Анаис бе вдигнала поглед към платформата и по гърба й се бе стекла струйка пот. Ако някое от полуизгнилите стъпала поддадеше, ако паднеше и се наранеше, нямаше много шансове да я открият и да й помогнат.
Ришар бе платил на едно старо хипи — Дани Кларанс, който ненавиждаше човешкия род и живееше на другия склон на хълма в нещо като джунгла, сред трънаци и скитащи кучета, — за да му помогне да осъществи проекта си. Избра един сравнително изолиран червен дъб, заобиколен от габъри, та децата му да имат чувството, че са ги оставили на мира — самият той настървено си търсеше убежище, в което нищо сериозно да не стига до ушите му. След две седмици работа — Ришар беше напълно изцеден — двамата вече съзерцаваха резултата от усилията си. Вътре се влизаше през нещо като люк. Лор му каза, че е ненормален.
Анаис се бе качвала горе веднъж, когато се запозна с Лиза, но само за да й достави удоволствие и да пуши трева, иначе смяташе, че не й е работа да се катери по дърветата, особено когато всичко скърцаше и пукаше под тежест та й. А и намираше, че Лиза е минала възрастта на колибките по дърветата, които по отиваха на брат й. Не я впечатляваше гледката, не я впечатляваше небето — които разплакваха Ришар, — впечатляваше я интересът, който една сестра може да проявява към по-малкия си брат, според нея не по- различен от всеки друг.
За цели поколения по-големи сестри малкото братче съвсем естествено приемаше ролята на изкупителна жертва — около Анаис имаше много подобни примери. Това братче обаче като че ли имаше по-голям късмет.
Все пак не дотолкова, че да не получава от време на време по някой урок. Еви имаше нужда да бъде поставян на мястото му. Светът още не се бе свършил.
Марлен Арамантис го поведе към банята, като повтаряше, че не разбира какво става. И как би могла?
След смъртта на Лиза Лор много бързо реши да се отърве от дрехите на дъщеря си, като ги даде на Червения кръст. Тъкмо щеше да ги извика, когато Ришар внезапно рухна и се почувства зле. По-късно успяха да стигнат до компромис, преди всеки да се прибере в стаята си. Рано на другата сутрин Ришар слезе в града и се върна с пет ламаринени куфара в морскосин цвят, които пренесе на гръб от колата до стаята. После, вече пълни, заключени и тежащи поне по петдесет кила всеки, ги свали в мазето, където, струпани един връз друг, се намират и до днес — истински саркофаг, лъскав монолит, който Тренделови се опитват да забравят.
Упражнението му докара ишиас. Нервът, който слизаше от кръста към дясното бедро, му причиняваше остра болка, щом се опиташе да стъпи или просто да оправи възглавниците в креслото си — изглежда, че обезболяващите и противовъзпалителните вече не му действаха, както впрочем и на много други бивши наркомани. Но не съжаляваше, че е платил тази цена за това, че не е позволил дрехите на дъщеря му да бъдат захвърлени и разпилени. Надаваше ужасни вопли, когато го заболеше, говореше за удар с нож, за пробождане с копие, за електрошок, който се задействаше дори като примигнеше с клепачи, но през сълзите на страданието, изпълнили очите му, душата му се усмихваше, душата му за миг възкръсваше.
На Еви тази битка се струваше жалка. Еви по принцип дълбоко ненавиждаше реакциите на баща си след смъртта на Лиза, състоянията, в които изпадаше, включително и пред хора, като ги оплискваше със сълзите си, оглушаваше ги с несдържаните си стонове. Всичко това отвращаваше Еви.
Все още държеше носа си вирнат, докато вървеше заедно с Андреас, но кръвотечението бе спряло. Двамата поеха през гората и светлината ги покри със златни венчелистчета, нашари почвата, от която се разнасяше силна миризма на пръст. Колкото повече се доближаваха, толкова по-бързо вървеше Еви и изброяваше на висок глас зловещите наказания, които очакваха Анаис, ако бе излъгала. Андреас го следваше по петите и добавяше, че никога няма да разбере какво толкова е намирала Лиза у нея.
— Мамка му, тя е пълна откачалка — заключи той, когато се озоваха, леко задъхани, в подножието на прословутия червен дъб, в чиито клони Ришар Трендел бе престоял две седмици с чук и пирони по времето, когато децата му още бяха деца.
