колосаната яка на ризата му. Неблагоразумните спомени за нейното ухание започнаха да обсебват съзнанието й.
— Люси ще бъде в класната стая още около час.
— Не мога да разбера за какво говориш — заяви Флора.
Гласът й звучеше превзето, нещо нехарактерно за нея. А всъщност разбираше прекрасно, вече започваше да чувства разгарящия се в тялото й огън и пробягващите по гръбнака й тръпки.
— Тогава трябва да бъда по-ясен — прошепна Адам и направи крачка към нея.
— Няма да допусна това.
Младата жена отстъпи назад, решена да не позволи събеседникът й да се държи арогантно с нея.
— Божието откровение ли се изля върху теб?
— Дявол да те вземе, Адам. Като че похотливостта ти може да бъде прикрита.
— Или пък твоята — прошепна още по-тихо той, без да откъсва поглед от треперещите й ръце. — Дори и да не го признаваш — допълни дрезгаво той, приближи се още една крачка и леко я притисна към махагоновата стена. — Чувствах желанието ти от другата страна на масата по време на закуската — добави шепнешком младият мъж, навел глава така, че очите им бяха почти на една височина, — и го четях в погледа ти. Усещам мириса на страстта, който се излъчва от тялото ти и не мога да чакам до вечерта.
Дланите му обхванаха главата й от двете страни.
— А ако кажа „не“ и сега, и довечера…
Гласът й почти не се чуваше.
— Не можеш.
Той се усмихна лукаво.
— А ако мога…
— А ако грешиш…
Той се притисна плътно към нея, като я прикова към стената с тежестта на стегнатото си тяло, възбуденият му член се опираше в стомаха й.
Адам не я целуна умишлено, защото искаше да я накара да признае очевидната истина — тя също изгаряше от желание. И двамата изгаряха. Без да използва обаянието си или очарователни слова. Имаше нужда да чуе това признание.
— Моля ти се!
Флора се опита да се измъкне от капана, в който я беше хванал.
— Молиш ли ме? — прошепна той, устните му почти се допираха до нейните.
— О, Боже… Адам, моля ти се…
Гласът й обаче се беше превърнал в почти беззвучна въздишка, изправената й стойка постепенно се променяше, ставаше по-отпусната.
— За първи път ще го направим прави… — рече шепнешком младият мъж.
Едната му ръка се плъзна надолу и започна бавно да повдига полите й.
— А после… след това… може би ще поискаш да видиш сеното в плевника над конюшнята…
Гласът му, пълен с обещания за удоволствия, беше нисък, топъл, мек от едва сдържаното желание.
— Или предпочиташ да спра?
Ръката му замръзна на място, полата и фустите увиснаха на височина на бедрото й.
— Погледни ме — нежно нареди той.
Тъмните й мигли бавно се повдигнаха. Разкъсвана от изгарящата я страст, тя вече не можеше да контролира движенията им, така както не можеше да спре и сладката болка в долната част на корема си.
— Добро момиче — прошепна Адам с дяволита усмивка. — Е, сега ми отговори.
— Отвратителен си.
Очите й бяха пълни с копнеж.
— А ти си инат — прошепна той, в тъмните му очи отново проблеснаха гневни искрици. — Кажи го.
— Няма.
С бързо и уверено движение той вдигна полата й, разтвори леко бедрата й с ръка и пръстите му проникнаха дълбоко в нея. Миг по-късно тя изпъшка от удоволствието, плъзнало по тялото й.
— Кажи ми сега.
Гласът му беше изпълнен с нежност, докато пръстите му се движеха майсторски.
— Кажи ми, че ме желаеш така силно, както и аз тебе.
Отново ги обгърна тишина, тишина, изпълнена със страст.
— Проклет да си — прошепна задъхано тя.
— Би ли искала нещо по-добро? Нещо по… съществено?
— Трябва ли да го казвам?
Едва доловим шепот.
Той се усмихна.
— Не е толкова трудно…
Знаеше точно как да я докосне, колко дълбоко, колко бавно, колко силно, знаеше точно на кое място тя загубва самоконтрола си.
За известно време Флора загуби представа за всичко друго, освен за това докарващо я до несвяст усещане. Когато бавно отвори отново очите си, тя произнесе едва чуто, с помътнял от страст поглед:
— Искам те, Адам Сер… И те мразя за това, което ми причиняваш — продължи все така почти беззвучно тя. — Мразя и себе си, че те желая така отчаяно, и ако не те почувствам в себе си сега, веднага, — завърши с леко треперещ глас тя, — ще умра…
Младият мъж се усмихна — същата топла, типична негова усмивка, която, Флора не се съмняваше в това, можеше да изкуси дори някой ангел да слезе на земята.
— Едно просто „да“ беше достатъчно — каза той и измъкна пръстите си.
— Искам те веднага — измърка тя, като се потъркваше в махагоновата стена като обзета от страст котка.
— Искаш удовлетворение, нали?
Устните му почти се докосваха до нейните, дългите му черни коси погалиха раменете й, когато се наведе към нея.
— Ммм…
Тя хвана колана му и се опита да разкопчее токата.
— И бързина, както личи — пошегува се Адам.
— Първоначално — прошепна тя и се надигна на пръсти, за да докосне с устни неговите, които все така се усмихваха. — След това ще те уведомя за желаните промени.
— Вече знам какво ти харесва.
— Някои от нещата, които харесвам — поправи го с изкусителна усмивка младата жена.
— Боже мой, Флора — прошепна той, смаян от нейната опърничавост, изпълнен с ревност към любовното й минало, към удоволствията, които беше дарила и получила. — Наистина можеш да се държиш много неприятно.
— Между другото…
Тя прокара длан по явната издутина под панталоните му.
— В момента обаче се интересуваш повече, — рече с тих, пресипнал глас тя, — от други неща… нали?
— Заслужаваш един хубав пердах — заяви рязко той и спря арогантните й приказки със страстна, почти груба целувка.
Без да се отделя от устните й Адам доразкопча колана и панталоните си, повдигна полата й и, като приклекна леко, проникна в нея. Силното удоволствие премина през телата и на двамата.
— Адам,… скъпи Адам — прошепна Флора, когато устните му за момент се отделиха от нейните.
Искаше й се да чува и да усеща на върха на езика си звуците от името му, като че така можеше да си присвои духа му.
Той я целуна отново, като че отговаряше на повикването на името си… знаеше, че тя иска нещо повече от него, струваше му се, че и на него му се иска да й даде нещо повече. Никога не беше изпитвал нещо
