— Е, аз си намерих какво да правя. А ти? — подкачих после Ели, докато се мушвахме между чергите.
— И аз! — заяви тя гордо. — Питах стрина Стана, докато й помагах да реже зелето. Ще се сетиш ли?
— Не мога. Дай ми някаква сламка.
— Работа като за умен човек е.
— Пак не мога. Прекалено е умно за мен.
Ели прихна в тъмното.
— Ще паса патките. И гъските. Нямало кой да ги изкарва сутрин, и да ги прибира вечер.
— А дали си достатъчно умна? Какво ще кажат учителките утре?
— Ще видиш!
На следващия ден Ели донесе нова шестица, този път по български. И по физическо се представила отлично — играла с другите на топка, както си била с количката, и учителката я дала за пример.
— И й благодарих пред всички, че ме пуска да играя заедно с другите — заяви гордо Ели. — Целият клас ръкопляска, а тя май даже се смути. Но най-голямата ми изненада за тебе е тук! — Тя измъкна лист хартия за рисуване, и ми го подаде. — Позна ли го?
На гърба на листа учителят по рисуване беше написал дълга похвала с три удивителни. Но повече ме впечатли рисунката — синьо вирче с патици, тръстики около него, и надвесена огромна зелена върба с гнездо с две щъркелчета. По детски наивна и простичка рисунка, но невероятно слънчева. Докато я гледах, отново потъвах в усещането от съня — че Ася е до мен, наднича над рамото ми към картинката и се усмихва на Ели. И болката от загубата отново отстъпваше място на щастието от спомена.
— Страхотна художничка си, моето момиче! Разбира се, че го познах. — Кимнах й усмихнато. — Хайде сега да обядваме. Има торта за десерт!
Докато обядвахме, я поглеждах крадешком. Наистина бузките й не бяха вече така хлътнали — и нищо чудно, лапаше като в съня ни. След тортата посегна да си избърше устата с покривката, видя че я гледам, изчерви се и си взе салфетка. След това заяви:
— Страхотно е! Почти като при стрина Стана!
Вече почвах да не се стряскам.
— Имаш ли много уроци за утре?
— Имам контролно по английски. И нови уроци по математика и български. — Ели пооклюма. — Май ще има доста учене.
— Аз ще изляза за два-три часа. Ако си се подготвила до вечеря, ще има сладолед.
— Ще съм се подготвила още преди вечеря! — Тя мигновено се опери.
Усмихнах се. Трябваше да бързам за срещата при бащата на Оги.
Бях разговарял с Професора неведнъж, и винаги оставах със странно усещане. Много приятен човек, мил и възпитан, открит и непосредствен. Чудесен събеседник, а почнеш ли да му губиш времето, някак го усещаш без той да го е издал с каквото и да е. Веднъж бях споделил с Оги това.
— Усещаш, друг път. Той ти намеква, но така, че да не разбереш, че идва от него. Да мислиш, че сам си се сетил, за да не ти подбива самочувствието — заяви Оги.
— Сгига бе! А случайно той да движи световната еврейска конспирация? Или да манипулира президента на Щатите?
— Защо му е? Нито е комплексар, нито е закъсал за мафиотски пари — вдигна невъзмутимо рамене синът.
— Дрън-дрън. Като му знаеш номерата, защо не ги умееш?
— Не ми трябват. Не съм психиатър или психолог, хирург съм. — Оги изобщо не се засегна.
Седмица след този разговор имах назначено от редакцията интервю с Професора. (Всъщност, аз се пробутах да го взема.) Изчетох един масивен том по приложна психология заедно с кориците, и през цялото интервю следях за триковете, описани в него. Нищо. Но в момента, в който ми изтекоха двайсетте минути, усещането си беше налице.
— Нали ти казах, че го прави така, че да не забележиш? — беше коментарът на Оги. — Забелязал е веднага, че следиш жестовете и поведението му, преценил е колко разбираш по това какво следиш, и по навик го е взел предвид. Най-вероятно дори несъзнателно, без да обърне внимание. Не е от лош умисъл, просто от възпитание.
— Ти майтап ли си правиш, или се опитваш да ми набиваш комплекси?
— Добре де, излъгах те. Той е велик хипнотизатор по рождение, и мисли само как да пийне мозъците на бедните журналисти. А, и когато не им пие мозъците, движи световната еврейска конспирация и манипулира президента на Щатите. Сега доволен ли си?…
Споменът за тези случки проблесна за миг, докато сядах на креслото срещу Професора. Отбелязах мимоходом, че костюмът му е безупречен както винаги.
— Оги ми спомена накратко за твоите сънища, но бих предпочел да чуя целия разказ от тебе. Колкото по-подробно, толкова по-добре. Ще имаш ли времето? — Домакинът ме изгледа предразполагащо през очилата си с квадратни рогови рамки.
Когато свърших разказа си, Професора известно време не каза нищо. Седеше и обмисляше. Накрая ме погледна в очите и се усмихна:
— Питай.
— Аз… Какво ми е? В смисъл, полудявам ли?
— Определено не — отговори спокойно той. — Не виждам в тези сънища нищо налудничаво или ненормално.
— Да, ама… Знам, че са сън, но на моменти ми изглеждат прекалено… реални. Почти като истинския свят.
— И се питаш дали си журналистът, който сънува пасторално селце, или селянинът, който сънува, че е журналист на посещение при психиатър?
— Не точно. — Даоистката закачка ме развесели и поотпусна. — И тук, и там знам, че това тук е истинското, а там — сънят. Само че този сън изглежда истински като… като съвсем истински.
— И в това няма нищо лошо. Какво всъщност те безпокои?
— Дали не полудявам — изтърсих аз. — Дали няма скоро да няма кой да се грижи за Ели.
— Смятам, че не — каза уверено Професора. — Много хора сънуват странни сънища, някои от тях — взаимосвързани като твоите. Понякога те са признак на налично или започващо, или потенциално психично заболяване, или на психологически проблеми. Това обаче винаги им личи, обикновено съвсем ясно за специалист. Твоят разказ беше подробен, и го слушах много внимателно. И съм убеден, че сънищата ти не са признак на болест. Може да имат нещо общо с преживяната злополука, но нищо повече.
— И няма да имам нужда от лекарства, психиатрия…
— Усмирителни ризи, санитари и прочее. Да, няма. — Професора ме изгледа с лека усмивка. — Нито пък ще станеш опасен за детето си, ако това те безпокои.
— Наистина ли?
— О, убеден съм, че някои колеги биха ти изписали лекарства. Най-лесно е. Но личната ми преценка е, че си здрав. Напълно.
— А това, че ги сънуваме с Ели заедно? В смисъл, че сънуваме едно и също, и то после съвпада? То как става? Тоест, имате ли представа?
— Нямам. Но и в други случаи съм нямал представа как става нещо. Така че не се учудвам особено.
— Какви са били пък другите случаи? В смисъл, например?
Професора сбърчи вежди:
— Преди години участвах в комисия, която проверяваше странен случай — дете, което било във връзка
