— Сега разбираш ли, татко, защо не ти го обясних тук? — попита тя, докато се прехвърляше на количката.
— Кое?
— Това за кристала.
Сърцето ми прескочи.
— Нямаше да повярваш, като го гледаш какъв е тук. Сега видя ли? А защо страните му там непрекъснато показват най-различни неща? Татко?… Татко?!
— Извинявай, Ели, аз такова, бях се замислил за момент…
— Аха. Май не си повярвал съвсем, а?
— Амиии… и аз не знам — признах си.
— Не е честно! Да му се радваш можеш, а да вярваш не можеш!
— Добре де, ще му повярвам. Пък той като работи, какво значение има дали вярвам или не? — опитах да се пошегувам.
— Обидно е!… А, и защо не си ми казвал преди колко хубаво редиш покриви?
— Ами, не знаех, докато не го видях. Може насън да съм по-голям майстор, отколкото наяве… Хайде да ядем, че ще закъснеем за училище.
Докато слагах масата, за пръв път забелязах какви красиви цветя има нарисувани по чиниите. И как столът ми има нужда от постягане.
Между залците Ели ми разказа как помагала на стопанката на валявицата за чергите на дядо Радко. Помечтахме си минутка как тази нощ ще разглеждаме селото, и я изпратих.
Всъщност, има ли значение как и защо точно става това? По-важно е друго — дали е полезно за Ели. Няма ли да я откъсне от реалния свят, да я затвори в свят на мечтите и на сънищата? И мен също?
Май не. Реалният свят напоследък й се услаждаше доста повече отпреди. А и на мен, да си призная. Вече не се чувствах така затворен и унил.
Какво ли щеше да каже Ася за такова нещо?
Че е чудесно, естествено. Какво друго? Че не е хубаво, и че е по-добре детето да е депресирано и отчаяно като преди ли?
А сигурно и че ако ще издържам Ели, не е зле да посвърша нещо.
И днес работата ми спореше не по-зле от вчера.
И все пак… Добре. Предавам се. Наистина и двамата с Ели сънуваме едно и също. Значи ли това, че сънят ни съществува обективно?
Не, разбира се. Колко души си представят едно нещо, и колко съвпадат представите им, няма значение. Важното е какво е реалното.
А има ли как двама да сънуват едно и също, без то да е реално? По някакъв начин?
И какво значи реално? Ние виждаме не реалния свят, а каквото ни поднасят сетивата ни. Водата изглежда хомогенна, но всъщност е от отделни молекули. Образът в стереокиното е уж обемен, но е проектиран на плосък екран. Вазата до компютъра е черна, но дали не е ултравиолетова, или инфрачервена? И музиката откъм долния етаж за животните, а и за някои мои съседи, е обикновен шум. Тяхната любима — пък за мен…
И ако сънищата ни са реални, дори само колкото да ги сънуват двама едновременно, тогава какво не е реално — представи, спомени, идеи?…
Накрая се ядосах, и за да зарежа празното философстване, се хванах на работа. След половин час обаче телефонът звънна.
— Ало?
— Здрасти, Оги съм. Моите съболезнования… Бях в чужбина една година, и научих чак днес, като се върнах.
Оги беше мой съученик и съкалпазанин. След гимназията пътищата ни се разделиха — аз журналистика, той медицина. Но не се забравихме.
— Благодаря.
— Ако мога да ти помогна с нещо, казвай. Разбрах, че и вие с Ели сте пострадали…
— Няма с какво, Оги, уви. Жив и здрав ми бъди. — Поколебах се за момент. — Освен ако не си готов по приятелски да чуеш една напълно откачена история, и да си кажеш мнението.
— Спешно ли е? — Гласът на Оги стана предпазлив. — Ако да, идвам веднага.
— Няма проблем, може да изчака. Кога си свободен?
— Довечера.
Ели се върна от училище с нос, вирнат до небето. Беше изкарала нов отличен по пеене, и отново се зае да си приготвя уроците сама. Ако имаше как да я види Ася…
Вечерта дори не я препитвах. Сложих я да си легне малко по-рано, и я предупредих:
— Ще ми идва на гости един приятел. Може да поостанем до късно.
— И ще трябва да те чакам там да се събудиш сума ти време — заяви унило Ели.
— Няма как, фъстъче. Трябва да поговорим с него.
— Добре, де. Ама после заспивай колкото се може по-бързо.
— Наистина странна история — констатира Оги. — Не съм чувал друг път такава.
— Много ли съм откачил? Какво ще каже медицинската наука? — усмихнах се кисело.
— Не е възможно. За да полудееш или да хванеш рак на мозъка трябва условие, което при теб не е налице.
И двамата прихнахме.
— Питам сериозно, Оги. Искам да знам какво става с мен… с нас. — Едвам подтиснах надигналата се прозявка.
— Не знам, Вико. За счупен крак мога да ти кажа всичко на света. Но за такова нещо е по-добре да питаш Професора.
Кимнах, като отново едва се сдържах да не се прозина широко. Професора беше баща му — дългогодишен преподавател в Медицинска академия, светило на психиатричната наука. Отдавна вече беше академик, но прякорът беше останал.
— Имаш късмет по въпроса, в момента също е в България — продължи Оги. — Напоследък му се случва доста рядко. Веднага ще ти уредя да се видите. — Той посегна към телефона. — И ако се опиташ да ми благодариш отгоре на цялото ни приятелство, ще ти издърпам ушите.
След минута вече имах уговорено за утре следобеда време, и Оги трополеше надолу по стълбите, докато му махах от вратата.
Докато нахлузвах набързо пижамата, очите ми направо залепваха за сън. Сигурно подсъзнателно исках да се окажа
— Татко, не ти ли омръзна? — Ели се беше надвесила над мен и ме гледаше сърдито. — Да те ущипя ли трябва, за да се събудиш?
— А… Защо?
— Чакам те вече сума ти време! Издоих кравата, преметох пода, сварих млякото — ти спиш! Накрая почнах да те побутвам, после даже да те ръчкам, а ти не щеш да се будиш!
