Нечистота

дълги минути, и закопчаваше копчетата на панталона и ризата си с психеделични мотиви. — Стига си си блъскала главата, Анаис.

Тя се загледа в куция дребосък, който се опитваше да й вдъхне кураж, и сви рамене. Пъхна последния флакон в сака и рязко дръпна ципа.

Двамата вдигнаха поглед, като чуха шум и гласове навън.

Докато се качваха по стълбите, Еви се обърна към Анаис, за да й обясни, че никой не се опитва да я подлага на изпитание. Тя вече бе свършила отлична работа. Благодарение на нея щяха да си го върнат на Дани Кларанс, благодарение на информацията, която им бе осигурила, да, да, точно така!

Мед й капеше на сърцето, на Анаис. Това момче беше лудо, но му дължеше малкото мигове на топлина, които бе имала след смъртта на Лиза. Не можеше да отрече това. Дори тази сутрин, по време на пътуването, което ги бе отвело при зловещия й баща, се бе чувствала добре, именно добре, много пъти, бе усетила, че сърцето й бие, например, когато преминаваха през едно дефиле и слушаха The Black Heart Procession, или когато мълчаливо размениха погледи, преди да потънат в гората.

Отново чуха гласове, когато прекосиха прага.

Единият глас излизаше от устата на Брижит, чието лице изразяваше едновременно силно напрежение и ужасно раздразнение. Тя се свлече до стената в кухнята, като нададе ням вик, с телефона в едната ръка и дървена лъжица в другата. По апетитната миризма, която се носеше от френската чугунена тенджера, можеше да се отгатне, че готви телешко фрикасе.

— А не! Измитаме се! Няма да се занимаваме с нея! — обяви Андреас и веднага потегли на трите си крака към изхода.

Навън притъмняваше. От гората се разнасяше мирис на влажна земя, а короните на дърветата все още пламтяха.

Качиха се на субаруто и се спуснаха до магистралата, която водеше извън града.

— Какво й беше на Брижит? — въздъхна Мишел.

— Ха, вярно бе — изсмя се Андреас. — Не я попитахме. Накрая все пак каза, че от три дни Брижит и майка му неуморно се карат, но че той отдавна не вярва на кавгите им, защото те всеки път се сдобряват. След което се наведе над кашончето със студена бира, което бе забърсал, преди Брижит да затисне вратата на хладилника с тялото си, и раздаде кутиите, докато субаруто се носеше към сумрачната вечер.

Малко преди да пристигнат у Дани, Анаис излезе от магистралата и пое по един черен път, който се изкачваше доста стръмно нагоре, после правеше широк завой, за да заобиколи урвата, в която клокочеше извор — някога, преди цяла вечност, Дани Кларанс слизаше с тях долу, когато искаха да си напълнят манерките.

От високото място, което избраха за наблюдателен пункт, се виждаше езерото — повърхността му лъщеше като черен мрамор — и неясният силует на хангара за лодки в далечината.

У Дани нямаше никой. Нямаше никой. Трябваше търпеливо да чакат. Почвата беше мека и пореста. Според сведенията на Анаис — кокошката отказваше да разкрие източниците си — организираният от Дани сеанс този път бе посветен на един фармацевт, на един зъболекар, един търговски представител на спортни обувки и един данъчен съветник, ще рече, нямаше да се сблъскат с банда въоръжени до зъби психопати. Обикновени типове, които си падаха по тънката част и бяха готови да си платят, за да изчукат някоя и друга закъсала финансово студентка. Нищо повече. Нищо, което да им създаде проблем.

Анаис и Мишел пушеха заедно, шепнеха си нещо под един голям кестен с пожълтели листа, надявайки се, че Дани и другите скоро ще се появят. За да убие времето, Андреас замеряше Еви с кестени, а Еви ги отбиваше с дръжката на една лопата. Малкият снаряд прелиташе над бараката и се приземяваше на пътя, по който с ръмжене премина последният автобус към града, осветен като луксозен аквариум. И да, вярно беше — от време на време тихи светкавици осветяваха хоризонта.

