Мейсън взе сгънатото парче хартия, което Адисън извади от джоба си, заобръща го с пръсти.
— Разбира се — каза той, — тъй като това е чисто изнудване, Хансел вероятно не е вода ненапита. Той знае как се действа и е вършил това преди. Вероятно има досие.
— Но — каза Адисън, — моите ръце са вързани, Мейсън, не мога да направя нищо. Не мога да си позволя да вляза в противоречие. Фактите биха могли да бъдат изкривени от моите конкуренти и, по дяволите, работата може да стане ужасна. Моят съдружник, например, ще подскочи до тавана.
— Твоят съдружник?
— Едгар 3. Ферел.
— Къде е той сега?
— За щастие е в отпуск. Ферел е консервативният член на фирмата. Той е — е във всеки случай не е нито широкомислещ, нито е либерален.
— Малко нещо дървен? — попита Мейсън.
— Не искам да ме цитират.
— Никой няма да те цитира. Разговаряш с адвоката си.
— Съвсем дървен — каза Адисън развълнувано. — Този глупак е истински пън! Старомоден, дълбоко вкоренен, изгнил пън, пълен с червеи, с мравки, пъплещи по дървесината и птичи изпражнения отгоре, По отношение на бизнеса аз го нося на гърба си от пет години. Не е дал нито една конструктивна идея и не е направил нито едно умно предложение през цялото това време. Има опит в счетоводството и цялото време се шматка наоколо с книги, прави графики, пъха си носа в сметки, проверява първо това, после онова, изобщо се прави на глупак. В бизнес като нашия човек не може да губи много време в анализи. Чудесно е да се знае кои отдели са с печалба, но, в края на краищата, това вече е
Мейсън се усмихна:
— Доколкото разбирам, твоят партньор от време на време представя цифри, изявления и графики, които показват къде твоите идеи губят пари?
Лицето на Адисън почервеня:
— Той скача върху всяка грешка като ястреб върху патица. Той никога не поема отговорността. По дяволите, какъв смисъл има? Този човек е гъба, паразит, трън в плътта и вече ми е дотегнал. Не мога да понеса мисълта, че ще прочете някоя сочна статия в колонката със скандалите и ще влезе в канцеларията ми с изрезка в ръка и „тц-тц“ на уста. Ще платя. Трябва да платя.
— Той как се заинтересува от бизнеса?
— Наследи акциите на баща си. По онова време трябваше да ги изкупя, но чувствах, че имам нужда от млад човек в бизнеса. Тъй като той беше по-млад на години помислих си, естествено, че трябва да бъде много по-гъвкав, по-проницателен, по-енергичен, по-инициативен и с по-голяма приспособимост.
— А вместо това?
— Той не притежаваше нищо. Ограничен, тесногръд, фанатичен мухльо!
— Защо не откупиш акциите му сега?
— За нещастие — каза Адисън, — бизнесът просперира. И продължава да просперира. Знаеш какво стана през последните няколко години, Мейсън. Хората полудяха. Готови са да платят всякаква цена за какъвто и да е боклук. Настръхвам при мисълта за неизбежната рецесия, но в момента рафтовете ни са пълни с нискокачествени стоки с високи цени и хората се избиват да ги купуват. Цената вече нищо не означава. Ако хората искат нещо, те го искат и толкова. Ценовата политика, Мейсън, е изкривена до неузнаваемост.
— Ферел женен ли е?
— Да.
— Съпругата му с него ли е на почивка?
— Не, господин Мейсън, не е. Той трябваше да отиде на северозапад на едно служебно пътуване и взе въдицата си. Реши да предприеме лов на пъстърва, докато е там. Това е нещо, което той обича. Ентусиазиран е за риболова.
— С кола ли отиде или с влак?
— С кола. И я беше наистина претъпкал. Изкара задната седалка, за да може да натрупа повече вещи за лагеруване, спални чували, палатки и какво ли не. Предполагам, че сега е някъде в Лас Вегас или Рино. Ще се върне след две седмици, в деня на годишното събрание на акционерите. Имам само толкова време да се справя с тази история — само две седмици. Ако той дори заподозре нещо, ще вдигне голяма аларма. Надявам се така да обработя нещата, че да мога да откупя неговите акции. Откровено казано, Мейсън, замислил съм нещо за тази цел и в момента, в който индустриалната реакция се появи, в момента, в който махалото се засили в обратна посока, така че да изглежда като че ли сме изправени пред трайно спадащ обем на продажбите, наистина ще откупя акциите на Ферел. Има признаци, които ме карат да мисля, че няма да чакаме дълго. Сега е март. Мисля, че към юли ще мога да направя сделката.
— Е — каза Мейсън, — мисля, че трябва да се насъска някоя частна детективска агенция против Хансел, да видим дали ще открием нещо и…
— Не го прави — каза Адисън. — Простите факти в случая са абсолютно самоубийствени, Мейсън. Не мога да позволя на тези момчета да изкарат това на бял свят. Ще трябва да платим.
Мейсън забарабани с пръсти по ръба на бюрото.
— Всичко ли ми каза?
— Да.
— Целувахте ли се с това момиче?
— За Бога, господин Мейсън!
— Целувахте ли се?
— Не.
— Виж какво — каза Мейсън, — говориш с адвоката си. Докосвал ли си я изобщо — целувка за довиждане или нещо от този род?
— Ами — каза Адисън, — нямаше такова целуване, каквото ти имаш пред вид и което случайно намирам за твърде обидно. Тя ме целуна за довиждане, но това беше само една благодарствена целувка, прост, детски жест на неопорочена, неопитна млада жена.
— Знам — каза Мейсън, — и след това тя съумява да влезе в затвора за скитничество.
— Не говори така — каза Адисън. — По дяволите, Мейсън, осъзнаваш ли какво намекваш с тези думи?
— Разбира се.
— Искаш да кажеш, че тази млада жена е искала да влезе в затвора?
Мейсън каза:
— Адисън, като твой адвокат, позволи ми да ти кажа фактите на живота. Ти виждаш млада жена на стоп, момиче, което казва, че е на осемнадесет. Момичето отива в хотел. Ти й намираш стая в този хотел. Тя отива в затвора за скитничество. Ти ми се обаждаш да я изкарам. Аз го правя. Майка й се появява. Майка й казва, че тя е само на осемнадесет. Тя…
— Майка й? — прекъсна го Адисън. — Това е невъзможно. Майка й е на две хиляди мили оттук.
— Майка й беше в тази канцелария само преди няколко минути — каза Мейсън.
— Какво искаше?
— Искаше да ми благодари за това, което бях направил за Вероника и искаше да плати таксите ми. Така че аз й взех сто и петдесет долара, тя остави чек, аз й дадох фактура, в която пишеше, че когато чекът бъде изплатен, ще покрие моите услуги. Сега ти можеш да ми платиш с личен чек, а когато се върнеш в канцеларията си, можеш да скъсаш сметката, която ти изпратих за петстотин долара. След това ако някой някога каже нещо за моята сметка, аз просто ще кажа, че майката ми е платила сто и петдесет долара и ще покажа фактурата за доказателство. Когато чекът бъде изплатен, аз ще ти дам сто и петдесет долара в брой. По този начин никой никога няма да може да докаже, че си ми платил дори и пени За случая на Вероника.
— Е, това променя нещата… Но все пак не ме освобождава, Мейсън. Ще платя. Ще трябва да платя. Този мой проклет съдружник — а има си и дребни акционери — и срещата е само след две седмици… Не,