Без да му отговори, Еви остави сака си на земята и се заизкачва към платформата по стъпалата, направени от Ришар с дъските от тек, изтръгнати от верандата, подарена от родителите му. „Тази тъпа веранда — казваше той, — тези изкуфели старци!“ Но бе неспособен пръста си да помръдне, за да им попречи да изливат безумието си, сенилното си упорство, противния си и кошмарен оптимизъм върху него, върху живота му — беше на метадон и се чувстваше напълно беззащитен.
Тъй като бе видял как баща му се облива в пот, докато заковава най-обикновен пирон, как бледнее от изтощение, докато реже дъските с трион, как потръпва, надвесен над празното — като отказва да признае, че е надценил силите си и продължава работата си с енергията на отчаянието, — Еви поддържаше особени, интимни, тайни отношения с въпросния обект. Знаеше къде стои всяко стъпало, а стъпалата бяха неравни и несръчно заковани, и ги предпочиташе пред въжената стълба, която употребяваха някога — след като едно-две деца паднаха всъщност, без да се наранят, някои свръхпритеснителни родители, вече уредили да се увеличи броят на легналите полицаи и на нощните патрули по улиците, настоятелно помолиха Ришар да подобри системата; изкачваше се по тях напълно уверено и със скрито удоволствие. Когато Ришар се зае да кове тези прословути летви, той вече отдавна не бе способен да сътвори нещо със собствените си ръце. Еви си спомняше, че баща му понякога дни наред не излизаше от кабинета си, където не правеше абсолютно нищо, само седеше на канапето свит, инертен, с едва отворени очи, така че измайсторяването на платформата и на акробатичната й стълба приличаше на истинско чудо в съществуването на Тренделови и сякаш доказваше, че не всичко е безвъзвратно изгубено.
Образът на Анаис, която се катери нагоре, като цялата й тежест се поема от два дърводелски пирона, цели пет години изложени на капризите на времето, граничеше с немислимото.
Еви се изкачи на платформата и си каза, че трябва да сложи катинар на люка.
Ставаше дума за голяма пластмасова кутия „Тъпъруеър“ с пожълтял капак. Тя съдържаше снимки на Лиза и някои нейни лични вещи, които Еви бе извадил от мрака на куфарите, пуснали корени в мазето: четка за коса, червило, бяло памучно бюстие, млечните й зъби, кожена ръкавица — другата беше нарязана от острието на една кънка, — паспортът й, гащета и фланелка, които й служеха за пижама.
Нищо не липсваше, но той все пак прегледа снимките, докато Андреас, който го бе последвал, се бе облегнал на лакти на хладния под и примигваше на отслабващата оранжева светлина.
— За да те дразни. Само за да те дразни. Напълно е изкукала, винаги съм го казвал.
Еви беше озадачен, но нямаше друго обяснение. Като много други и той винаги бе смятал, че Анаис не е съвсем нормална, че едно толкова дебело момиче не е от същия свят като останалите и че не трябва да му се има доверие.
Отдавна не бе стъпвал тук, може би от месец. Във всеки случай идваше все по-рядко. Докато Анаис не го измъкна грубо от унеса му. „Нямам нужда от разрешението ти — му заяви тя злобно. — Не си никакъв пазач, да знаеш.“ На осемнайсет години Анаис Делакоста вече имаше белези по лицето. Невероятно, но факт. А рано сутринта Еви не беше готов да изяде пердаха на публично място.
Не тежеше и наполовина на Анаис и не си правеше никакви илюзии. Бесът, който го обзе, можеше да изчака по-благоприятен случай, ако искаше поне да си спести това унижение. „Пак ще си говорим“ — беше й отвърнал, преди да се прибере в класната стая и да се заеме с дисекцията на поредната жаба.
Докосна леко подутия си нос. Както можеше да се предвиди, сблъсъкът не завърши в негова полза, но той смяташе, че посланието е прието.
— Значи така си мислиш — въздъхна Андреас. — Наистина така си мислиш. — Опънаха се за малко на слънце под еднообразно синьото небе с ръце, кръстосани зад главата. Не беше толкова удобно, колкото някога, тъй като дъските на пода се бяха разместили, но усещането, че са легнали в гнездо, обточено по краищата с червенеещи листа, оставаше абсолютно същото и макар вече да не прекарваха тук живота си и да си бяха намерили други източници на интерес, откакто пред тях се бе разкрил един друг свят, все още им се случваше да оценят — особено с помощта на малко трева и бира — великото дело на Ришар Трендел, по-известен като Летящия дърводелец.
Не че имаше някаква магия, но дори Мишел духаше с една идея повече въображение, когато бяха там. Може би я вдъхновяваха звездите или наситеният с хлорофил въздух, иди разбери, или пък естествената