Ришар се спусна по стълбите като мълния.

Когато след по-малко от минута се върна, вече се движеше по-спокойно. Седна срещу Лор и заяви, че иска да поговори със сина си.

Но тя стоеше с наведена глава. При това положение бе трудно да се разбере как приема нещата.

— Дължа му обяснение — подзе Ришар.

Тя живо вдигна глава. Той очакваше да е зле настроена срещу него, да му хвърли нещо в лицето с пламнали бузи, наелектризирана, потръпваща, преди да се преобрази в чист и сух жив укор.

Тя обаче имаше толкова ужасен вид, толкова окаян, че Ришар беше потресен.

— Хей, добре ли си?

Тя отново сведе поглед, сви рамене. Той се наведе над ниската масичка, украсена с дискретно ухаещи жълти лалета Island of Love.

— Лор?

— Не особено — призна тя. — Честно казано, не особено.

Като се вгледа в нея по-добре, въпреки че се стъмваше — автоматичното осветление в градината току-що се бе включило, — забеляза, че тя е на края на силите си, полупияна и полунадрусана.

Ришар шумно издиша, сякаш бе направил някакво голямо усилие.

Имаше защо да се върнеш към дрогата понякога, казваше си той, би било по-добре, отколкото да живееш в тази непоносима мъка, в тази невроза на провала, която ги преследваше от години и която все повече се влошаваше. Заобиколи масата и постави ръка на рамото й.

— Виждам — каза. — Виждам, че не си добре. Искаш ли да остана при теб пет минути?

Невероятно. Още малко, и щяха да се прегърнат — мен лично това би ме отвратило, — но за щастие в последния момент наблизо се появи Андре и попадна на тази невероятна картина.

Наложи му се на свой ред да седне, леко замаян от неразбираемата пасторална симфония, която се разиграваше пред очите му.

— Може ли да знам какъв вятър те е довеял? — каза той с горчивина. — Изморен ли си от пътуването?

— Андре, моля ви се. Моля ви се! — простена Лор.

— Татко, по дяволите, стой настрана от всичко това, ясно? Загряваш ли?

— Ришар, моля ти се. О, моля ти се! — простена Лор.

Двамата мъже размениха мрачни погледи и решиха да се тревожат мълчаливо.

Андре се наведе напред и хвана главата си с ръце. Ришар машинално погали рамото на Лор, която потръпна.

— Май си настинала — каза той.

Андре с мъка се надигна и обяви, че отива да направи портокалов сок. Пътьом запали с крак няколко халогенни лампи и в дневната сякаш стана по-топло. После включи сокоизстисквачката и се зае за работа. Все още не беше спокоен, проблемът с Еви все още не бе решен и той нямаше никакво намерение да си го зачука сам.

— Не, не, не знам къде е — заяви той, докато раздаваше порциите витамин С. — Добре, че повдигна въпроса. Мисля, че трябва да се позанимаем с него, ако ми позволиш да си кажа мнението.

Лор веднага се разтревожи.

— За какво… — измънка тя. — За какво говорите?

След три минути Лор, която отдавна я караше на батерии, зловещо простена и хукна към колата си, преглъщайки сълзите си. Ришар без усилие я настигна и я хвана за китките.

— Изслушай ме. Изслушай ме. Това е глупаво. Успокой се.

— Какво става? — обади се Андре, който бе застанал на входа. — Човек вече не може нищо да каже, така ли? А и аз не съм споменавал езерото. Споменал ли съм езерото? Никога не съм споменавал езерото.

— Добре, татко, добре. Само млъкни. Запази си…

Ришар не довърши изречението си. Сега бе негов ред да замръзне на място, да получи удар право в слънчевия възел. Лицето му бе обърнато на запад, където проблесна мощна светкавица. Той пусна Лор, която залитна, и отстъпи крачка назад, за да види по-добре това, което виждаше. Ставаше дума за нещо, паднало от небето. Някаква стабилна структура от стъкло и метал, която не беше там преди.