Много добре знаеше защо се бе оженил Пьотр за нея. Поне това можеше да го разбере. Всъщност разбираше всичко. Затова се бе примирявала с всички недостатъци в характера на съпруга си. Брак по сметка, уговорен от техните родители още когато Кити и Пьотр бяха деца. Причината бе съвсем проста — именията им бяха съседни, така че от този брак печелеха и двете дворянски фамилии. Но Кити копнееше само за едно — да бъде обичана от младия, строен наследник на имението Радишевски. Уви, мечтата й не се сбъдна. Сега, след трите години брачен живот с Пьотр, след поредицата от горчиви разочарования, младата графиня вече бе започнала да се примирява с неумолимата истина — завинаги й бе съдено да се прости с девическите си мечти.
Защото Пьотр, висок и красив, със страстни цигански очи, въпреки че се държеше мило и любезно с жена си, всъщност я третираше по-скоро като сестра на някой от многобройните си приятели или най-много като далечна братовчедка. Или нещо подобно. Техният съвместен живот беше по-скоро имитация, а не истински брак. Кити загуби родителите си съвсем млада — беше само на седемнадесет — и до навършване на пълнолетие беше поверена на леля си — неомъжената сестра на баща й. Леля й, жена с подчертано властен характер, вечно недоволна от всичко и всички, веднага й нареди да си събере вещите, за да й отведе далеч на юг, в имението на техния род, „… където я зовяла честта на фамилията“. Раздялата с Петербург — центъра на светския живот в необятната империя — бе второто жестоко разочарование, което животът поднесе на невинната девойка. Оказа се обаче, че скуката в глухото провинциално имение започна да дотяга не толкова на племенницата, колкото на лелята, която по цели часове въздишаше за баловете в далечния Петербург. Кити се приспособи много по-лесно от леля си към тази внезапна промяна — не само заради младостта си, но и защото беше подготвена от баща си да се грижи за имението, тъй като беше единственото му дете. Така че след смъртта на родителите й, за Кити бе съвсем естествено да поеме управлението на имението от иконома Алексей Кучин, въпреки че беше съвсем млада. Също така естествено дойде ред и на годежа й с Пьотр, с когото се познаваха от деца.
Венчаха се два месеца след нейния осемнадесети рожден ден, по време на поредния едноседмичен отпуск на Пьотр от германския фронт. Веднага след венчавката лелята на Кити заяви, че нейният дълг към осиротялата й племенница вече бил изпълнен, нареди на прислугата да натоварят куфарите й в кабриолета и потегли за Петербург. Два дни по-късно Пьотр се върна на фронта. Така Кити остана съвсем сама. Върху крехките й рамене легна грижата за двете обширни имения.
Не можеше да се отрече на Пьотр чувството за справедливост — по-късно той откровено признаваше, че ако младата му съпруга не бе надарена с организаторски способности, двете имения щяха да затънат в дългове през тежките военни години. Но Кити не се радваше на похвалите, с които така щедро я обсипваше Пьотр, защото жадуваше само за едно — за любовта му. Тя тихо въздъхна, загледана в съпруга си, който доливаше в чашата си последните капки от водката в гарафата. Като всички жени в нейното положение и тя беше длъжна да се примирява с привилегированата роля на мъжете в този суров, несправедливо устроен живот. Съпрузите обичаха, дори обожаваха любовниците си, но не се женеха за тях — предпочитаха да си избират съпруги от висшите кръгове, при това колкото бе възможно по-младички и невинни, въпреки че не ги даряваха с любовта си.
Трябваше да изтече още цял час, посветен единствено на пресушаването на още дузина бутилки водка и шампанско, преди многолюдната компания да осъзнае, че е време да сложи край на пиршеството. Кавалерийските офицери неохотно се надигнаха от столовете. Сравнително по-трезвите от тях дори успяха да пожелаят „Лека нощ“ на домакинята, преди да се заклатушкат към обора, за да възседнат, пъшкайки конете си — очакваха ги дванадесет версти до Нижний.
След като изпрати съпруга си до алеята пред къщата, Кити се прибра вътре, намръщена и мълчалива. Махна с ръка на иконома да освободи прислугата. Вече бе много късно — минаваше три след полунощ — така че почистването на трапезарията и кухнята можеше да почака до сутринта. Графинята огледа просторното помещение, колкото да се увери, че не е останала някоя неизгасена цигара, след което бавно пое по стълбата към горния етаж.
Усещаше се безкрайно самотна.
