра е според картата онова градче, в което избра да отседнем тази вечер? Как се казваше? Уолдън Пойнт?
— Мен, ако питаш, никога няма да се задомя. Има твърде много жени, за да избера само една.
— А от Уолдън Пойнт има колко? Трийсет и пет или четирийсет километра до Шелдън Бийч?
— Никога не съм вярвал, че ще се намери жена, която да те понася, но явно съм грешал.
Джон-Пол не можеше да продължава да се преструва, че не го слуша.
— Ти изобщо не ме познаваш, Ноа.
— Познавам те, и още как. Зная всичко за теб.
— Наистина ли си чел досието ми? Не му даде време да отговори, а продължи. — „Строго секретно“ вече нищо ли не означава?
— Явно не — провлече Ноа. Той не бе имал достъп до досието му, но бе говорил с Тео за странния му зет отшелник. Тъй като Джон-Пол очевидно се разстройваше от мисълта, че досието му е било отваряно, Ноа не му каза истината. Харесваше му да го дразни.
— Е, мислиш ли, че ще й хареса да живее в Боуън?
Отново стигнаха дотук. Джон-Пол стисна кормилото и се опита да овладее яда си.
— Няма да се налага да спираме да зареждаме.
Ноа се ухили.
— Леле, много си хлътнал. Лицето ти почервеня.
Джон-Пол едва не го цапардоса.
— Не е така.
— О? Вие двамата нямате ли някаква уговорка?
Не желаеше да обсъжда отношенията си с Ейвъри.
— Не.
— Не сте правили планове за бъдещето?
Той изгледа навъсено Ноа.
— Не — каза рязко. Отново се втренчи в пътя и добави: — Сега ще говорим ли за нещо друго?
— Разбира се. За какво искаш да си говорим?
— Спри да се опитваш да сваляш Ейвъри.
Съжали в секундата, в която изрече думите. Ноа се разсмя.
— Защо да спирам? Току-що каза…
— По дяволите, знам какво казах.
— А тя е красива жена. — Може би щеше да успее да се пресегне бързо, да отвори вратата на Ноа и да го изблъска навън. Така щеше да го накара да млъкне. — И е невероятно секси.
— Слушай, остави я на мира. Колко километра има до Уолдън Пойнт?
— Победи ме. — Ноа свали седалката си назад, намести слънчевите си очила и затвори очи.
— Ти си навигаторът, по дяволите. Погледни картата.
— Веднага.
След секунди спеше дълбоко.
Остатъкът от следобеда бе блажено спокоен. Пристигнаха в Уолдън Пойнт към шест вечерта. Заспалото градче беше точно на петдесет и един километра от моста, водещ към Шелдън Бийч.
Ейвъри не помнеше дали е идвала в Уолдън Пойнт като дете. По тротоарите имаше палми, тревата бе кафява от солената вода и слънцето, къщите бяха занемарени и обрулени от времето. Стори им се мрачно и затънтено място, докато не стигнаха до по-старата и по-населена част от града. Къщите на големите улици бяха добре поддържани. Тревата бе свежа и зелена, а цветята преливаха от керамичните саксии на прясно боядисаните веранди. Очевидно тук се извършваше обновяване.
На главната улица имаше няколко добре изглеждащи пансиона, предлагащи легло и закуска, но Ноа не прояви желание да спре пред тях. Откри един мотел на около дванайсет пресечки от брега и каза на Джон- Пол да спре на паркинга.
Ейвъри си помисли, че Ноа се шегува. Мотел „Милтс Фламинго“ имаше крещящо розови бетонни стени и яркочервен покрив, който отчаяно се нуждаеше от ремонт. Вратите на стаите бяха боядисани в резедаво и на всяка бе изрисувано по едно фламинго в различен цвят. Сградата беше с форма на полукръг, който заключваше покрит с чакъл паркинг. Този, който бе избирал цветовете на боите, определено бе далтонист.
Наоколо нямаше никакви други коли. Ейвъри си помисли, че дори собственикът е отлетял и е изоставил
