— Да. Засяга дейността му в компанията за каракулски овце.
— Не можете ли да се изразите малко по-точно?
— Името на моята клиентка е Кингман, Адълейд Кингман.
— Боя се, че това име не ми говори нищо. Не познавам в подробности делата на мъжа си.
— Много е важно да се видя с него веднага.
— Страхувам се, че не бихте го намерил по-рано от началото на следващата седмица, мистър Мейсън.
— Не можете ли да ми кажете как да вляза в контакт с него?
— Не. Боя се, че не мога.
— А не можете ли вие да се свържете веднага с него? Тя помисли върху това, а после отговори.
— Не веднага.
— Веднага, щом го откриете, му кажете, че имам много чувствителен нос и че съм душил в района на Скийнър ХИЙЛЗ, че каквото съм подушил там, не мирише на каракулски кожи. Можете ли да запомните това?
— Ще му кажа — усмихна се тя.
— От голямо значение е да разбере позицията ми и да получи това мое известие час по-скоро.
— Много добре.
— Ще се погрижите да бъде известен навреме, нали?
— Мистър Мейсън, не допускам, че искате да се възползувате от способността си да разчетете израза на лицето ми, нали? Разкъсвана съм между желанието да бъда учтива и да поддържам безпристрастен израз.
Тя му се усмихна отново и Мейсън забеляза в кратък миг, че бе загубила контрол и лицето и бе изразило опустошението, дължащо се на отчаян, продължителен плач.
— Съвсем положително, мисис Милфийлд, дори не бих се опитал да ви накарам да издадете тайните на вашия съпруг — увери я Мейсън, — но искам да ви внуша необходимостта от незабавно предаване на моето съобщение.
— Мистър Мейсън! — произнесе с порив тя. — Най-добре е да ви се доверя. Вие сте ми необходим. Аз… аз трябва да ви кажа нещо. — Тя се спря, опита се да дойде на себе си и пое дълбоко въздух като човек, готов да се впусне в дълга изповед.
Звънът на телефона накара да замръзнат готовите върху устните й думи. Тя изгледа апарата с явна досада. Нейната обърканост бе така видима, че Мейсън не можа да се въздържи да я подкани.
— Може би се обажда вашият съпруг.
Тя прехапа устни и се размърда неловко в креслото. Телефонът иззвъня пак. Мейсън седеше спокойно, в очакване, без да отрони ни дума, предоставил на нея възможността за следващи действия. Колебанието й стана съвсем подчертано, сякаш не можеше да реши кое ще я постави в по-неудобно положение: да приеме един явно нежелан разговор в негово присъствие или да издаде себе си чрез отказа да говори.
— Извинете ме! — взе внезапно решение тя и вдигна слушалката.
Лицето й, обърнато сега така, че светлината очертаваше профила й, бе истинска маска.
— Да? — произнесе тя с грижливо подбран тон на човек, който се стреми да не издаде какво е в душата му чрез трепета на гласа си.
Втренчен в лицето й, Мейсън видя как то бе обхванато от почуда и обърканост.
— Как?… Не, не познавам мистър Траг… лейтенант Траг? Не, аз не… А, така ли… Кажете му, че мъжът ми не ще е у дома до късно тази нощ. Не разбирам… О!
Тя захвърли гневно слушалката върху вилката.
— Ах, нервите ми! Той е на път нагоре. Просто не ще му отворя!
— Чакайте малко! — реагира веднага Мейсън. — Знаете ли кой е лейтенант Траг?
— Предполагам, че е някой самотен войник, който…
— Лейтенант Траг не е войник. Той е от полицията — от управлението. Работи в отдела за убийства. Не зная, мисис Милфийлд, защо бяхте плакала, но зная, че лейтенант Траг не е по дребните престъпления. Ако сте замесена в някакво убийство, по-добре ще е да започнете да мислите, и то мислете бързо!
Тя се извърна към него и той видя истинското изумление, изписано върху лицето й.
— За кого знаете, че е бил убит? — Мейсън бе впил поглед в очите й.
