Алън се стресна.
— Не е ли тук?
— Не си ли дошъл заради нея?
— Не, Рейд, изгорили са новото училище до основите.
Рейд изруга. Удари с юмрук по бюрото. Водата, с която се изми, се разля по пода.
— По дяволите всичко!
— И аз чувствам същото — изрече сухо Алън. — Кметът повика с телеграма федералните войски.
— Мислиш ли, че ще дойдат?
— Изобщо не вярвам в това — отвърна Алън. — На хората на Север им е дошло до гуша от проблемите на Юг. Северняците искат да оставят Юга да се оправя сам, сам да си строи всичко и въобще да върви по дяволите. Това е истината, Рейд. Без помощта на местните хора няма да спрем ездачите. Преди няколко години тук имаше федерални войски, но с идването им ездачите не престанаха да извършват престъпления. Дори и сега пак да дойде армията, пак няма да успее да се справи с положението. Ще трябва да минат доста години, преди да се променят нещата.
Рейд го погледна.
— Ти няма да останеш тук, нали?
Алън отвърна на погледа му.
— Не, няма. Знам, че съм страхливец. И че съм загубил вярата си в бъдещето. Не искам да ми строшат гръбнака следващия път. И… — той сви рамене. Не искаше да произнася следващите думи. Рейд разбра, че е решил да си тръгне и заради тях двамата с Грейс.
Рейд тъкмо се готвеше да излезе, за да я потърси, когато съзря писмото на масата. Замръзна на място. Посегна към него, видя името й и разбра всичко. Разбра, че го е напуснала.
Отпусна се в стола и зачете писмото. Заболя го толкова силно, че в очите му блеснаха сълзи. Тя му бе казала, че е чудесен, а снощи му призна, че го обича. А сега в писмото му съобщаваше това отново, но този път за сбогом.
Обаче, когато стигна до края на писмото, вече не страдаше, а беше ядосан. За пореден път Грейс го бе преценила погрешно. Отдавна бе разбрал, че тя никога няма да се откаже от професионалните си занимания и от борбата си за човешки права — и се бе съгласил с това! Отново си беше съставила прибързано мнение за него и беше стигнала до погрешни заключения, без дори да си дава труд да го попита какво мисли по въпроса! Само да беше попитала! Да, той не искаше тя да преподава в Начез, но в страната имаше още толкова много учителски места. Разбра защо се е чувствала длъжна да преподава именно тук. И ако беше възможно да почне всичко отначало, се надяваше, че този път ще я подкрепи. От своя страна очакваше тя да му повярва достатъчно, за да остане при него. Но не, тя бе избягала.
Ще я намери.
Тя го обичаше. Той я обичаше. Ще решат този проблем веднъж завинаги. Когато отвори вратата, готов да се втурне навън, той се озова срещу помощник-шерифа Лойд Бейкър.
— Шерифът иска да идентифицираш едни останки — изрече той.
Той яздеше към училището заедно с Бейкър и чувстваше, че му прималява.
Но те му твърдяха обратното.
Скочи от коня, още преди жребецът да е спрял. На мястото се беше струпала голяма тълпа от обезпокоени хора. Всички гледаха само в него. Форд излезе напред. Изглеждаше самодоволен. Тук бе и Хариет. Тя поклащаше глава и стоеше до Хана, Джон и няколко други цветнокожи семейства. Всички бяха онемели от тежката загуба, като изключим една жена, която плачеше открито, без да се срамува.
— Къде? — запита той. Бейкър му бе казал, че са намерили изгорено тяло. След това видя какво държи Форд — една от пътните чанти на Грейс и една от изящните й обувки. Коленете му омекнаха. Едва не му прилоша. Някой го хвана за ръката и му помогна да остане прав. Беше Фарис.
— Хариет Голд потвърди, че вещите са на мис О’Рурк — каза Форд.
Рейд го изгледа с широко отворени очи. Ужасено.
— Така е.
— Тялото е в пепелището.
Зашеметеният Рейд се обърна, за да отиде на мястото. Не, това не беше Грейс, не беше! Понечи да приближи. Струваше му се, че всичко това не се случва в действителност. Сякаш ходеше насън. Изотзад го последва гласът на Форд.
— Заради огъня не личи чии са останките.
Тялото се състоеше само от овъглени кости. Нямаше коса и останки от плътта. Бяха само кости. Рейд изпита облекчение. Това не беше Грейс. А след това един слънчев лъч отрази нещо блестящо и привлече погледа му. Той се втренчи в аметистите и диамантите, които проблясваха на шията на скелета.
— Не.
Нямаше злато. Бяха останали само камъните, които бяха подредени в отблъскващо правилен ред.
— Не.
— Ела с мен вкъщи, Рейд — каза нежно Хариет.
Не я забелязваше. Виждаше само Форд, който се наслаждаваше на гледката, бръкнал с ръце в джобовете си.
Форд промени небрежната си стойка.
— Аз не бях тук — извика той и отстъпи назад. — Цяла нощ бях с Луиза! Питай я, ако не ми вярваш!
Рейд се насочи бавно и хладнокръвно към него. Форд отстъпи още една крачка назад.
— Да не мислиш, че съм дотам полудял, че да взема да убия някого? След онова, което ми стори? Казах ти — бях с Луиза.
Рейд беше ослепял от болка и гняв, но още беше на себе си. Нямаше да убие Форд, ако не беше абсолютно сигурен, че именно той е виновникът за престъплението. Падна на колене. Вдигна лице към небето. Риданието, което прозвуча, вледеняваше кръвта и раздираше душата. Рейд изрева още веднъж.
— Цялата нощ ли прекара тук, Форд?
— Да — потвърди Луиза и посегна, за да го докосне по ръкава. — Съжалявам, Рейд.
Той се втренчи в нея.
— През цялата ли нощ беше тук Форд, Луиза?
— Да, Рейд. — Тя се приближи и сложи ръце на раменете му. — Скъпи, защо не влезеш да пийнеш нещо?
Той я погледна.
— Ще открия кои са били там — каза той. — И ще ги убия всичките.
— Чакай, Рейд — извика Луиза, когато той се спусна по стъпалата на верандата. — Рейд!
Скръбта му беше толкова голяма, че му се прииска да се свие в някой тъмен ъгъл и да заплаче. Вместо това се съсредоточи върху мисълта за отмъщението. Три дена се опитваше да открие кой точно е подпалил училището. Много младежи в Начез бяха нощни ездачи. Не беше тайна кой е ездач, защото те сами се перчеха с това, но никой не знаеше поне малко факти, които да изяснят убийството на Грейс. След три дни проучвания Рейд не знаеше нищо повече, отколкото в началото.
— Ще си докараш някоя болест — каза Хариет. Тя беше дошла в хотелската стая, където бе отседнал той. Отвсякъде го заобикаляха вещите на Грейс. Още усещаше аромата на тялото й. Пред него стоеше половин бутилка бърбън. Държеше в ръка нощницата й. Притискаше я до гърдите си.
— Обичам я — изрече с пресипнал глас Рейд.
— Трябва да почнеш нов живот — каза Хариет. — Нея я няма, Рейд, но ти още си тук. Прибери се вкъщи при майка си и баща си. Прибери се при любимите си хора.
Той я погледна и изпразни чашата.
— Да не мислиш, че не ми се искаше да се скрия в някоя дупка и да умра, когато разбрах, че са убили
