— Ако го нямаше Дъндас, нямаше да имам никакъв път към публичността — каза Хансел. — За Бога, скици ли трябва да чертая? По дяволите! За адвокат ти си най-зеленият…
Той взе шапката си, изведнъж застина в поза на интерес.
След секунда извади чека от шапката, погледна го, след това погледна Мейсън.
— Да пукна! — каза той. Мейсън не продума.
Хансел отново погледна чека, след това мястото, където беше изхвърлил фаса, вдигна го, изгаси го и го хвърли в пепелника на бюрото на Мейсън.
— Не улучих кошчето — каза той. Мейсън не продума.
— Съжалявам — каза Хансел.
— Няма защо.
— Знаеш ли, в този бизнес, Мейсън, срещаме всякакви хора.
Мейсън кимна.
— Но — продължи Хансел, — ние не обичаме чековете.
— Ние не обичаме изнудвачите.
— Добре — каза Хансел, изкривена усмивка обезобрази лицето му и показа жълти зъби, — бъди гаден, ако така предпочиташ. Твоя работа. Ти си плащаш и помни, ако нещо не е в ред с това или ако си сложил подслушвателни апарати, ти ще съжаляваш. Аз съм легитимен вестникар. Попаднах на скандал, свързан с Джон Рейсър Адисън. Отидох при него, за да получа потвърждение. Ти се опитваш да ме подкупиш да не го издам. Вземам чека само, защото той ще докаже, че фактите са верни.
Мейсън не каза нищо.
— Хубава малка сладурана! — продължи Хансел. — Старият татко Джон Рейсър Адисън я настанява в хотелски стаи, изкарва я от затвора, когато я арестуват за скитничество. Милият стар татко Адисън — сега, дявол да го вземе, ако има подслушващи устройства, можеш да пуснеш целия запис. Ще ти кажа и още нещо. Цялата история в плик е готова за Дъндас. Ако нещо се случи с мен, пликът ще бъде в пощата навреме за крайния срок. Дъндас би дал предните си зъби, за да публикува такава статия с имена.
Мейсън каза изморено:
— Казах ти, че няма подслушващи устройства.
— Ако има, ще стане хубав запис.
Мейсън се прозина.
— По дяволите, не обичаме чекове — каза Хансел след известно време.
Мейсън каза:
— Знам. Казвал си го и преди. Ти предпочиташ парите на дребни банкноти. Ще ги сложиш в джоба си и ще излезеш. Следващия месец ще се върнеш отново със същата история и отново, и отново. А сега, за да вземеш двата бона, трябва да се подпишеш на гърба на чека и да го осребриш в банката. Ако се върнеш за още, нещата ще се усложнят.
Хансел се подсмихна подигравателно:
— Мислиш се за умен. Даваш чек. По дяволите, това не е умно, мен ако питаш, е тъпо.
Мейсън се прозина.
— По дяволите, няма даже да се опитвам да бъда дипломатичен. Аз държа поводите. Клиентът ти не ми е платил, защото си е помислил, че ще се върна за още. Изпратил е теб, защото си е помислил, че си достатъчно умен да измислиш нещата така, че да не се връщам за още. Той щеше да плати пет бона. Ти си му казал колко си умен и да напише чек за два бона. Е, добре, значи би трябвало да си умен. Хайде да видим колко си умен.
Хансел сгъна чека, прибра го в джоба на жилетката си и каза:
— Добре, умнико. Хайде да видим как ще си припечелиш хонорара.
Мейсън отново се прозина.
Хансел нахлупи шапката на главата си под ъгъл.
— Можеш да излезеш през онази врата — му каза Мейсън.
Хансел отиде до входната врата, отвори я, спря се на входа, обърна се и погледна Мейсън с наглата си, изкривена усмивка.
— Умник! — каза той саркастично и излезе. Вратата се затвори зад него.
ГЛАВА ШЕСТА
Беше малко преди края на работното време, когато телефонът на бюрото на Дела Стрийт звънна. Тя вдигна слушалката и каза:
— Един момент, Гърти — обърна се към Мейсън и каза, — отново е Джон Рейсър Адисън.
— По телефона ли? — попита Мейсън.
— В кабинета.
Мейсън се намръщи и каза:
— Добре, Дела. Въведи го.
Дела Стрийт каза:
— Веднага излизам, Гърти — затвори телефона и излезе, за да придружи Адисън в личния кабинет.
— Здравей, Адисън — каза Мейсън. — Очаквам развитие по въпроса, за който се консултира с мен. Обаче нямам какво да обсъдя с теб, положението е…
— Не, не — каза Адисън. — Не е това.
— Седни — покани го Мейсън.
— Не мога да седна — каза Адисън, като се поклащаше безумно напред-назад в канцеларията с къси, нервни крачки. Ръцете му бяха сключени и той започна да изпуква кокалчетата си едно по едно.
Дела Стрийт показа с лека гримаса, че това я изнервя, но Адисън продължаваше да си изпуква кокалчетата и да върви.
— Какво има? — попита Мейсън.
— Продънило се е небето — каза Адисън.
— Пак ли твоята малка девица? — попита Мейсън.
— Моята девица?
— Скитницата-девица.
— О — каза Адисън, като че ли беше напълно забравил за това. — Какво направи по въпроса?
— Всичко е уредено, мисля — му каза Мейсън. — Помни, че ако някой те попита дали познаваш Ерик Хансел, не можеш да си спомниш това име и си абсолютно сигурен, че никога не си правил никакви сделки с него.
— Разбира се, разбира се — каза Адисън нетърпеливо. — За Бога, Мейсън, предадох случая в твои ръце. Очаквам ти да се погрижиш. Вземи толкова, колкото струва, но ме измъкни. Ще стигна до десет хиляди — по дяволите, ще стигна до толкова, до колкото е необходимо. Не ме занимавай с това сега. Имам си достатъчно тревоги!
— Доколкото разбирам — каза Мейсън, — това е нещо ново.
— Нещо ново — каза Адисън като гледаше почти ядосано към Дела Стрийт.
— Всичко е наред — му каза Мейсън, — Дела остава тук. А сега престани да отклоняваш въпроса. Какъв е проблемът?
— Съдружникът ми, Едгар Ферел, нали ти казах за него?
— Точно така, на ваканция на североизток, първо ще се погрижи за някаква сделка, а после ще ходи на риболов.
Адисън каза:
— Мейсън, това, което ще ти кажа е абсолютно поверително.
— Досега не си имал изтичане на информация, нали? — попита Мейсън.
— Това е нещо различно. Истинска бъркотия!
— Казвай.
Адисън каза:
— Ферел е странно същество. Женен е за много привлекателна жена. Не знам какво Лорейн Ферел е видяла в Едгар. Тя е едно чудо, хубава, умна, духовита, с много сексапил.
