очаквахме да доведеш?
Лицето на Рейд остана неподвижно. Усети, че около него настъпи дълбока и въпросителна тишина. Сторм се съвзе първа и го стисна за ръката.
— Май казах нещо неприятно. Съжалявам, Рейд. — Усмихна му се несигурно.
Рейд нямаше сили да отвърне на усмивката й.
— Ник е добре — каза той. — Той се е посветил изцяло на възстановяването на Драгмор.
Нима е бил само преди няколко месеца в Европа? Струваше му се, че оттогава са минали години. Сякаш това се бе случило в някакъв друг живот — живот преди Грейс. А сега Грейс изчезна от живота му.
— Що се отнася до дамата, тя претърпя злополука. — Запита се дали гласът му им се струва толкова дрезгав, колкото изглеждаше на самия него.
— Всички да влизат във всекидневната — изкомандва Миранда и опари с поглед Сторм. — Дерек, налей малко бренди. Гладен ли си, Рейд? Изглеждаш ми много отслабнал.
Този път устните му се извиха в усмивка.
— Не, мамо, не съм гладен, но малко бренди ще ми дойде добре.
Той стискаше здраво преградата в яслата и гледаше втренчено неясните очертания на расовия жребец на Дерек. Беше пълнолуние. Луната светеше много ярко. Навсякъде около него се чуваха познатите тексаски нощни звуци, с които бе израснал. Обаче тази вечер не му беше уютно сред тях. Една сова изкряска. Рейд се облегна на преградата и се втренчи напосоки в полумрака. Ранчото зад него беше почти тъмно, като изключим светлините в неговата стая и в спалнята на стопаните.
Вътре в нея стоеше Миранда с четка в ръка. Прекрасното й лице се бе напрегнало от тревога.
— Той е излязъл да се поразходи, Дерек. Преживял е нещо страшно.
— Знам — каза Дерек. — Забелязах това още в първия миг, в който го видях. Не се усмихва весело. В очите му няма блясък. — Той погледна жена си. Страдание изпълваше погледа му. Той споделяше скръбта на детето си. — Смяташ ли, че тя е мъртва?
— Смятам, че той има нужда от теб — каза Миранда. Малката й ръка стисна голямата му десница. — Не мога да понеса да го гледам така. Рейд винаги е бил обичлив и не е спирал да се смее. А сега сякаш някой непознат ни е дошъл на гости!
Дерек излезе навън. Не се опитваше да прикрие приближаването си. Знаеше, че Рейд го чува, въпреки че той не се обърна, защото Рейд му беше син и бе обучен да действа и мисли като апах. Когато Дерек застана до него при оградата, Рейд сведе глава в знак на признателност. Отмина един миг.
— Той е самата красота, татко. Гласът му бе груб.
Дерек отпусна ръката си на гърба на сина си.
— Какво е станало, Рейд?
Рейд издаде звук на протест, докато гледаше ботушите си, само че сега гледаше сякаш през мъгла. Премигна гневно. Не беше сигурен, че ще успее да проговори, дори и да искаше.
Дерек не премести ръката си. Стисна рамото му.
— Излей болката — каза той. — Трябва да излееш болката.
Рейд се задави и си пое дълбоко и продължително дъх. Поклати глава отрицателно. По лицето му се стичаха сълзи. Пое си безсилно дъх.
— Татко — успя да отрони той. — Искам да остана сам.
Ръката на Дерек се премести на шията му. Стисна я.
— Обичаше ли я?
Горещият натиск на бащината му ръка и дълбоко личният въпрос отприщиха всичко, което му се бе събрало на душата. Сгърчи се над перилото и нададе силно ридание.
— О, по дяволите — простена той.
— Съжалявам, синко — каза Дерек и го притегли към себе си, докато сведената глава на Рейд не докосна рамото му. Щом усети колко близо са един до друг, Рейд се напрегна и дръпна, но баща му го стисна още по-силно.
— По дяволите — каза той. — Извикай, ако ти се иска. Аз съм твоят баща и те обичам.
Рейд извика.
