Ришар кимна. Заради всеизвестното съчувствие, което доктор Стринг изпитваше към юношите, към ужасната им участ, към раните, които получаваха, към всичко, което им се случваше, родителите никога не се чувстваха съвсем комфортно в негово присъствие. А фактът, че бе член на училищния съвет в „Брийанмон“, ги радваше още по-малко.
— Чух колко е бил привързан към онова момиче. Мисля, че е било важно за него. Та кажете му, че мисля за него. И ако мога да му помогна с каквото и да е, ако вие мислите, че мога да бъда полезен, да не се колебае, да дойде да се видим. Знае къде да ме намери.
— Мислите, че можете да му намерите нова годеница? — каза Ришар с гримаса.
— Не, за съжаление — призна докторът.
— Във всеки случай много е важно да му се намери някоя, която не се чука на път и под път.
Каза го и си прехапа устните. Какво го прихващаше? Наведе глава и помоли доктор Стринг да го извини за тези глупави думи.
Повървяха малко заедно в студения въздух, под лъчистото слънце, и се загледаха в един човек на отсрещния тротоар, който тичаше с едно куче — великолепно куче със сини очи.
— Или преминават рубикона и съзряват — въздъхна доктор Стринг, — или не го преминават и не е ясно какво излиза от тях. Това е труден период, през който им се налага да се сбогуват с много неща.
— Само дето не може да се преминава от една крайност в друга. Нито да се опростява проблемът, така че решението да стане абсурдно. Не е ли така? Не сте ли на това мнение?
Докторът отвори уста, после се отказа да продължава по този път в навечерието на новата година. Освен това знаеше, че ако настоява, ако продължава да разглежда въпроса разумно, рискува за пореден път да го укорят, че няма деца и говори наизуст.
— Чистотата ли? Да ви я нарисувам ли чистотата? — изсмя се Ришар.
— Не, не беше необходимо. Не беше нито времето, нито мястото да се говори за нелепата идея — фикс, която обсебваше Еви Трендел и онова бедно момиче, онази Габи Гарлич — мир на праха й, — чиито последни мигове — положението на тялото не оставяше място за съмнение — не са били посветени на молитвата, нито на каквато и да е благородна задача.
— Чистотата? И какво правим с чистотата? — промърмори Ришар. — Чекия си правим с чистотата.
Извърна поглед.
Когато се прибра, бяха донесли огромната торта, структурата, в която трябваше да се напъха Лор и от която трябваше да изскочи. Едва се въздържа да не направи всичко на парчета.
Ново съобщение от баща му с леко истеричен глас: „Не можеш да се държиш така с мен, Ришар. Освен ако не искаш да ме умориш, не можеш да се държиш така с мен.
Ришар не би могъл да каже какъв дявол се е вселил в него. Помисли си дали да не залепи капака на тортата, или да се напие до смърт. Да се напие до смърт изглеждаше най-удачното решение при настоящата ситуация. В коридора срещна Лор, която му каза:
— Знаеш ли, няма какво да се цупиш. Няма полза.
През това време, на по-малко от километър оттам, преминавайки от сянката в светлината, лодката спокойно плаваше през черния гъсталак, задвижвана от пръта, с който Анаис боравеше с учудваща лекота.
Навсякъде покритите със сняг искрящи дървета бяха стъпили във водата. Двете езера бяха изчезнали. Стотиците хектари, които се простираха на северозапад, бяха залени с вода, напълно наводнени, вече нямаше път, нямаше пътеки, нямаше животни освен птиците и шепа подплашени катерици. Дърветата проблясваха, тихи и неподвижни. От време на време Анаис даваше инструкции, за да насочат лодката между дънерите или за да избегнат увисналите клони, които препречваха пътя им, но извън тези забележки не говореха много.