— Смилете се, небеса! Никой, с изключение, може би, на моя…
— Продължавайте! — подкани я адвокатът, когато тя се овладя по средата на фразата.
— Не! Не! Никой!
— Вие споменахте „моя“ и спряхте. Това притежателно местоимение ви издаде. Не бяхте ли готова да кажете „моя съпруг“?
— Господи! Не! Как ви дойде тази мисъл? Какво, опитвате се да вложите ваши думи в моята уста?
— Защо плачехте?
— Кой казва, че съм плакала?
— Вижте какво. Нямаме на разположение цял ден за залъгване. Ако наистина се е случило нещо с вашия съпруг и Траг ме намери тук, това ще ви постави под подозрение. Никога не ще бъдете в състояние да го убедите, че не съм ви посетил по ваше искане. Има ли тук някое задно стълбище?
— Не.
— Имате ли лук в къщи?
— Лук!? — очите й бяха разширени от учудване. — Какво общо има лукът?
— Ето какво. Аз ще се мушна в килера. Не казвайте на Траг, че съм тук. Дори не споменавайте, че ме познавате. Сложете малко лук в умивалника и си поставете престилка. Когато той позвъни, отворете му вратата с нож в ръка и му обяснете, че тъкмо сте чистила лук. Това е то, ако искате да си спестите цял куп неприятности. Това е безвъзмезден съвет от случаен познат. Вие…
На вратата се позвъни поривисто. Мейсън наложи шапката си, грабна мисис Милфийлд през кръста и я набута в кухнята.
— Къде има престилка?
— Виси ей там.
Мейсън я нахлузи през главата й и я завърза отзад.
— Къде е лукът? Това е единственият начин да обясните отеклите си клепачи.
Тя отвори едно чекмедже и Мейсън прехвърли от него лук в умивалника.
Звънецът прозвуча повторно — продължителен, остър, настойчив звън. Мейсън изтегли друго чекмедже, намери кухненските ножове, грабна един, разряза една глава лук, взе дясната ръка на домакинята и я натри о лука.
— Чудесно! Сега вървете да отворите. Внимавайте какво ще говорите. Запомнете, че току-що сте се занимавала с лука и най-вече не споменавайте, че съм бил тук. Желая ви успех.
Като я потупа по рамото, адвокатът я поизбута лекичко към вратата, точно в момента, когато лейтенант Траг натискаше нетърпеливо звънеца за трети път. След това Мейсън прекоси безшумно кухнята, отвори вратата на килера и като видя стол насреща си, се настани на него. В същото време чу отварянето на външната врата, гласът на хората по време на общоприетите поздрави, затварянето на вратата и усилването звука на думите, докато потокът им стана по-бърз. Той не можеше да долови значението им, но ясно отделяше бученето на мъжкия глас от високите тонове на жената. Изведнъж Мейсън чу, как мисис Милфийлд издаде потиснат писък, след което последва тишина, нарушена по-късно от мърморенето на лейтенант Траг. После звуците от гласовете постепенно се снижиха и накрая почти замряха. Мейсън погледна часовника си неспокойно, открехна вратата на килера с около два сантиметра и се ослуша. Можеше да се долови движението на хора из стаята. Чу се отваряне и затваряне на врата, след това отново гласът на Траг. Питаше за някакви обувки. Мейсън затвори вратата тихо, седна на стола и зарея поглед из лавиците. Видя кутия със солени бисквити и не можа да устои на изкушението да ги опита. Повдигна капака, мушна ръката си и като извади няколко, започна да ги гризе. След малко забеляза буркан с масло, грабна от него с джобното си ножче и когато вратата на килера се отвори, тъкмо покриваше една от бисквитите със златист пласт. Докато не размаза добре маслото, той не повдигна поглед.
— Достатъчно, Мейсън — каза лейтенант Траг. — Можете да излизате вече.
— Благодаря! — отвърна безгрижно Мейсън. — Бях помолил за чаша мляко.
