Царството на сънищата

Ели бръкна в деколтето на рокличката си, откачи от шията си и ми подаде тънка сребърна верижка. На нея, в изящен златен обков, висеше кристалът, който бях видял преди лягане. Сега беше правилен и отшлифован, но нито за миг не се усъмних, че е същият. Най-отпред бяха същите три идеално гладки повърхности, под прав ъгъл една към друга. Раздвижих кристала и зяпнах от изненада.

Стените му ту отразяваха предметите наоколо, ту ставаха прозрачни. Докато гледах, през горната видях скрина до вратата, изместен под ъгъл, сигурно заради пречупването на лъчите вътре в кристала. Наклоних украшението, за да видя изображението на скрина по-добре, но то внезапно изчезна — стената на кристана стана матовобяла и непрозрачна. Върнах я обратно, за да уловя отново скрина, но вместо това през стената просветна силен сноп рубинена светлина. Много по-силен от пречупен лъч. Наклоних го отново — рубинената светлина изчезна, и сега стеничката на кристала беше огледална. В нея обаче, кой знае защо, се отразяваше древната върба с гнездото на щъркелите, далеч на края на селото. Знаех много добре, че тя не се вижда от къщата ни.

Продължих да оглеждам кристала. За миг през една от стените му видях като в стереоскоп масата с компютъра си — беше моят, с оставената под масата мишка. Не успях обаче да задържа изображението — смени го страховит скалист връх, леко заснежен и с невероятно, тъмносиньо небе зад него. За миг се появи пулсираща странна решетка, смени я непрозрачно масленозелено. Съседната страна на кристала показваше младеж и девойка в облекло от началото на миналия век, двамата си шепнеха нещо и се изпиваха с очи. Преди да отклоня засрамено поглед, ги смени зелен скакалец, пълзящ по ръба на листо. Масленозеленото на съседната страна беше изчезнало — там беше черна нощ, и сред нея изригваше вулкан, изстрелваше нажежени камъни като фойерверки…

Едва се откъснах от транса.

— Какво е това, Ели? Кажи, де!

Ели хапеше устните си и ме гледаше колебливо. Накрая си призна:

— Намерих го онзи ден, близо до контейнерите за боклук зад училището. Хареса ми как блести на слънцето, и си го взех. Вързах го на конец, и си замечтах това да е вълшебен кристал, който може да ни преведе в Царството на Сънищата. Ама без да забравяме какво сме сънували. Как като заспим, ще се събудим тук, и после… Защо ме гледаш така? Татко?

Езикът ми беше залепнал. Нещо в мен упорито повтаряше, че това е сън, че насън всичко е възможно, както удавник се хваща за сламка: „Това е сън, аз не съм тук, само сънувам“…

— Татко, какво има? — В очите на Ели се надигаха сълзи.

Изплаших детето! Викторе, стегни се! Насън всичко е възможно!

— Нищо, моето момиче. Бях се замислил за миг.

— Ще ми дадеш ли кристала?

— Разбира се. — Всичко това е сън. Насън нищо не може да й навреди. — Заповядай.

— Татко… нали не съм направила лошо? С това?

— Разбира се, че не, Ели. — Колата и удара ли предпочиташ, глупако! — Напротив, чудесно си постъпила. Иначе сега нямаше да сме в Царството на Сънищата, нали?… Искаш ли сега да закусваме? И след това пак да излезем наоколо?

— Уха! — Очите на Ели светнаха, и тя мигновено забрави уплахата.

Отворих вратата и се огледах. През нощта беше валяло, и първите лъчи на слънцето вдигаха лека мараня от пръстта.

— Виждаш ли маранята, Ели? Казват, че това е душата на земята. И че в такива дни тя дава цялата си сила на растенията, и те растат и крепнат, и стават силни и здрави.

Ели гледаше прехласнато.

— Добре, ти гледай, а аз ще издоя кравата.

— Аз пък ще видя за яйца! — Тя припна към плевника, да обиколи полозите на кокошките.

