изкривяване на опита заради симпатиите си, макар че го оспорва и декларира, че ще докаже тезата си. Решено е в зависимост от справянето със ситуацията по-нататък да му бъде наложена по-малка или по- голяма степен на контрол от групата, организирана около Сухаря, която е уловила нарушението му — дори до пълното му отстраняване от Ортодокс и предаване на Отговорничеството на тях, ако е нужно. (Зад кулисите, това е провокацията на ръководството на Свръзката към Сухаря, и неговото официално замесване в схватката.)
Отговорникът, естествено, е бесен. Зарича се да докаже, че може да допроведе опита перфектно, като при това изобщо не крие симпатиите си и намесата си заради тях. И да не позволи на уловилата го група от Безтелесни да се бърка на Ортодокс. По негово мнение, те не са злобари, но са твърде големи сухари, за да могат да се справят реално — още повече, че сухарството им, съчетано с могъществото на Безтелесни, може да е за обикновените хора по-голяма трагедия от най-гнусната злонамереност, която повечето биха могли да си представят.
Отговорникът чрез „микромениджмънт“, тоест умело побутване на дребно тук-там, и внимателна ненамеса винаги, когато е възможно, приключва опита за по-малко от седмица след делото, и то с отличен резултат. Отпечатъкът на Ортодокс върху Христина е налице, този на Академия върху Петърчо — също, и и двата могат успешно да бъдат дозадълбочавани чрез запазените контакти между децата. Чрез възможността за контрол върху тези контакти Отговорникът си запазва възможността да управлява изключително фино за в бъдеще въздействието и в двете посоки, както върху децата, така и върху световете — нещо, което не е било предвидено в първоначалния проект, и е много добре дошло. Отговорникът се гордее, че това е постигнато именно чрез не съвсем буквалното спазване на кодекса, което са му вменили като нарушение. От Свръзката му зачитат това като плюс, и определят наказанието да мине в най-леката си форма — само наблюдателен контрол на групата недоволни от него.
Естествено, това възмущава недоволните. Те повдигат делото до по-горни нива, и посочват, че „плюсът“ е постигнат точно чрез допълнително нарушаване на правилата (тоест, че лоялността на Отговорника към Свръзката е в някакъв смисъл под съмнение). Не мирясват, докато на Сухаря не е разрешено в случай на оправдана необходимост и да се намесва (естествено, при пълна отчетност пред съда на Свръзката; така ръководството й ангажира Сухаря вече и пряко). Отговорникът отвръща на удара, като използва оставеното му право на личен контрол върху информацията — да не предава за контрол информация за детайли, които смята за несъществени. Противникът му, естествено, се досеща веднага защо е нужно това и как ще бъде използвано, и Ортодокс се превръща в игрално поле между два свръхчовешки разума, всеки от които разбира доброто по свой начин. Единият търси справедливост и спазване на правилата — другият човечност, тоест пак същото, но май не съвсем.
Крайният резултат е, че Петърчо и Христина, а и хората около тях, са превърнати в пионки в гигантска шахматна партия. И Отговорникът на Ортодокс решава да заложи точно на това. Като начало, поисква и получава от Свръзката пълно изравняване на силите с противника си, на много ограничено ниво, за да може да се види и да победи оптималният ход на обстоятелствата. Без него той е в привидно много по-силна позиция, дори въпреки далеч по-големите възможности на Сухаря; предавайки я обаче, той лишава противника си от възможността да се оплаква от това, и да го следи на дребно — където е пък неговата сила. (Като същевременно го поставя в позиция да осъзнае собствената си грешка, когато тя си проличи — без да знае, че ръководството му цели точно това.)
Тук идва втората част от плана му — да използва някои от пионките като играчи. За ръководството на Свръзката те не се броят на ничия страна, част от хода на обстоятелствата са. При нормални обстоятелства тези играчи са нищо на фона на възможностите на Безтелесен; в условията на силно ограничено влияние обаче силата им започва да е забележима. И, за допълнително прикриване на комбинацията, използва факта, че познава Христина и Петърчо далеч по-добре от противника си, и знае за тях нещо, което противникът му не знае — когато са заедно, те се допълват взаимно до далеч по-добър играч, отколкото всеки от тях поотделно. До играч, значим като сила на фона на другите два, в тези условия.
