Двамата се запознаха много по-късно, след вечеря, когато струнният квартет започна да свири за онези, които желаеха да танцуват. Когато съдията Паркман каза:
— Адам, бих искал да ти представя дъщерята на Джордж Бонам. Флора Бонам, Адам Сер.
Тя се почувства необичайно смутена от непосредствената му близост. А когато заговори, гласът й потреперваше леко.
— Как сте, мистър Сер?
Младата жена вдигна очи и когато погледите им се срещнаха, дъхът й секна за миг. Отблизо красотата му я порази още повече.
— Добре съм, благодаря — отвърна с широка естествена усмивка той; тазвечерният шепот, клюкарстващ по адрес на брака му, очевидно не го засягаше ни най-малко. — За първи път ли идвате в Монтана?
— Да — отвърна тя, вече успяла да възвърне спокойствието си.
Той като че не си даваше сметка за прекрасния си вид.
— Монтана прилича много на пасищата в Монголия. Красива, с голямо небе, в далечината обрамчена с планини.
„Дъщерята на графа е доста привлекателна — помисли си Адам, за който трябваше да се признае, че беше познавач на женската красота. — Гъстите й кестеняви коси са толкова лъскави, богати и тежки, като че са живи, огромните й тъмни очи като че заемат половината й лице, кожата й е златиста, естествен резултат от немалкото време, прекарвано под слънчевите лъчи.“
Знаеше, че е пътувала много с баща си — през последните месеци Джордж Бонам беше посетил много от селищата на племето абсароки.
— И освен това има чудесни коне — отвърна той, — точно както в степите на Азия. Виждали ли сте езерото Байкал?
— Бил ли сте там?
Гласът й незабавно беше обхванат от вълнение.
— Преди много години.
— Кога?
Той се замисли за момент.
— Точно бях завършил следването си, значи трябва да е било през 1859 година.
— Не!
— Вие кога сте била там?
Вълнението в очите й му се стори интригуващо.
— През юни.
— Ние лагерувахме на западния му бряг, край Крестовка. Не казвайте, че сте била в селото и че не сме се срещнали.
— Бяхме само на няколко мили оттам, близо до Листвянка.
Двамата се усмихнаха като стари приятели, намерили се отново след дълга раздяла.
— Какво ще кажете за малко шампанско? — попита Адам. — А после ще ми кажете какво ви хареса най-много в Листвянка — църквата, графиня Армешева или понитата.
Съгласиха се единодушно, че църквата беше истинско бижу на провинциалната архитектура. Беше напълно в реда на нещата артистичната графиня да привлече вниманието по-скоро на един млад мъж, чувствителен към женската красота, отколкото на едно лудо по конете седемнайсетгодишно момиче. А местните понита станаха повод за дълго обсъждане на чистокръвните азиатски коне. По време на разговора те откриха, че и двамата са били в Истанбул, в Светите земи, в наскоро отворилата се за запада Япония, в северните части на Сахара, в Петербург по време на сезона. Но винаги по различно време.
— Колко жалко, че не сме се срещнали някъде — каза с изкусителна усмивка Адам — отговорите му идваха автоматично, когато разговаряше с красиви жени. — Добрият събеседник е рядкост.
„Не ми се вярва повечето жени да се интересуват особено от разговорите с него“ — помисли Флора, докато съзерцаваше красивото му мощно тяло. Дори така, отпуснат върху стола си, с кръстосани глезени, той беше живото въплъщение на дивата сила. А и тази вечер до слуха й бяха достигнали достатъчно приказки, за да разбере, че той наистина ценеше жените — но не като събеседнички.
— Не по-голяма рядкост от съпружеската вярност.
Веждите му се вдигнаха леко.
— Никой досега не е имал дързостта така директно да намекне за брака ми. Моите изневери ли имате предвид или тези на Изолда?
Усмивката му беше момчешка.
— Татко каза, че сте французин.
— Това извинява ли ме? Но аз съм наполовина французин, както несъмнено сте разбрала, следователно имам по-малко оправдания от Изолда. Тя очевидно предпочита именията на барон Лакретел в Париж и Ница пред моя дом тук.
— Както виждам не страдате от разбито сърце.
Той се разсмя.
— Ясно, че не познавате Изолда.
— Защо тогава се оженихте за нея?
Адам я погледна за миг над ръба на чашата, която точно беше надигнал към устните си.
— Не може да сте толкова наивна — отвърна тихо той и изпразни на един дъх чашата си.
— Простете. Това не е моя работа.
— Сигурен съм, че не е.
Топлината в очите и гласа му беше изчезнала. Припомнянето на причината, поради която се беше оженил за Изолда, винаги му беше неприятно.
— Не съм се чувствала така неловко от години — каза Флора, гласът й се беше превърнал в шепот.
Черните му очи се впиха в нейните, невероятната жизнена енергия, която се излъчваше от тях почти я хипнотизираше, след това той отмести поглед и усмивката му се появи отново.
— Как бихте могла да знаете, скъпа, за особеностите на нашия брак? А сега ми разкажете за първите си впечатления от „Света София“.
— Беше рано сутринта — започна Флора, облекчена, че той така снизходително беше отминал грешката й. — Слънцето тъкмо започваше да се издига над…
— Елате да танцуваме — предложи внезапно Адам и стана от стола си. — Това е любимият ми валс — продължи той, като че до този момент не бяха говорили за нещо съвсем различно.
Протегна ръка и хвана дланта й в своята.
— Пък и ми се искаше — поколеба се за миг, преди да продължи — да ви взема в обятията си.
Адам се усмихна.
— Виждате колко внимателно подбирам думите си.
И той лекичко я дръпна, за да се изправи.
— Имайки предвид последния скандал в живота ми, тази вечер поведението ми е възможно най- доброто.
— Мен скандалите не ме притесняват.
Тя застана съвсем близо до него, ръцете й все още бяха в неговите.
Тънките му устни, само на няколко сантиметра от нейните, се извиха в искрена, леко игрива усмивка.
— Така си и мислех.
— Човек, пътувал колкото мен, постепенно свиква с голямото разнообразие в представите на различните хора за това, кое е добро.
Тя повдигна за момент голите си рамене, фината дантела на деколтето й се набра леко.
— Ако скандалите ме притесняваха — прошепна полуусмихната тя, — никога нямаше да стъпя извън пределите на Англия.
— А вие го направихте.
— О, да — отвърна Флора.
За момент двамата говореха за съвсем различни неща.
