— Знам. Трябва да поддържаш огъня в семейното огнище, заради сестрите си.
— Най-вече заради Изабел, и то за известно време. Тя заслужава да има семейство и дом. От трите ни Изабел беше най-близка с мама и за нея бе най-трудно да свикне.
— В Уинтроп ли отива да учи, да не е променила решението си?
— Не е. Много е развълнувана. Това е идеалното място за нея. —
Джордан кимна.
— Тя е най-малката в семейството, но има глава на раменете. Ще се оправи.
— Много ли си изплашена, Джордан?
Рязката смяна на темата не изненада приятелката й. И нейният ум работеше като този на Кейт, скачаше от една мисъл на друга.
— Много.
— Какво ти каза лекарят?
— Ходих при трима различни, всичките пипаха, натискаха, взеха ми цяла кофа кръв.
— Интересен образ.
— Трябва да ме подготвят за най-лошото.
Кейт кимна.
— Какво ще стане утре?
— Д-р Купър ще направи операцията. Обсъди всички варианти с мен. Ще направи биопсията… и после ще решим.
Кейт си пое дълбоко дъх. Знаеше, че трябва да се държи. Приятелката й имаше нужда от нея и тя трябваше да бъде силна.
Вече се движеха по Стороу Драйв и Кейт се загледа през прозореца към река Чарлз. Водата блестеше под слънчевите лъчи.
— Ще се справим с това — каза тя на Джордан.
— Да. — В колко часа трябва да бъдеш в болницата?
— В шест.
— Няма да закъснеем, дори и да се наложи да те извадя от леглото с електрошок.
Джордан се засмя.
— Не се съмнявам, че ще го направиш. Веднъж Дилън ме замери с мокра хавлиена кърпа, за да ме събуди.
— И свърши ли работа?
— Определено.
— Обзалагам се, че не си се събудила щастлива.
— Права си. Не бях ни най-малко щастлива. Исках да му върна, така че на следващата сутрин излях отгоре му чаша студена вода. Делеше една стая с Алек, а нали го знаеш той какъв е мърльо, май не бях обмислила добре ситуацията. Веднага щом го полях, Дилън скочи от леглото… още потрепервам, като се сетя. Не бях виждала никого да се движи толкова бързо. Аз бях планирала бягството си, но се спънах в една от обувките на Алек и се блъснах в таблата на леглото му. Разраних си коляното, потече ми кръв и започнах да нищя. Алек май проспа целия епизод, но бедният Дилън в крайна сметка трябваше да ме занесе на ръце до долния етаж. Наложи се да ме шият.
— На колко години беше тогава?
— Десет или единайсет.
— Била си щура глава.
— Имах си моите подвизи. Кажи ми нещо. Защо не искаше Дилън да знае, че си стояла при него в болницата?
— Защото бях там заради теб, не заради него.
— Аха.
— Ако беше научил — продължи Кейт, — нямаше да ме остави на мира. Брат ти адски обича да се заяжда.
— Всичките ми братя са такива.
— Да, но Дилън е най-ужасният, да е жив и здрав.
Джордан се ухили.
— Вие, момичетата от Юга, винаги замаскирате критиките си с по едно „да е жив и здрав“.
— Момичетата от Юга никога не критикуват — каза Кейт с преувеличен южняшки акцент. Ние просто сме възпитани да се изразяваме като културни дами. Винаги казваме истината, но по по-внимателен и нежен начин.
Джордан забели очи.
— Това е доста…
Кейт се засмя.
— Какво?
— И аз си прочиствам речника сега, като имам племенници. Не трябва да им давам лош пример. Поне така ми казват Тео и Ник.
— Братята ти са ти казали да си прочистиш речника?
— А като стана дума за Дилън… мисля, че си пада по теб.
— Дилън си пада по всички жени.
— Вярно е, че харесва жените — съгласи се Джордан. — Но особено му харесва да дразни теб, защото ти толкова лесно се смущаваш.
— Ами фактът, че случайно нахлу при мен, докато си вземах душ при първото ми гостуване в дома ви, не помогна особено. Не мисля, че някога ще забравя онзи случай.
— О, аз отдавна съм го забравила — разсмя се Джордан. — Нищо чудно, че той се ухилва толкова широко всеки път, когато някой спомене името ти.
Тя зави и намери чудесно място за паркиране точно срещу сградата, в която беше апартаментът й. Това се случваше изключително рядко. Освен това забеляза черен хамър да завива по улицата от противоположната посока. Шофьорът очевидно си беше набелязал същото място за паркиране, защото форсира двигателя и се изстреля насреща й. Джордан обаче беше побърза. Тя паркира успоредно като по учебник. Шофьорът на хамъра й направи неприличен жест, като минаваше край нея, което предизвика бурния кикот на Джордан и Кейт.
Преди няколко години кафявата каменна къща беше преустроена в три просторни апартамента, по един на всеки етаж. Джордан държеше последния. Кейт живееше с нея, докато следваше, и бе свикнала със скърцащото стълбище и тесните коридори.
Джордан спечели цяло състояние от един компютърен чип, който проектира, и можеше да си позволи да живее навсякъде, но и тя като Кейт робуваше на навиците. Обичаше стария си, овехтял апартамент и не правеше планове да се мести.
Кейт също обичаше този апартамент. Беше топъл и приветлив дори и в най-студените дни. Винаги миришеше на свежо и чисто. Джордан беше поставила от ароматизираните свещи на Кейт на почти всяка маса. В двете бани и в спалните имаше от лосионите за тяло на Кейт.
Имаше три спални. Тази за гости беше в края на дълъг коридор и бе достатъчно голяма, за да побере огромното двойно легло, което двама от братята на Джордан й бяха подарили, за да има къде да спят, когато са в града. Къщата на родителите им в Нейтънс Бей беше на два часа път с кола.
Третата спалня бе превърната в кабинет и четирите й стени бяха заети от етажерки. Рафтовете им се огъваха под книгите на Джордан. От едната си страна кабинетът беше свързан с дневната, а другата му врата водеше към коридора.
Дървените подове бяха тъмни като нощта, но персийските килими внасяха цвят в стаите. Огромните прозорци във всяка стая бяха покрити с дървени капаци с щори. Едно от любимите места за учене на Кейт беше широкият перваз на прозореца в дневната, който гледаше към река Чарлз.
Единствената стерилна стая в апартамента беше кухнята. Джордан не готвеше. Преживяваше с храна