И така, Отговорникът на Ортодокс поставя нещата на карта… и Отговорничеството на цял свят се оказва в ръцете на две деца, напълно неспособни да разберат скритите зад кулисите механизми. Но способни да мислят и да играят както е най-добре за тях самите — което е и целта на Отговорника на Ортодокс.
Крайният резултат от играта е, че Сухарят установява с доста изненада, че Отговорникът е поне отчасти прав, и го приема. От загриженост обаче (като по-старши Безтелесен) му предлага създаването на съвместен подоператив за независим анализ, който съветва (без право на решаващ глас) Отговорника, и докладва информацията успоредно на Сухаря. Отговорникът приема идеята, отчасти защото няма избор, отчасти и защото е разумна. (Това развитие на нещата е нещо като „извънсъдебно уреждане на спор“.) Така създаденият оператив продължава да играе косвено роля в управлението на Ортодокс в продължение на около сто и двадесет години, когато Сухарят решава да пренасочи този си ресурс в друг проект, и се оттегля от съвместния подоператив.
Какво точно ще се случи по време на тази игра, още не зная. Може би някой ден ще го разбера; може би някой ден ще имам времето да го напиша. Но не сега. Стига толкова! Ама ха…
Историята на Йосиф Водителя
(Тази част засега не е засегната, но не знам дали няма да се пръкне в повествованието по-нататък. При положение обаче, че напира да изтече от главата ми, не искам да я притискам вътре в себе си и тя да ме разпъва и дразни. :-))
Рожденото име на Йосиф Водителя е Кирил Димитров. (По липса на по-добро. :-)) Роден е в София, почти седемдесет години преди Разделението, в бедно и не особено дружно семейство. Баща му ги напуска преди Кирил да е навършил година; майката не смогва едновременно да изкарва хляба на семейството, и да се грижи за сина си достатъчно. Разболява се, когато той е на шестнайсет години, и умира година по- късно.
Още като дете той попада в лоша компания, учи се зле, и напуска училище преди да завърши средно образование. Известно време работи груба физическа работа тук-там, за да издържа болната си майка. Когато тя умира, той се хваща на работа при наркодилъри, подмамен от заплащането, като „охранител“. По това време той е вече зрял, добре ориентиран в живота, извънредно практичен и на практика напълно безскрупулен (макар и никак да не е смелчага). Потаен е като личност, и умее великолепно да се преструва (косвени тестове, проведени по-късно на базата на информация за личността му, показват, че би бил извънредно талантлив актьор). Никога не спира да се учи; продължавал е да се усъвършенства дори на преклонна възраст. Няма никакви предразсъдъци срещу манипулирането на околните, и старателно се учи на този „занаят“. Притежава остър, бърз и изобретателен ум.
Първата задача, с която е натоварен, е да участва в група, която да ликвидира бивш „охранител“, опитал се да се откъсне от „бизнеса“, но знаещ прекалено много. Младият Кирил моментално се досеща какво го очаква някъде в бъдещето (ако не загине преди това), и е здравата уплашен. Измисля си стомашна криза, разиграва доста убедителна сцена пред „колегите“ си от групата, и се скатава от убийството, за да не бъде използвано после участието му срещу него. През следващите няколко месеца се прави на изключително трудолюбив и старателен, макар и болен, и успява да скъта някоя пара, без да се натопи в нито едно по-сериозно престъпление.
В подходящ момент хваща тайно автобуса за Германия. Месец и нещо се крие къде ли не, работи нелегално и трепери от всеки шум наоколо. В един момент случайно попада на американски мисионери, дошли да проповядват сред най-изпадналите. Научава съвсем случайно, че те оглеждат за богобоязливи и съвестни хора, които да пратят на обучение в САЩ за мисионери, и си съставя план. Разказва им, че го гонят зли наркотрафиканти за отмъщение, че им е пречил. Заявява, че е много дълбоко вярващ и богобоязлив (всъщност през живота си не е виждал кръст или икона отблизо), и че иска да работи за Бога като доброволец, без да очаква нищо в замяна.
Актьорското му майсторство подлъгва дори виделите немалко мисионери (а те са видели повече, отколкото той предполага!), и след два месеца криене в жилището им и старателно домакинстване те го пращат в САЩ на обучение, в специализиран църковен лагер. (Той пък използва тази възможност, за да си