28
Пролетта на 1876
Грейс разглеждаше през прозореца отминаващите гледки от Източен Тексас. Изненада се от вида на тучните пасища, от пищно избуялите наскоро засадени памучни полета, от дебелите дъбове и кипариси. Изпита неудобство. Чувстваше се така от мига, в който влакът навлезе в областта край Мисисипи. Това нямаше нищо общо с времето, защото пролетта беше приятна. Лошото си настроение дължеше на Рейд. Не го забрави през последните осем месеца, но когато в Ню Йорк узна, че той е отишъл на юг, усети леко облекчение. Сега само се питаше дали е останал на юг и ако е така, къде е… не че това имаше някакво значение.
За щастие лекционната й обиколка не включваше Начез. Грейс знаеше, че няма да понесе спомените, които ще я връхлетят, ако стъпи в този град. Питаше се дали той е още там, но той, разбира се, не беше. Но дори и да беше, досега ще се е появила до него нова жена, нова любовница. Заболя я непоносимо от тази мисъл, дори след като бе изминало толкова време.
Националната асоциация за правото на жените да гласуват замисляше да агитира във Филаделфия през юли по време на празнуването на Стогодишнината. Обиколката беше добре организирана. Тя представляваше и внушително усилие за набиране на нови членове с надеждата, че те ще заминат за Филаделфия, за да изразят публично своята поддръжка за делото. Сюзън Б. Ентъни и Матилда Джослин Кейдж, макар и да не бяха включени в официалната програма за Стогодишнината, възнамеряваха да връчат Декларация за правата на жените на вицепрезидента Фери. Имаха намерение и да прочетат откъс от нея високо на глас от платформата, преди някой да успее да ги спре. Предвиждаше се през това време другите членове на Асоциацията да раздават брошури и копия от Декларацията на тълпата. Тази перспектива не въодушевяваше Грейс. Ентусиазмът отдавна бе изчезнал в душата й. Той я изостави в нощта, когато тя напусна Рейд в Начез.
През ноември миналата година демократите бяха спечелили с голямо мнозинство изборите край Мисисипи и бяха прогонили веднъж завинаги републиканците от щатското управление. Тя прочете за това във вестниците и се натъжи от тези новини. Представи си колко много гласоподаватели не са имали възможност да гласуват поради заплахи, ако не и поради явно насилие.
Но чете и за събитията в Начез. Вестта за оттеглянето на Форд я изпълни с радост. Узна и че Рейд е построил отново църквата след заминаването й.
Въпреки че тя бе избягала от него, той бе останал достатъчно дълго, за да довърши това, което бе започнал. Тя се гордееше с него, но това чувство й беше не само приятно, но и й горчеше от него. Сърцето й се късаше, когато си спомняше за Рейд. Донякъде й се искаше той просто да бе напуснал Начез в пристъп на гняв от обидата. Вместо това той се бе проявил като герой. Беше построил отново училището. Тя почти имаше чувството, че той е преминал през времето и пространството, за да я докосне със своите дела и със своята любов.
И нещо повече. По някакво чудо майка й беше още жива и лежеше във Фрейзъровата болница. Тя се бе вкопчила упорито в живота и лекарите й даваха още няколко години. Грейс се изпълни с трепет, когато видя, че състоянието й е престанало да се влошава, дори и това да беше само временно. Искаше да остане в Ню Йорк и да бъде с Даяна, но майка й й заповяда категорично да отиде на лекционната обиколка.
— В това се състои животът ти — каза тя. — Нима си изоставила напразно онзи мъж?
Грейс разказа на майка си за Рейд. Невъзможно й беше да скрие разбитото си сърце от нея. Разказът й не изненада много Даяна. Отдавна й беше станало ясно, че се е появил някакъв богат благодетел, защото цената за пребиваването във Фрейзъровата болница беше много висока.
И не беше само това. Всеки месец Рейд плащаше невероятно високите сметки. Грейс не разбираше как сърцето му дава да върши това, след като тя го бе изоставила така хладнокръвно. Постъпката му беше великолепна. Тя я измъчваше и караше сърцето й да се къса. Както в случая с повторното изграждане на училището, делото му се набиваше дръзко в очите й. Тя се чувстваше така, сякаш не се е разделяла с него.