Младата жена не си правеше илюзии, че може да очаква нещо хубаво от семейния живот. Противоречиви чувства се надигнаха в гърдите й — страх от бъдещето, мъка и самосъжаление, както при всяка жена, лишена от любов. Но заедно тези миньорни настроения в нея се прокрадваше неясен копнеж за промяна, за нещо, което да я извади от сивото й всекидневие. После обаче изпитваше угризения заради греховните си помисли. Как можеше да мисли за собственото си щастие, за егоистичното задоволяване на желанията си, когато нейният съпруг рискуваше живота си в една толкова ожесточена и кръвопролитна война? Ако събитията продължават все така, ако бойните действия се разгръщат все повече и повече, какви ли изненади можеха да се очакват за в бъдеще? Смърт, изгнание, заточение… все мрачни перспективи, от които сърцето на младата графиня замираше от ужас. Но засега вражеските дивизии все още бяха далеч от Астраханска област и тя можеше да се самозалъгва, че е достатъчно да се грижи за двете имения, за да бъде поне отчасти щастлива. Или поне да не се измъчва дали Пьотр ще се върне при нея жив и здрав след поредния набег в тила на червените. Щом съдбата не бе пожелала да я дари е любовта на съпруга й, поне можеше да му служи като предан управител на двете съседни имения.
Но тъкмо се бе успокоила, когато отново я връхлетяха мрачните опасения, срещу които тя така старателно бе изградила прегради в съзнанието си. „Мили Боже — безпомощно се запита Кити, — докъде ще ни доведе всичко това?“
Наистина имаше реални основания за подобни опасения. Въпреки успехите на полковете на барон Врангел и на елитните кавалерийски съединения към които се числеше и ескадронът, командван от Пьотр), непрекъснато се смаляваха териториите, оставащи под властта на белогвардейците. Червената армия разполагаше с повече резерви в жива сила и боеприпаси, затова все по-здраво затягаше обръча около непокорните южни провинции. Докога белите ще съумяват да отблъскват напористите атаки на връхлитащите от север болшевики? На Кити дори не й се искаше да си представя, дори и за миг, какво би я очаквало, ако се стигне до евакуация на имението. Но в паметта й неволно изплува споменът за указанията, които й бе дал Пьотр, преди да се присъедини към Бялата армия през януари 1918 година:
— Оставих подробно съставени заповеди в плика, запечатан с пръстена ми и заключен в сейфа в кабинета ми. Знаеш къде крия ключа от сейфа. Погрижил съм се за влог на твое име в една банка в Париж. Адресът на банката и номерът на влога ще намериш в плика, скрит в сейфа. Ако загина на бойното поле и ако се наложи да се евакуира нашата област, обещай ми, че ще заминеш веднага, щом положението по фронтовете се влоши. Не искам да отлагаш заминаването до последния час! — Тогава той я бе изгледал мрачно, така вглъбено и замислено, както никога дотогава, след което бе повторил молбата си шепнешком: — Моля те, Кити, обещай ми, че навреме ще се махнеш оттук!
Кити само бе кимнала сковано. Гърлото й беше пресъхнало от страх.
— Ще изпълня заръката ти, Пьотр — тихо бе промълвила младата графиня, когато бе успяла да възвърне способността си да говори. При мисълта, че повече може би няма да види съпруга си, сърцето й се бе свило в болезнен спазъм. Ужасно мъчителна беше и перспективата да се раздели с имението, владяно от няколко века от рода на баща й.
— А това… това ти го оставям като последно спасение, но само в случай, че няма друг изход… — тъжно бе добавил Пьотр и бе измъкнал от чекмеджето на бюрото си ампула с морфин. В началото на 1918 година дворянските фамилии бяха настръхнали от разказите за зверствата на Червената армия. Особено жестоки бяха болшевиките към потомствените аристократи. Затова Кити не бе отронила нито дума повече, само бе поела ампулата от треперещата ръка на Пьотр. Повече нито той, нито тя не бе споменал дори една дума за смъртоносната ампула.
Сега, почти една година след онези събития, мрачните спомени и тревогите, породени от тях, отново стегнаха в железен обръч сърцето й. Настроението й окончателно се помрачи. Вече едва удържаше сълзите си. Машинално стисна перилото на стълбището, спря се и се огледа безпомощно.
Защото Кити отлично знаеше къде всъщност се бяха запътили офицерите начело с Пьотр. Съпругът й бе оповестил с ясен тон намерението си да отведе подчинените си в онзи бардак и Кити го чу, въпреки че беше в коридора, водещ към кухнята. Сълзите й рукнаха, когато си припомни с какво безразличие Пьотр изпълняваше съпружеските си задължения. Примигна няколко пъти, за да укроти хлипанията си, избърса
