помня къде и коя точно е нашата — не зная защо, но бях убеден, че няма да я сбъркам.
След няколко пресечки излязохме на края на селото. Неголяма рекичка течеше спокойно през широка зелена поляна и се разливаше в малки вирчета — рай за патици и гъски. Отстрани се издигаше мраморна чешма с три чучура от жълта мед, бистрата струя от тях пълнеше дълга редица корита от дялан камък, за да прелее през изреза на последното и да потече към реката. Малко по-надолу върху огромна върба, могъщ дървесен великан и патриарх, бяха свили гнездо щъркели. Ели изпадна във възторг от тях, едва я удържах да не се покатери по дървото, за да види щъркелчетата. Оттатък реката се простираха зелени и жълти ниви, люлеещи се под лекия полъх на вятъра. Тук-таме виждах да работят хора. Отвъд, в далечината, се издигаха хълмове, покрити с гъста, тъмнозелена гора.
— Татко, сега накъде?
— Ами… Хайде първо да разгледаме селото!
До обяд обикаляхме, и при гледката на всяка нова къща пламвахме от желание да я запомним — за да я забравим при вида на следващата. Къща с първи етаж от зидани обли камъни и мънички прозорчета, и втори от боядисано дърво, издаден извън първия, сякаш разказваше легенди за историята, за преминали поколения и съхранени тайни. Щом се преместехме обаче, проговаряше съседната — напета и бодра, от масивни греди, сякаш сечени от дъбове нейде високо в Балкана, и сякаш чувахме екота на планината и ромона на ручеите й, и разкази за горди и смели хора, които аха-аха ще пристъпят отвътре. Още няколко крачки нататък — и малка кирпичена къщурка, покрита с големи каменни плочи, проговаряше с отворените си врати и звъна на наковалня отвътре за умения и сръчност, за протегната ръка, предложила помощ в нужда. Спрях по едно време и се огледах — самата уличка, крива и покрита с древен калдъръм, сякаш ме подканяше да продължа и открия зад завоя… какво? Не зная. Нещо чудно. Нещо ново, грабващо дъха, готово да ме понесе незнайно къде.
На всеки двайсетина крачки по някой ни поздравяваше с „добре дошли“. Отначало се учудвах как познават, че не сме тукашни, след това се сетих и щях да потъна в земята от срам — ами нали в толкова малко селце си се знаят всички, как няма да видят кой е нов? Ех, гражданино!… Ели не се сдържаше нито за миг на едно място, непрекъснато припкаше напред-назад, надничаше над оградите и през портите, оглеждаше къщите и дворовете…
Аз също се чувствах някак друг. Не беше само от удоволствието отново да си здрав, да имаш две ръце. Цялото място излъчваше топло спокойствие и безгрижие. Беше като да си отишъл някъде, където ти се иска да останеш завинаги.
Или по-скоро като да си се върнал там от… някъде. Където си бил временно, и по погрешка.
— Татко, красива ли съм така? — изтръгна ме от размисъла гласът на Ели. Беше си уплела венче от жълтурчета, и се кипреше с него закачливо. Очите й искряха от щастие — не я бях виждал такава отдавна.
Усмихнах се в отговор — и се почувствах, като че ли Ася стои до мен и също се усмихва. И сякаш ме обля топла вълна щастие, за пръв път от толкова време насам:
— Чудесна си, Ели. Най-красивото момиче на света си!
— И ти си страхотен, татко. Чудно ти отиват такива дрехи!
— Благодаря. — Усетих, че съм се ухилил до уши. От похвалата на собственото ми фъстъче…
— А пък аз огладнях! Стана ли вече обед?
— Да, точно навреме. Да тръгваме към стрина Стана.
Още от портата на съседите ни посрещна ухание, което ни накара да ускорим крачка. Настланата с дялани камъни пътечка през двора водеше към неголяма, чистичко варосана къща. Затаих за миг дъх, преди да почукам на вратата:
— Стрино Стано, ние сме, Ели и Виктор.