Докато млякото се вареше, окопах набързо асмите около къщата. Загърнатата в памучна кърпа пита беше чудесна и днес, топлото мляко и прясното сирене — също. Без да чакам подкана, отнесох останалото в котлето мляко и кошничка с десетина яйца на стрина Стана.

— Благодаря ти, Викторе! Жив и здрав да си! Какво ще кажеш и днес да обядваме заедно? Ще има супа от коприва, ще ви хареса! — Стрина Стана не можеше да се нарадва.

— Копривата няма ли да ни пари, като я ядем? — надникна иззад мен Ели. Двамата със стрина Стана прихнахме, а Ели ни изгледа обидено:

— Откъде да знам! Като я пипам, пари!

— Не се безпокой, няма. — Стрина Стана гледаше Ели с пълни с радост очи. Като майка, която вижда детето си за пръв път след много време, помислих си.

— Голям майстор си, Викторе! — разнесе се внезапно гласът на Миле. След миг иззад къщата се показа и той, ухилен до уши. — Сламата на тавана е съвсем суха, покривът ти капка не е пропуснал!

— Татко всичко умее! — гордо заяви Ели. — И в къщи също!

— Един път татко си имаш! — кимна Миле. — Какво ще правиш днес, Викторе?

— Още не знам — признах си, засрамен от похвалите.

— Ще можеш ли тогава да помогнеш на дядо Радко? И неговият покрив тече, още по-зле от моя, а той съвсем няма да може да го пренареди сам.

— Разбира се. — В края на краищата, какво друго имах да върша?

— Той е през две къщи надолу. Ела, ще ви запозная.

Дядо Радко се оказа дребен старец с раздърпана бяла брада, бели вежди и избелели от възрастта очи. Погледът му беше едновременно хитър и добродушен.

— Вече повече от месец тече, и става все по-лошо — оплака се той, докато внасяхме стълбата на Миле през нисичката, разкривена порта. — Все размествам мебелите, ама вече не остана къде да ги слагам. Ако продължава, гредите ще започнат да гният.

— Не вярвам да продължи — увери го Миле. — Викторе, можеш ли да хвърлиш едно око какво е горе?

Откъм предната страна на мъничката бяла къщурка покривът изглеждаше добре, но откъм задната, близо до билото, зееше голяма дупка. Два от прътите се бяха счупили, и керемидите бяха пропаднали.

— Лоша работа — поклати глава Миле. — Нищо, ще измислим нещо. Генко от Долната улица има хубави керемиди, аз пък имам достатъчно пръти. Майсторлъкът — от Виктор, и тази вечер дядо Радко ще спи на сухо!

— Не знам дали ще е на сухо — заяви Ели, която току-що беше излязла отвътре. — Чергите са за пране до една, и дрехите също. Татко, тук… надали има пералня?

— Горе на потока има валявица — разпери ръце дядо Радко. — Ще закарам дрешеното с каручката, а на връщане ще мина през Генко за керемидите…

Още рано следобеда покривът беше готов. За да не хабя останалото от деня, подмених две прогнили греди на сайванта и постегнах оградата на прасето. Дядо Радко подскачаше около мен от радост:

— Брей, какъв майстор се намери! Викторе, златни ти ръце, златно ти сърце! Кравичката ти няма ли нужда от сено, да ти докарам две-три каручки с магарето? Пък и някой чувал плява за кокошките сигурно няма да ти е в повече.

— Ама, дядо Радко…

— Без ама! Жив съм, дорде мога да се отплащам! И няма да ми натежи. Погледни сайванта, всичката тая плява какво ще я правя? И две магарета не могат я изяде, ще изгние. И сено съм струпал три големи купи на ливадите долу. Покрив здрав си нямах, вече и него имам! Какво повече ми трябва?…

Докато заспивах под дебелото меко халище, се замечтах. Ех, да можеше Ели наистина да сънува същото, да сънуваме заедно!… А дали като се събудя оттатък ще бъда също така приятно изморен? Ако да, от какво — нали само сънувам? Ако не, кога ще съм почивал…

* * *

Когато будилникът звънна, се чувствах отлично отпочинал. Обикновено се излежавам по четири-пет минути, но този път се надигнах веднага. Обръснах се набързо и влязох да събудя Ели.