— Време е да се разделяме — промълви накрая Ася. — Получихме всичко, което търсехме.
Беше права. Срещнахме я с Ели отново, отвъд смъртта — и ни даде достатъчно щастие, за да стигне за цял един живот. И въпреки това нещо в мен продължаваше да няма насита:
— Ще се видим ли някога пак?
— Със сигурност, насън. Дори да не идвате тук повече, ще ви навестявам винаги, щом имате нужда от мен. След като вече сте се убедили, че продължава да ме има и е възможно, ще е достатъчно лесно. До… когато!
Тя се усмихна, и ние с Ели се засмяхме в отговор.
— И още нещо. Благодаря ви за цветето!
— Ели, хм… — започнах внимателно, докато й помагах на сутринта да се облече за училище, — може би е добре да не разказваме за тази история. На никого. Иначе надали ще ни повярват, и може да ни се смеят и подиграват.
За мое учудване Ели кимна разбиращо:
— И ако някой ден трябва да идат там, няма да могат, дори да има как. Невярването ще ги спре — отрони замислено тя. — Сигурно е по-лесно да приемеш нещо, за което не си и чувал, отколкото ако си се подигравал на другите за него… Татко, защо ме гледаш така?
— Нищо, Ели. Нищо.
— Жал ми е малко за такива невярковци. Те са… сакати. — Ели се сепна и хвърли поглед към празния ми ръкав. — Ама не като нас. Те сами са се осакатили. И ние поне знаем, че сме, а те са толкова сакати, че даже не го знаят. Все едно да са толкова глупави, че да не разбират даже колко глупави са… И да им разказвам, няма да го разберат, ще е все едно не съм им казвала нищо.
— Точно така, детето ми… Ха! Кога стана седем и петнайсет? Бързо, че закъсняхме!
След като я изпратих, се заех да оправя леглото й. Внезапно нещо изхруска под обувката ми. Вдигнах крак — под него имаше стъклени трошици. По навик се огледах какво ли се е счупило.
В ъгъла между леглото и стената лежаха скъсаният бял конец и намотаната жичка, в която още се крепеше парченце от кристала. Другите парченца обаче се бяха пръснали навсякъде около леглото. Не ми се вярваше счупването насън да може да го повреди тук, колкото и истински да изглежда сънят. Сигурно беше паднал от леглото.
За миг ме изкуши идеята да запазя някое от стъкълцата за изследване. След това се опомних и ги изметох.
Когато отидох в хола, видях отново забравената чашка на чичо Благо, и мигновено си припомних телефона на агенцията за ремонти. Посегнах към слушалката, но след кратък размисъл се отказах.
Можеше примерно да ми отговорят: „Не, такъв тук никога не е работил… Няма записани повиквания от вас за ремонти.“ Или пък: „Да, искате ли да го чуете?“ — и какво щях да го попитам? Или пък какво той щеше да ми отговори? „Да, аз съм таен магьосник“ или „Не разбирам за какво говорите“ — какво значение всъщност имаше? Имаше ли какво да науча или спечеля, освен да си чеша глупавото любопитство?
По-добре да оставя нещата каквито са. Може би някой път пак ще се повреди нещо, и чичо Благо ще дойде. Надали ще го разпитвам като дърта клюкарка, но той и сам умее да казва каквото е нужно.
И днес Ели донесе от училище нова шестица, и си научи уроците сама и без да се оплаква. Когато я слагах да си легне, погледите ни се срещнаха. Очаквах да се разплаче, но вместо това тя се усмихна:
— Не тъжи, татко. Всяко хубаво нещо свършва. Но пък после идва друго, нали?
— И новото е още по-хубаво — добавих аз. — Защото носи в себе си предишното, и добавя към него. — Още не смеех да й кажа за надеждата за лечение. Някой ден, когато му дойде времето.
Ели гледаше някъде над рамото ми замислено.
— Знаеш ли, татко, не вярвах истински, че мама не е умряла. Искаше ми се, но не го вярвах. А излезе, че наистина!… Да де, жива е само вътре в мен. И в теб. Но ако ни потрябва, можем да я повикаме.
— И да й дадем да се порадва на успехите ни. Какво мисли за оценките ти напоследък?
— Съжалява, че не може да ме гушне и разцелува — блеснаха очите на Ели. — Ама няма значение. Чувствам се, все едно го е направила. Всъщност… защото всъщност е. Вътре в мен.
— Точно така, момичето ми.
Ели направо грееше от щастие. Внезапно обаче по лицето й се изписа размисъл.
— Татко… а нали и ние ще продължим да живеем така? Иска ми се, ако умра преди теб, да живея в теб и да ти помагам. Не искам да умра истински и докрай, докато ти си жив, и имаш нужда от мен… И ти също да живееш в мен, докато ме има.
— Ще живея в теб дори и след това, Ели. Нали ти и тогава ще продължиш да живееш, в децата си.
— И в приятелите. Във всеки, който има нужда от мен. — Очите й грейнаха.
— После пък те в техните деца, и така нататък. До безкрай.
Тя кимна усмихнато:
— И да се грижа за тях. Като за… Тя млъкна внезапно, изгледа ме и се изчерви.
— Като за мен?
Тя не каза нищо, но се изчерви още повече.
— И защо реши, че трябва да се грижиш за мен?
— Ами… мама ми каза.
— Така ли?
— Докато бяхме заедно с нея, преди да дойдеш и ти. Каза, че за мен се грижиш ти, а за теб няма кой. И ме помоли да го правя аз. Заради нея…
И за миг отново усетих топлата прегръдка-сливане с Ася.
Тази вечер работих до късно. Трябваше да наваксам за вчера. А и знаех, че Ели няма да ме чака нетъпреливо някъде, в някой приказен общ сън. Но нямаше и да бъде впримчена в кошмара с катастрофата. Той беше загубил властта си над нас завинаги.
Вече сигурно е доста след полунощ, но не мога да заспя. Лежа в тъмното, и мислите летят из главата ми като пощурели мухи.
Ще разрешат ли някога това лечение на счупен гръбнак за хора? Не зная. Не зная и дали ще имам парите да уредя операция за Ели. Ще се боря.
Какво имаше Горун предвид под „когато хората станат готови“? Да могат да извикат като жив изгубения? Или в добавка и да победят мъката си по него? Да го приемат като… както приехме Ася ние с Ели? Или…?
Не предадохме ли някак Стана и Миле? Бяхме им опора… Да ги издиря, но как? Бюлетинът на катастрофите? Регистър на имената на съпрузите? За да не търсят отново и отново, нощ след нощ, онова дето няма да се върне.
Какво беше всъщност всичкото това със сънищата? Прав ли беше Професора? Всъщност, той каза ли нещо за тях, за да е прав или не? Или точно с това е прав — че не каза нищо определено? Че остави изводите, или избора — знам ли? — на мен.
Колко ли магьосници има наоколо, във всеки възможен смисъл? Надали е само чичо Благо. Също и доцент Луканов, макар и съвсем другояче. Професора, без съмнение. Може би Оги, по свой си начин? Може би учителката по физическо?
