се ухили и на лицето му се образуваха хиляди бръчици. — Шибана работа, нали? Както и да е. Можеш да очистиш всички диемовци в тази страна и никой няма да забележи. На Лаос му остава още една седмица. — Той погледна в посоката, откъдето се разнасяха изстрелите. — Тези там ще влязат във Виентян още преди началото на дъждовния сезон.
— Къде е Джай Хан? — попита Мънро.
— Яде — отвърна Макфадън. — Изчакайте го да свърши.
— Нямаме време, майоре — отвърна Мънро. — Самолетът ни чака.
Макфадън се засмя.
— Вие да не мислите, че ще го заварите, когато се върнете?
— Няма да може да излети. Прибрахме палеца на ротора.
— Май сте делови хора, както виждам.
— Къде е детето ми? — попита Сакура. Макфадън махна с ръка.
— В компанията на съпруга 13 в една от тези къщи.
— Искам си детето!
— Казах ти, момиче, изчакай Джай Хан да се наяде. Когато си напълни търбуха с ориз и бира, става по- разбран.
— Докато Джай Хан си свърши обяда, селото ще падне — каза навъсено Мънро. — Макфадън, я по- добре ни заведи при него.
Макфадън вдигна рамене.
— Щом настоявате, ще ви водя. Вас ще погребват, не мен. Да вървим.
„Малая се повтаря — помисли си Франсин, докато излизаше от банановата градина. — Краят на света се повтаря.“
Стигнаха до малка полянка с палмова колиба в центъра. Непосредствено пред нея имаше бамбукова маса, около която бяха насядали четирима униформени мъже. Една стара жена тъкмо вадеше голяма топка лепкав ориз от бамбуков съд.
На главното място на масата седеше мъж на около четиридесет и няколко години с широкопола шапка като на Макфадън. В едната си ръка държеше карти. Той погледна недоволно пришълците и Франсин разбра, че се намира пред Джай Хан.
„Вероятно така е изглеждал Чингис хан“ — помисли си тя. Красив мъж с кръгло лице и жестоки дръпнати очи. Усмивката му бе топла. Излъчваше топлината, бълвана от онези части на земята, където тя се разтваря и изхвърля огън.
Погледът на Джай Хан се плъзна последователно по всички. След това той вдигна четвъртития си юмрук и удари с него по масата — знак на задоволство, изненада или гняв, Франсин така и не успя да разбере.
Стана от масата, като захвърли картите, и тръгна към тях. Бе нисък и набит, а косата му бе подстригана късо, като на американски военнослужащ. Спря пред тях с разкрачени крака и ръце зад гърба, погледна Франсин и изсумтя:
— Нухуан.
— Генерал Джай Хан. — Тя притисна длани и направи дълбок поклон.
— Донесе ли парите?
— В колата са, генерале.
— Колата къде?
— До бараката на Червения кръст.
Джай Хан даде някаква заповед и двама от хората му се затичаха към колата. Той огледа Франсин от глава до пети, като продължаваше да се хили като тигър.
— Ти прекрасна дама, а аз си мислех, стара и белокоса. — С движение на пръстите си се опита да изобрази бръчки.
— Вече не съм млада, генерале.
— Ти млада! — възрази й той и се заля от смях. Дори не погледна към Сакура. — Ти — силна. Може би помогнеш на Джай Хан да бие комунистите?
— Джай Хан едва ли се нуждае от помощта на жени — отвърна Франсин с мила усмивка.
— Лаос харесва ли ти?
— Лаос е много красива страна — отвърна Франсин.
Той кимна.
— Да. Много красива.
На пагоните си имаше генералски звезди, но останалото от униформата и личността му бе подвеждащо обикновено.
— Когато разбием комунисти, Лаос стане велика нация.
Хората му се върнаха с алуминиевите куфари. Той даде още една заповед. Хората му се опитаха да отворят куфарите, но не можаха да се справят със сложните ключалки.
— Позволете ми — предложи услугите си Мънро и отвори двата куфара. Джай Хан хвърли кратък поглед върху дебелите пачки банкноти и каза:
— Добре. Ти — умна жена, нухуан. После се извърна към Сакура.
— А сега ред на Сакура да плаща.
До този момент Мънро бе наблюдавал Джай Хан с възхищение. Дребният наперен генерал бе запазил усмивката си, въпреки че едва ли не половината армия на Виетконг се бе разположила на съседния хълм. Човекът излъчваше характер и воля. Видя обаче как Джай Хан погледна Сакура. Тя не отмести поглед. Очите й и устата й не разкриваха нищо. Пулсът на Мънро внезапно се ускори.
Видя как Джай Хан замахна с ръка и зашлеви Сакура с все сила по лицето.
Ръката на Мънро вече бе стиснала дръжката на колта в якето му, но друга ръка стисна неговата като стоманени клещи. Бе Макфадън.
— Не се прави на идиот — изсъска той. — Ако досега сте все още живи, дължите го само на късмета си. От удара Сакура се олюля и насмалко не падна. С усилие се изправи и отново погледна Джай Хан в лицето.
— Кучка! Курва! — Той я зашлеви отново по другата страна и тя пак се олюля. От полузаздравялата рана на ухото й потече кръв.
Франсин се опита да направи крачка напред, но Клайв не й позволи. Тримата военни на масата наблюдаваха ставащото с безизразни лица. Единствено пръстите на старата жена продължиха да мърдат като паяци и да мачкат лепкавия ориз.
Сакура пак се изправи пред Джай Хан. Дишаше учестено.
Той пак я удари и този път Сакура падна на колене.
Главата й се люшна и косата й закри лицето й. Бавно тя успя отново да се изправи, този път със затворени очи. Сякаш в кошмарен сън, Мънро видя как от лицето й, между носа и ухото, започна да се стича кръв и да кваси ризата й. Върху скулата й имаше дълбока рана. Джай Хан носеше тежък златен пръстен, който бе пробил триъгълна рана в плътта й.
Джай Хан отново я удари по другата страна на лицето. Сакура се завъртя като парцалена кукла и безсилно се строполи на земята. До този момент не бе издала и звук, но сега започна тихо да стене и пръстите й задращиха пръстта. Мънро разбра, че тя се опитва пак да се изправи. В пълно мълчание всички проследиха как тя се мъчи да коленичи. Кръвта от лицето й се стичаше върху земята.
Джай Хан разтриваше кокалчетата на ръцете си, въртеше златния си пръстен и не откъсваше поглед от нея.
„Моля те, не се изправяй — помоли я мислено изпълненият с болка Мънро. — Моля те, не се изправяй.“ Не можеше да разбере дали упоритият й отказ да остане просната на земята впечатлява Джай Хан, или го озверява още повече.
Измъчената Сакура накара тялото си да й се подчини. Като се олюляваше, успя да се изправи на колене. С рязко движение Джай Хан я сграбчи за косата и я изправи на крака. След това размаха пръст пред лицето й и изкрещя.
— Аз ти вярвах! Аз ти вярвах! Аз ти вярвах!
— Много съжалявам. — Всички чуха шепота й. Устата й бе пълна с кръв. — Много съжалявам.