С напредването израженията им ставаха все по-загрижени, все по-сериозни, все по-напрегнати. Следите от потопа, настъпил в края на ноември, ставаха съвсем отчетливи — изтръгнати дървета, полегнали дървета, изпочупени клони, покрити с изсъхнала кал клони, спуснали се по склоновете на съседните хълмове, за да заемат позиция в ниското, повличайки огромни скални късове и всичко, попаднало на пътя им. Потопът, между другото, бе причинил смъртта на осем души, което не беше малко. И седемдесет и двама други ближеха раните и синините си в болницата.
Наоколо се разнасяше миризма на гнилоч, на застояло. Трябваше да мине поне месец, за да може да се стъпи на твърдо. Но нивото доста бе спаднало през последните дни.
Бавно преминаха покрай колибата на Дани Кларанс, която бе залята до етажа и от чийто покрив отлетя една чапла. На върха на хълма се различаваше въпреки снега канарата, от която бяха дебнали завръщането на Дани до момента, в който дъждът се бе обърнал в бедствие.
Слънцето джапаше във водата, почукваше по щорите, но гледката си оставаше потискаща. Само капките, стичащи се от пръта, който Анаис ритмично спускаше във водата, нарушаваха злокобната и напрегната тишина.
Петстотин метра по-нататък стигнаха до моста, където прииждащата вода бе изненадала Дани Кларанс и Габи Гарлич в процес на яростно чукане — според инспектора дори не бяха намерили слиповете им, — яростно чукане на задната седалка, понеже Дани Кларанс предпочиташе да бъде пръв, каприз, който им бе струвал скъпо. Най-вероятно някоя кална вълна ги бе запратила в скалите и двамата не бяха имали време дори да извикат.
Еви усети топка в гърлото си. За да не хвърлят напразно средства, градът бе решил да изчака водата да спадне, преди да вдигне автомобила, и сега лодката се плъзна над изоставения на тинята метален ковчег и продължи пътя си, а зад нея изчезна белезникавият проблясък на един опел астра с цвят на яйчена черупка.
Този път бе най-краткият. Ако бяха минали от другаде, трябваше много да заобикалят, а те искаха да свършат бързо и да се приберат преди мръкнало, включително и заради студа, който настъпваше внезапно веднага щом залезеше слънцето.
Еви размени погледи с другите трима. Би искал да може да им каже, че Габи не е далеч и че хич не му пука какво мислят по въпроса, но не изпитваше истинска потребност да го направи.
Понякога се чувстваше като риба извън водата. Сякаш беше се мятал на дъното на лодката до пълно посиняване.
— Човече, ще ти измръзнат топките, няма никакво съмнение — изсмя се Андреас, измъквайки ръката си от зелената и ледена вода.
Ще му измръзнат ли? Еви на свой ред се изсмя, вътрешно.
Стана и започна да събува панталона си, докато Анаис насочваше лодката право към хангара, някога разположен на брега на езеро, в което Лиза бе загинала при доста странни обстоятелства.
Имаше около метър вода. Откриха, че по-голямата част от покрива бе рухнала, и решиха, че това е добър знак — поне щяха да видят нещо.
Еви остана седнал, докато другите разбиваха катинара с лост. Въпреки яркото слънце студът щипеше гърба му. Не много отдавна самата мисъл да докосне водата на това езеро му беше непоносима, а ето, че сега се готвеше целият да се потопи в нея, напълно да потъне вътре. Кой може да обясни как стават тези промени, откъде се взимат тези противоречиви нагласи, с които иначе се сблъскваме всеки ден, на които сме редовни и неуморни свидетели? Явно нищо вече не би трябвало да ни учудва.
Андреас го бе попитал дали този обрат има връзка с факта, че водите, отнесли Лиза, се бяха смесили с водите, отнесли Габи, и бе заключил, че Еви е напълно превъртял — той лично предпочитал да куца, така казваше, хиляди пъти предпочитал да куца, вместо да си поставя непостижими цели или да си усложнява живота без причина.
Вътре се поклащаха няколко лодки, но повечето бяха потънали при срутването на покрива. Пред очите им се разкри гробище на лодки, на стари водни колела, канута, сърфове. Плуващо гробище на весла, спасителни пояси, спасителни флуоресциращи жилетки, флагчета, които се отместваха от пътя им, докато
