непривързан домашен любимец на разположение, той просто го изхвърлил в атмосферата при кацане… Инцидентът е изключително неприятен и срамен за нас, и от името на цялата ни раса ви умолявам да запазите конфиденциалност.

Инспекторът си премълча, но погледът му категорично говореше какви проблеми ще имам, ако не се съглася. Размислях няколко минути, след което кимнах. При това положение на нещата, какво друго ми оставаше? Още повече щом е чак толкова безвредно…

— Съгласен съм.

— Разбира се, по този начин вие ни правите голяма услуга — кимна Бьорн. — И тя е редно да бъде възнаградена. — Той измъкна от джоба си и плъзна по масата към мен кредитен четец заедно с поставен в него чип. — Моля, приемете това нищожно извинение от името на нашата раса. Или поне от хората с чувство за дълг в нея.

Редно беше да отговоря нещо учтиво, но бях загубил дар слово при вида на изписаната на четеца сума. Беше заплатата ми за… над хиляда години! Ако това е нищожно извинение…

— Хм, хм… — размърда се внезапно инспекторът. Пухкавите му длани направо трепереха. — Все пак… Дали е разумно все пак това същество да се оставя при хора, които, хм, се боят от него? Не е ли по-добре грижата за него да поеме някой отговорен човек, служител на закона?

— Боя се, че няма как — вдигна рамене Бьорн. — За съжаление, вече не е възможно да разделим Снупи от сегашните му собственици, за да ви го дадем. Дори да се опитаме, той просто ще се връща пак при тях, каквото и да правим, и ще трябва те да се грижат за него. Искрено съжалявам.

— Аз също. Но ще ви помоля да постъпите отговорно и да проучите всички възможни начини. — Инспекторът се мъчеше да не гледа към четеца с чипа в него.

— Ако научим подходящ начин, задължително ще ви уведомя веднага — усмихна се обезоръжаващо Бьорн.

— Благодаря ви. — Инспекторът измъкна от джоба си и ми подаде визитка. — Тук е личният ми номер, не се колебайте да ме търсите при нужда…

— Отиват ли ми тези обеци, скъпи?

— Как не ти омръзва всеки ден да се киприш с нови бижута? — флегматично отбелязах аз. — Все едно мъжете ще ги забележат и оценят…

— Жените ги забелязват и оценяват, ако искаш да знаеш! — сряза ме благоверната ми, но доволната усмивка не слизаше от лицето й. — Аз питам ли те защо продължаваш да ходиш на работа?

— Ами, за самочувствие. Пък и днес ме повишиха. Тъй де, вече втори месец пристигам с кола, по-скъпа от тази на шефа — де да знаят на чия важна протекция се радвам. Пък и някои от тях са гледали предаването на Жени…

— Голяма работа! — отбеляза Лина, но усмивката й се разшири още повече. — Изтрябвала ти е вече някаква жалка добавка към заплатата.

— Въпрос на авторитет е, Лина. И на самочувствие. Както ти се радваш на все нови и нови дрешки и дрънкулки, така аз пък на признанието в работата си.

— Добре де, щом си щастлив — помирително се съгласи съпругата ми. — Само че не си и помисляй, че тази година няма да почиваме на Канарските острови!

— Кой е казал, че няма? Напротив!…

— Татко! — подръпна ме за ръката Мими. Не бях забелязал кога е влязла в стаята.

— Кажи, моето момиче!

— Татко, на Снупи му е лошо.

Повдигнах вежда.

— Как така му е лошо? По какво разбра?

— Ела да го видиш.

Надигнах се недоволно от стола, но още при първата крачка лек хлад полази по гърба ми. Снупи обикновено не се отделяше от дъщеря ми, а сега беше дошла сама…

Заварихме го долу, пред вратата на детската стая. Когато Мими го доближи, той привично обгърна краката й, но забележимо по-бавно от обикновено. И определено беше някак… по-течен. Разливаше се лесно, и се движеше с известно затруднение.

— И не яде — добави Мими и кимна към ъгъла, където се търкаляше наполовина изяденото парченце кейк.

— Мими, колко пъти съм ти казвал, че кейкът е за тебе, а не за него!

— Ама какво да правя, като не ми харесва! Пък Снупи го яде. Доскоро, де.

— Откога е така?

— Амии. — Мими започна да брои на пръсти. — Три дни. Не, четири. Не… Татко, кое число идваше след две? И какво му е?

— Сигурно ще се оправи съвсем скоро. Не чу ли чичко Бьорн как каза, че абсолютно нищо не може да му причини лошо?

Снупи обаче ставаше от ден на ден все по-зле, а очите на Мими — все по-подути от плач. Една вечер, след като я сложихме да спи, подметнах на Лина:

— Дали да не повикаме ветеринар?

— Мислиш ли, че ще помогне? Това не ти е куче.

— Знам ли. Все пак е нещо като болно животинче, може да може да направи нещо. — Може и за такива неща вече да учат, или да четат, де да знам…

— Чудя ти се на акъла. Толкова време и сили похаби да се мъчиш да го изхвърлиш или убиеш, а сега… — Тя ме стрелна с поглед.

Хвана ме яд.

— Ами ако след като то умре, оня извънземен си прибере парите?

Лина подскочи в креслото и очите й се разшириха.

— Или пък ако болестта го повреди някак и го направи опасно? Или ако като умре експлодира, или нещо подобно?…

— Не ми се вярва да си вземе парите — отрони замислено жена ми. — Много лош имидж е, пък те май се безпокоят за имиджа си… Не вярвам и болестта да повреди Снупи по лош начин, или да умре, като експлодира. Нямаше да твърдят, че е безопасен… Но наистина, най-добре викни ветеринар. Аз съм за това.

— Заради парите, или заради експлозията — продължих да се заяждам аз. — Я си кажи истината!

Тя сведе очи.

— Заради Мими… А и… честно казано, жал ми е за него. Да, изглежда отвратително… но ми е симпатичен. Все пак е нещо живичко… На теб не ти ли е жал?

Усетих как се изчервявам.

— Ами… горе-долу…

— „Горе-долу“, или какво?

— Амии… Виждаш ли, като гледаш някого или нещо, без значение дете или животинче… поемаш отговорност. И трябва да си я спазваш. Мисля, че дори към извънземни животинчета… Не знам. Просто така разбирам нещата.

Лина ме изгледа продължително. След това внезапно ме улови за раменете, придърпа ме към себе си и ме целуна.

— Не можехте ли да го донесете в клиниката ми? — заядливо попита побелелялото величие още от входната врата. — Там има пълна лаборатория, хирургична зала, реанимация, а тук…

— Няма как. Ще го видите. — Принципно сигурно можехме да изгребем Снупи с черпак и да го налеем в кофа или ведро, но някак нямахме особено желание.

— Няма ли? Чак пък… Добре, вие си плащате, вие си знаете. Тази маса ще свърши работа за прегледа. — Той се порови из чантата си и измъкна лекарска слушалка. — Къде е животинчето? И, всъщност, ще ми кажете ли най-сетне какво е? Куче? Котка?

— Ето го, пред вас.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×