Шапката му, с периферията нагоре беше на ръба на бюрото на Мейсън. Когато Мейсън влезе в стаята, тя казваше:
— Господин Мейсън ще дойде веднага. Трябваше да излезе за малко и… а, ето го.
Мейсън кимна на Дела, погледна въпросително към стола за клиенти.
— Ерик Хансел? — попита той.
— Точно така — каза Хансел без да става.
Мейсън измъкна чека за две хиляди долара от джоба си. Отиде между бюрото и Хансел, обърна се с гръб към изнудвача. Ръцете му, покрити с ръкавици, внимателно поставиха чека във вътрешната част на шапката, след което Мейсън си свали палтото, постави шапката на етажерката, оправи си палтото, обърна се към Хансел и каза:
— Разбрах, че имате да ми кажете нещо.
Хансел измери Мейсън със зелените си нагли очи, след това погледна към Дела Стрийт. Той вдиша дълбоко и многозначително дим от цигарата, която държеше с тънките си обагрени с никотин пръсти и каза:
— Не сега.
— Това е всичко, Дела — каза Мейсън. Дела излезе от канцеларията.
Мейсън отиде и седна на въртящия се стол зад бюрото.
Преценяващият поглед на Хансел беше бавен, стабилен и нагъл.
— Какво искаш? — попита Мейсън.
— Нищо.
— Обадил си се на мой клиент.
— Така ли?
— Знаеш, че си го направил.
— Постоянно съм в движение. Обаждам се на много хора. Не ги питам кой им е лекар и кой адвокат. Не ме интересува.
— Добре — каза Мейсън със студено и твърдо като гранит лице, — обадил си се на един от моите клиенти.
— Е?
— Така че аз се обадих на теб.
— С каква цел?
— Без цел.
— Не съм дошъл тук, за да си играя на въртележка.
— Какво ще кажеш за криеница?
— По-скоро бих играл с открити карти.
— Какво държиш? — попита Мейсън.
— Знаеш. Четири асака. И ако си сложил подслушвателни устройства на тази дупка, толкова по-зле за…
— Не съм.
— Много от вас, адвокатите се опитват да се правят на умни.
— Няма подслушвателни устройства.
— Добре. Ако има, ти ще съжаляваш. Клиентът ти ще те уволни.
— Свързан ли се с Джордж Уитли Дъндас?
— Работя за него.
— Заплата?
— Моите уговорки нямат значение. Те са задоволителни. Получавам компенсациите, които искам и Дъндас получава фактите — онези, които пожелая да му предоставя.
— А онези, които не пожелаеш да му предоставиш?
— Те потъват в дълбок кладенец тишина.
— Когато дадеш фактите на Дъндас, той ги публикува, нали?
— Точно така.
— Когато не ги дадеш на Дъндас, те не се публикуват.
— Точно така.
— Какво ти влияе, когато вземаш решение?
— Разни неща.
— Пари?
— Ти как мислиш?
— Питам.
— Аз не отговарям.
Мейсън каза:
— Така доникъде няма да стигнеш.
— Дръж се подобаващо на възрастта си — каза Хансел. — Да не си учил право в семинария?
— Колко?
Хансел поклати глава.
— Пфу.
— В края на краищата — каза Мейсън, — трябва да имаме някакъв ориентир.
— Купи коледните подаръци отрано — му каза Хансел.
— Колко рано?
— Твоя си работа.
Мейсън каза:
— Предполагам, че фактите ти са достоверни?
— Фактите ми винаги са достоверни. Твоят клиент се е забравил с една сладурана, която е взел на стоп. Използвал е влиянието си, за да я настани в приятелски хотел. Познавал е управителя. Можел е да я посети там, но не го е направил. Мацето било арестувано за скитничество. Високоплатеният адвокат на Адисън се втурнал да я спаси. Хубав разказ: „Коя важна клечка взела стая за едно сладурче само, за да бъде то арестувано за скитничество преди сладкият татко да се протегне към соса? Какво е накарало Пери Мейсън, високоплатеният адвокат, да се втурне към затвора, за да изкара Госпожица Невинност под гаранция?“ Сърцето ми ще се скъса, ако не предам такъв разказ на Дъндас.
— Сърцето ти късало ли се е преди?
— Животът е пълен с разочарования.
Мейсън каза:
— Добре, ще се свържа с теб.
— По дяволите, сега си се свързал с мен.
— Казах, че ще се свържа с теб по-късно.
Хансел се изчерви:
— Не съм свикнал да припкам до канцелариите на разни хора. Следващият път ти ще дойдеш при мен.
Той стана от стола, хвърли фаса си нагло по посока на кошчето на Мейсън, не улучи с един-два инча и остави фаса да догаря на пода.
— Имаш адреса ми — каза той. — Когато искаш да ме видиш, обади се, уреди среща и ела при мен — и ако клиентът ти е умен, това ще стане преди седем часа тази вечер. Дъндас има краен срок в десет часа и ще иска време, за да изпипа тази история.
— Той повече ли ще плати от Адисън?
— Колко ще плати Адисън?
— Колко ще плати Дъндас?
Хансел каза на Мейсън, с глас, изострен от яд и разочарование:
— Не ме разбирай погрешно. Дъндас публикува това, което му давам, защото то е добро. Той ме държи на заплата, защото му давам достатъчно добри неща, за да си струва да ми плаща. Това означава, че трябва да предавам много горещ материал, страшно много.
— Е? — попита Мейсън.
