— Искам да кажа — каза Мейсън, — че трябва да направиш точно това, което ти казах без да знаеш каквото и да било за причините.
Тя помисли за момент.
— Искате да кажете, че в случай, че нещо стане, не искате аз да…
— Искам да кажа, че трябва да направиш точно това, което съм казал и да знаеш само това и нищо друго.
Тя каза:
— Това не е ли опасно, шефе?
— За кого?
— За двама ни.
— Не и за теб — каза Мейсън. — Ти си ми секретарка. Слез и напиши чека за Ерик Хансел за две хиляди долара. Между другото, Дела, когато господин Хансел дойде при мен следобед, можеш да излезеш от кабинета. Разговорът ми с господин Хансел ще бъде поверителен.
Тя го погледа известно време, след това взе чека и без да продума, излезе от канцеларията. Когато излезе, Мейсън вдигна телефона и каза на Гърти от централата:
— Свържи ме с детективска агенция „Дрейк“, Гърти. Искам да говоря с Пол Дрейк.
Когато се свърза с Пол Дрейк, Мейсън каза:
— Обади се във всички банки в града, Пол. Кажи им кой си. Предай им следното сведение: сравнително умен, представителен млад мъж представя чекове, написани на негово име за съществени суми. Тези чекове, очевидно, са написани от хора със значителна знаменитост и големи сметки. Мъжът ще се представи като получател на сумите. Чековете са фалшифицирани. Подписите обикновено са копирани с молив от оригиналните подписи, след това потвърдени с индийско мастило. Можеш да обърнеш внимание на банките, че е използвано индийско мастило, защото то покрива молива успешно. Затова трябва да внимават, когато получават чекове, подписани с индийско мастило и да разследват внимателно за възможни фалшификации.
— Благодаря — каза Дрейк. — Това е доста горещо сведение. Умирам от желание да върша подобни услуги на банките. Те ги помнят.
— Добре — каза Мейсън, — действай — и затвори телефона.
Мейсън вдигна телефонния номер, който Ерик Хансел беше оставил на Джон Рейсър Адисън. Беше Уестмор 6–9832.
Той вдигна телефона и каза на Гърти:
— Свържи ме с Уестмор шест девет осем три две, Гърти. Искам да говоря с господин Хансел на този номер.
ГЛАВА ПЕТА
Мейсън, облечен с палто, шапка и ръкавици, спря във външната канцелария и се наведе над Гърти до централата.
— Отивам до кабинета на Пол Дрейк — каза той. — Очаквам Ерик Хансел да дойде след няколко минути. Когато пристигне, се обади на Дела. Тя ще го въведе в личната ми канцелария. След като влезе в личната ми канцелария, ми се обади в кабинета на Дрейк. Разбра ли?
— Разбрах — каза тя.
— Добре — отвърна Мейсън, — бъди добро момиче.
— Колко добро? — попита тя усмихнато.
— Колкото можеш — й каза Мейсън и тръгна към вратата.
Тя се наежи и каза:
— Сега се връщаме оттам, откъдето започнахме.
Мейсън излезе от канцеларията, тръгна надолу по коридора към кабинета на детективска канцелария „Дрейк“, отвори вратата, влезе и каза на момичето на централата:
— Къде е Пол?
— В кабинета си.
— Сам?
— Да.
— Съобщи му, че влизам — каза Мейсън и след като вдигна резето на вратата в дъното на стаята, мина покрай канцеларии, които приличаха на същински развъдник за зайци и почука на врата с надпис „Управител — личен кабинет“.
— Влез, Пери — извика Дрейк. Мейсън влезе в канцеларията.
Пол Дрейк вдигна погледа си от някакви доклади, които изучаваше. На височина беше почти колкото Мейсън, но ставите му бяха така отпуснати, което правеше движенията му непохватни и недодялани.
— Какво замисляш? — попита той. Мейсън каза:
— Искам да впримча един мошеник.
— Имаш ли нужда от помощта ми?
Мейсън каза:
— Трябва да се скрия за около десет минути, Пол. Върши си работата.
— Не, няма значение. Ще говоря с теб. Все пак, ти си клиент.
— Бях — каза Мейсън с усмивка.
— Има ли нещо за мен в този случай?
— Вероятно, преди още да се е случило.
— За какво става дума?
— Изнудване.
— Не можеш ли…
Мейсън го прекъсна с поклащане на главата си:
— Не може да се действа по обичайния начин, Пол. Първо, няма време и второ, клиентът няма да се съгласи. Но мисля, че ще назрее нещо, което ти ще можеш да използваш. Как върви работата?
— Доста добре.
— Имаш ли необходимите хора?
— Сега вече да. Известно време имаше недостиг от добри мъже, но сега имам чудесен персонал.
— Обади ли се на банките?
— Разбира се. Откъде получи информацията, Пери?
— О, просто нещо, което проучих.
— Никоя от банките тук не беше го чула. Човекът трябва да е дошъл някъде отвън.
— Точно така.
— Този път разиграваш нещата доста отблизо, нали?
Мейсън се усмихна. Телефонът звънна. Дрейк вдигна слушалката:
— Ало. Да, тук е. Той… добре, ще му кажа.
Той сложи слушалката на място и каза:
— Гърти каза да ти кажа, че твоят човек се е появил.
Мейсън стана.
— Добре, Пол. Благодаря. Тръгвам.
— Ще се срещнем с изнудвача ли?
Мейсън стана.
— Ще ти трябва свидетел, Пери.
Мейсън се усмихна и каза:
— Този път последното нещо, което ми трябва, е свидетел.
— Толкова ли е зле? — попита Дрейк.
— Още по-зле — му каза Мейсън, излезе от канцеларията на Дрейк и тръгна по коридора.
Той мина през приемната, за да влезе в собствения си кабинет, кимна на Гърти до централата, след това тръгна оживено към личния си кабинет.
Дела Стрийт беше изпълнила инструкциите му точно. Ерик Хансел седеше в големия стол за клиенти.
