Работих до вечерта. Следобедната жега не намаляваше и привечер отидох да се излегна в градината. Опитах се да не изпитвам угризения. Не исках нито да се виня, нито да се оправдавам. Единственото ми желание бе да приема нещата такива, каквито са.

Звънът на телефона ме накара да изоставя тази деликатна умствена акробатика. Беше майка ми. Нямало да бъде зле да отида у тях.

Дъщерите ми още не се бяха прибрали. Оставих им бележка. И тъкмо се канех да изляза, когато ми се стори, че дочувам шум в банята. Беше Евелин. Над пяната стърчаха единствено коленете и главата й. Обходих помещението с поглед.

— Наред ли е всичко? — попитах.

— Естествено. Разбира се, че е наред!

Пристигнах по тъмно. Докато вървях по алеята, настъпих Рудолф, който сърцераздирателно се разквича. Взех го на ръце и го погалих, но не му казах нито дума.

— И това учудва ли те? — попитах майка ми, връчвайки й пекинеза. — Не него трябва да вините, а себе си! По дяволите, та той е на седемдесет и една години! Защо не се пенсионира?

Целунах я и отидох да си налея чаша порто, която изпразних на един дъх. Спогледахме се, после се качих да видя Рамона.

И още преди да стигна вратата, знаех какво ме очаква. Двамата с Рамона се усещахме.

Чаршафите й бяха подгизнали от пот, челото й гореше. Мяташе се в трескава полудрямка, която не посмях да наруша. В гърлото ми заседна буца.

Слязох и пресуших още една чаша.

— Защо ли ви послушах? Аз съм виновен за всичко!

В този миг иззвъня телефонът.

— Да!

— Анри-Джон?… Обажда се Спаак…

— Как… Но къде сте, по дяволите?

— Току-що се прибирам. Какво става?

— Рамона е болна и се нуждае от вас. Незабавно!

— Проклятие!

— Да, не знам какво й е… Не иска да види никого другиго освен вас! Има страхотна температура!

— Добре… Ще се опитам да намина през нощта. Не мога да се освободя по-рано.

— …

— Ало?… Виж, момчето ми, разполагам само с две ръце и два крака…

— Добре… Много добре… Има ли нещо, което междувременно бих могъл да направя?

— Нищо особено. Трябва да я прегледам. Постарай се да не вдига прекалено висока температура. Но не й давай аспирин. Нали я знаеш, с нейната язва…

— Тогава какво?

— Засега нищо. Ще видим, когато дойда.

— Чудесно! А дотогава да се задоволя да държа ръката й, така ли?

— Бога ми… не е необходимо. Я кажи, спомняш ли си „Послание до света“ с Марта Греъм3 през 54-а?

Уверих го, че няма да мръдна оттук и че разчитаме на него. После затворих телефона и се вторачих в майка ми.

— Е, какво ти каза?

— Емили Дикинсън4: Душа, ще тръпнеш ли отново?

За миг леко се смути, но нищо повече. След което заяви:

— Ще приготвя кърпи.

— Нямаш ли нещо по-голямо?

— Не… Може би чаршафи?

Накрая се събрахме в стаята на Рамона. Не беше късно, но имах чувството, че нощта е настъпила много, много отдавна и изобщо не възнамерява да си отива. Наситената с влага топлина, която изпълваше стаята, сякаш се излъчваше от тялото на Рамона като от нажежена тухла, преди да се смеси с острата миризма на пот и с аромата на до болка познатия ми мускатов парфюм, по-силен от уханието и на най-нежната й прегръдка. Майка ми бе свила косата си в кок. Свалих сакото. Известно време стояхме до леглото, докато тя мълвеше неразбираеми думи и трепереше така, като че ли навън вилнееше зима.

— Ти не беше чак толкова зле — прошепна майка ми.

— Но почти… — отвърнах.

Мисля, че дълбоко в спомените си и аз, и майка ми бяхме далеч от действителността и че и двамата пресилвахме нещата: за нея случаят се ограничаваше само с лека температура, докато аз бях убеден, че съм се намирал на границата на агонията.

Започнахме да обсъждаме какви мерки можем да предприемем. Въпреки усилията си Рамона не успя да стане, а и не бяхме много сигурни, че разбира какво искаме от нея. При всеки опит да се надигне тя рухваше обратно с пъшкане и невнятно мърморене. Накрая се отказах от опитите си да я сваля долу. Ваната отпадаше.

Събрахме всички налични легени. Изстъргахме фризера до последното кубче лед, след което го натъпкахме с всевъзможни съдове, пълни с вода, и го усилихме докрай. Изпуших една цигара, докато майка ми препасваше кухненска престилка, повтаряйки за пореден път, че никой не можал да предвиди, че състоянието ми ще се влоши чак до такава степен, и то само за няколко часа.

— Да де, но Рамона остана при мен.

— Миличък, Рамона не е балерина! Освен това знаеш много добре, че през 51-а пропуснах Марта. Не можеш да си представиш колко важно беше това за мен. Как да ти обясня какво чувствах онази вечер… О, бях просто пощуряла от радост, идеше ми да се разплача от щастие!

— Докато в същото време аз пътувах към оня свят!

— Я стига! Как може да дрънкаш подобни глупости?

Когато се върнахме в стаята на Рамона, отново се умълчахме. Повдигнахме я внимателно първо от едната, а после и от другата страна, за да пъхнем под нея една мушама. Тя внезапно се вкопчи във врата ми, като едва не ми смаза носа с потното си чело, сетне прошепна името ми с несигурен глас и отново отпусна глава на възглавницата. Седнах до нея, докато майка ми изнасяше двата легена.

Взех ръката й. Лицето й бе пурпорночервено, лъщеше от пот и плувналите й в сълзи очите искряха. Дланта й бе мека и гореща като току-що изпечена ябълка. Имах чувството, че приказките са излишни и само биха засилили усещането за пропадане в дълбините на неведоми, херметически затворени светове. Нощницата й беше подгизнала, но нямах никакво желание да я докосвам — през деня ми бе дошло до гуша от голотии. Чувах шуртенето на водата и трополенето на ледените кубчета в пластмасовия леген, докато майка ми ги разбъркваше. На моменти Рамона започваше да трепери и да трака със зъби, притискайки се към мен. Горката, нямаше представа какво я чака!

Майка ми остави легена на пода до леглото. Запретнах ръкави, взех един чаршаф и го накиснах. Водата не беше много, но затова пък бе ледена. Двамата с майка ми на драго сърце бихме се поосвежили с нея — толкова задушно беше в стаята.

— Тогава Рамона ми каза, че целият си бил посинял.

— По дяволите! А ти поне забавлява ли се?

Майки ми й съблече нощницата. Изправих се, стискайки мокрия чаршаф с вкочанени от студа пръсти, и видях, че трепери. Според мен ролята ми не беше от най-положителните.

Когато обвих раменете й, изпитах чувството, че я убивам. От гърдите й със силата на оръдеен откат се изтръгна ужасяващо зловещ сподавен стон и тя цялата се вцепени. Побързах да я увия, за да й попреча да се дърпа. Междувременно бяхме накиснали втори чаршаф. Майка ми слезе долу, за да види дали водата

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×