— Амче влизайте, де! Точно навреме сте!
Оказа се истина — домакинята ни тъкмо сипваше горещия боб в четирите паници на масата. По средата между тях на голям поднос се мъдреше нашарена с клечка пита, до нея в дървена купа чакаха чепки прясно измито ароматно черно грозде.
До масата на ниско столче седеше едър възрастен мъж. В широкия му червен пояс имаше затъкнат брус за лопата. Като ни видя, мъжът се надигна от стола, сне калпака си и ми подаде ръка:
— Миле ме викат. Бъдете добре дошли тук, когато и за каквото и да е! Сядайте сега да ядем.
Разчупихме питата, и от нея се вдигна пара. Миле донесе от съседната стая четири старовремски порцеланови чаши и плетена дамаджанка. Не можах да определя какво точно е виното, но беше чудесно. За Ели имаше боровинков сок, и тя не се поколеба да си поиска допълнително и от него, и от боба, въпреки че я изгледах укорително.
— Нека яде детето, че сега расте! — защити я Миле. — Хем е и похвала за домакинята — изгледа той усмихнато жена си.
— Благодаря ви за обяда — сетих се чак когато привършихме. — Мога ли да ви помогна с нещо?
Миле се поколеба за момент. Отначало като че ли искаше да премълчи, но забеляза, че го гледам настойчиво, и се реши:
— Керемидите са се разместили, и покривът тече при дъжд. Май има пукнат прът. Хвърлил съм слама на тавана, да попива, но пак капе. А съм вече на години, ще ми е трудно да се покатеря. Пък и млад да бях, тежичък съм — не знам ще ме издържи ли. Смееш ли да ми помогнеш?
Кимнах без колебание. Не че не разбирах от редене на керемиди колкото…
Не беше никак трудно да се прехвърля от дървената стълба на Миле на четирискатния полегат покрив. Ориентирах се къде минават гредите, и гледах да стъпвам точно върху тях. Един от прътите под керемидите беше пропукан и провиснал, и те се бяха разместили; две бяха пропаднали вътре, върху натрупаната над таванския гредоред слама. Внимателно го освободих и отковах. Миле ми подаде отдолу нов, прав като стрела и опушен срещу дървояди, сигурно приготвен не от вчера. Заковах го, и с малко съобразяване и един-два неуспешни опита вмъкнах обратно на мястото им извадените керемиди. Дори подмених една пукната с нова.
Вече мръкваше, когато слязох от покрива. Миле отказа да ни пусне да си тръгнем, докато не вечеряхме, и се чудеше как да ми благодари; даде ни голямо парче пита на изпроводяк. Ели също получи куп хвалби от Стана за помощта при плевенето на градината; ръчичките й бяха изподраскани, но погледът искреше, и сякаш се повдигаше на пръсти, докато ходеше.
В къщата беше тъмно, но нещо в мен знаеше, че до вратата има оставени огниво, прахан и светилниче. Ели се зае да оправи леглото на мъждивата му светлина, аз запалих свещ и на светлината й издоих набързо кравата, разбърках в млякото малко сирище и го сложих в глинена делва, увита във вълна да държи топло, да се подсирва. Когато се върнах в стаята, Ели вече се беше мушнала под завивките.
— Страхотно е тук, нали, татко? — заяви тя, докато духвах светилничето.
— Наистина — потвърдих от сърце.
— Искам и утре пак да го сънувам! А ти?
Отново се стреснах за миг, след това пак се овладях. Какво пречи да сънувам Ели да каже всичко на света?
— Разбира се, фъстъче. Лека нощ!
Събуди ме звънът на будилника. Отворих очи и тромаво се завъртях в леглото. Време беше да приготвям закуската за Ели и да я вдигам за училище.
Докато купеният вчера сладкиш се притопляше във фурната, й помагах да се прехвърли на количката, измие и облече. Изненадах се колко бодра и весела е — обикновено сутрин беше кисела като лимонче.
