— Разбира се, че забелязах, но просто предположих…
— Какво предположи?
— Кейт, би трябвало и сама да знаеш, че си малко непохватна. Просто си помислих, че си се спънала в нещо.
— Извинявай, но не съм съгласна. Ти си непохватната, не аз.
Джордан не започна да спори.
— Не си се шегувала за хвръкването във въздуха, така ли?
— Не, не се шегувах. Искаш ли да ти кажа какво стана или не?
— Искам.
— Предполагам, че трябва да започна от самото начало. Чувала ли си за сутиените „Уондърбра“?
ДЕВЕТА ГЛАВА
Кейт имаше избирателна памет. Заради мъчителната болест на майка си тя и сестрите й сякаш бяха прекарали цял живот в различни болнични чакални, а Кейт не можеше да си спомни как е изглеждала дори и една от тях. Замисли се, че е странно да не може да си спомни дори една мебел или цвят на стена, килим. Предположи, че всички чакални са почти еднакви — студени и стерилни, с евтини картини на планини и ливади по стените.
Помнеше обаче хората, които идваха и си отиваха, докато тя беше там, почти всичките, помнеше и колко разтревожени бяха.
Време и страх — ужасна комбинация. Спомни си семействата, скупчени заедно, опитващи да си вдъхнат утеха и надежда един на друг. Помнеше младия баща, който изглеждаше толкова безпомощен с двете си малки момиченца, сгушени до него, докато им четеше приказки и чакаха да чуят дали майка им ще оживее. Когато усмихнатият хирург му съобщи добрата новина, той рухна и заплака.
Помнеше и старицата, която седеше съвсем сама, когато Кейт и сестрите й влязоха в чакалнята. Тя реши да им прави компания, каза им, че чака да научи дали съпругът й, с когото бяха живели заедно четирийсет години, ще преживее операцията за байпас, която му правеха. Разказваше им история след история и не позволяваше на никого да вземе думата. Жената говореше все по-бързо и по-бързо, докато на Кейт й се зави свят. В един момент Кейт си представи как седи с огромни тампони за уши. Това не беше проява на съчувствие, но смешната картина в съзнанието й помогна да се усмихне на безкрайното бъбрене на жената.
Чакането винаги е потискащо. Днешното не бе изключение. Отведоха Джордан в операционната чак към десет, макар да бе готова от шест и половина. Някакъв спешен случай бе причина за забавянето. Кейт чакаше заедно с Джордан в предоперационната зала, но когато откараха приятелката й, една доброволка, която изглеждаше като тийнейджърка, я отведе в чакалнята на хирургията.
Преведе я през лабиринт от коридори и Кейт скоро заподозря, че момичето не знаеше къде отива. Струваше й се, че изминаха пълен кръг и най-после намериха чакалнята случайно.
Всъщност имаше две чакални с бюро и телефон, на който стоеше друга доброволка. По-голямата чакалня беше пълна и след като съобщи името си на жената зад бюрото, Кейт отиде в по-малкото помещение.
Петима души от едно семейство, всички със зачервени очи, тъкмо си тръгваха, когато тя влезе. Нямаше други хора и Кейт беше благодарна, че е сама. Не беше в настроение да говори с непознати. Седна в ъгъла до прозореца, взе едно списание и веднага го остави обратно. Беше прекалено нервна, за да чете.
Истината беше, че искаше да седне и да си поплаче на воля, но не можеше да го направи.
Кейт посегна към друго списание и забеляза, че ръцете й трепереха. Вземи се в ръце, каза си тя. Джордан ще се оправи. Беше съвсем малка бучка, всичко щеше да е наред. Само хирургът да не гледаше толкова мрачно. Поне според Джордан, но пък тя имаше склонност да преувеличава.
Кого се опитваше да заблуди сега? Приятелката й никога не реагираше прекомерно. Беше прекалено… прагматична… и предпазлива до крайност.
Ключът към успешния разговор е честността, реши тя, и затова Кейт се зае да измисля основателни причини защо всичко ще се оправи.
Докато обмисляше това, крачеше напред-назад. Добре. Джордан й каза, че според лекаря положението било доста сериозно. Може би той винаги очаква най-лошото, за да е подготвен, и искаше да подготви и пациента си за най-лошото, нали така? Това не беше ли част от Хипократовата клетва?
Прекалено заплетено ли е това заключение? Време бе за реалистично мислене. Да, вярно, че една от лелите на Джордан по майчина линия беше умряла от бучка, преструвайки се, че тя не съществува, докато не станало късно. Да, имаше една братовчедка от същата страна, на която бяха поставили страшната диагноза. И какво от това? Братовчедката беше почти на деветдесет, както и лелята на Джордан, нали? Което означаваше, че, статистически погледнато, шансовете бяха на страната на Джордан и тя трябваше и щеше да се радва на щастие и здраве през следващите шейсет и пет години, плюс-минус няколко.
Само дето беше открила бучката преди седмица, а не след шейсет и пет години.
Това напомняне обезкуражи Кейт. Тя седна и сведе глава. Изведнъж се почувства толкова уморена, че не можеше да мисли. Ранното откриване беше важно, нали? И Джордан, и сестра й Сидни, и майка им се грижеха за здравето си. Правеха си редовно профилактични прегледи.
Не вземай проблеми назаем. Майката на Кейт често повтаряше това. О, боже, не искаше да мисли за майка си сега. Достатъчно проблеми си имаше.
Защо операцията траеше толкова дълго? Кейт поглеждаше часовника си за петдесети път, когато мобилният й телефон иззвъня.
Обаждаше се Кийра.
— Как е тя?
Джордан беше позволила на Кейт да каже за операцията на Кийра, но на никой друг.
— Още е в операционната — отвърна. — Закъсняха и я вкараха в залата чак към десет.
— Вече мина повече от час. Това не е ли достатъчно дълго за биопсия?
— Не.
— Но…
— Аз съм студентка по медицина, не съм лекар и няма да правя предположения.
— Вече си четвърта година, което означава, че си почти завършила.
— Но още не съм лекар.
— Хайде, Кийра — каза Кейт отчаяно. — Направи някакво предположение. Няма да те виня, ако сбъркаш.
— Не, не мисля, че един час е твърде дълго. Помни, че хирургът чака доклада на патолога. А след като не си влязла в операционната с нея, не знаеш кога всъщност е започнала операцията.
Кейт се поуспокои.
— Правилно. Може да започват чак сега, а аз да не знам. Ще ти се обадя, като науча нещо. Как е вкъщи?
— Супер. Рийс Крауъл се обади няколко пъти.
— Така ли? — попита Кейт притеснена.
— Беше много учтив. Чак прекалено. Когато му кажа, че Изабел не си е вкъщи, ми казва „благодаря“ и затваря, но след няколко часа се обажда отново. Усещам колко е напрегнат, сякаш ще избухне всеки момент. Пита и за теб няколко пъти. Щом Изабел замине за колежа, се надявам той да разбере, че между тях е свършено.
Кейт не беше толкова сигурна.
— А, да — продължи Кийра. — Някой си Уолъс се е обаждал и е оставил две съобщения. Казва, че работи в някаква банка. Познаваш ли го?
Възелът в стомаха на Кейт се стегна още по-силно.
— Не, не съм чувала името му — излъга тя. — Каза ли какво иска?
— Не. Но помоли да му се обадиш веднага. Имаш ли химикал? Ще ти продиктувам номера му.
Кейт затвори очи.
— Недей. Ще му се обадя в понеделник, когато се прибера вкъщи. Просто не изтривай съобщенията от
