Навън към себе си

— Подай ми бастуна, Анри-Джон, та да ти строша кокалите! С какви глупости запълваш дните си, нещастнико? Какво чак толкова значимо вършиш, че си тъй заслепен? Ако смяташ, че спасението на Едит не е важно, можеш да си вървиш! Хайде, омитай се!

— Много добре. Това и ще направя.

— Ами да, теб те бива само опашка да подвиваш! Иди да пълзиш с останалите плужеци! Върни се обратно под земята от страх, че Светлината може да те ослепи!

Седнах отново, защото осъзнах, че наистина е отчаян.

— По дяволите! — изпъшках и поклатих глава.

— От месеци насам се моля всеки ден, чуваш ли? Постих и се молих с цялата си душа!

— И за кого? За болните, за бездомните? За гладните и страдащите? Не, разбира се. Ти вече дори не виждаш какво става около теб. Всичко, което те интересува, е децата да бъдат кръстени, брачните двойки да не се развеждат и литургията да се чете на латински! За Бога, само това ли можа да измислиш?

— Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва.

— С теб не може да се говори. Ти изобщо не слушаш. Знаеш ли, възхищавах се на вярата ти. Не бях способен на такова нещо, но ти ми правеше изключително силно впечатление. Дори когато не се съгласявах с теб, пак ти се възхищавах и не чувствах у себе си нищо по-силно от това възхищение. Когато ме обземаха съмнения, достатъчно бе само да те погледна, за да осъзная колко съм жалък. Но ето, мислех, че можеш да повдигнеш планини, а се оказа, че единственото, на което си способен, е да ни обещаваш вечни мъки в ада. Надявам се, че никога няма да ти се наложи да даваш сметка за този си провал.

— Този живот е нищо и ти го знаеш. Не те моля да ме разбереш. Знай, че ни чака вечността и че няма да ни бъде предоставена втора възможност. В очите Господни разводът е престъпление. И в деня на Страшния съд ще бъде много късно за онези, които не го осъзнават. Мястото им е в блатото от огън и сяра, втората смърт.

Споменах за този разговор на Евелин една вечер, когато се бе престрашила да ме посети. Тя беше приятно момиче, но при условие, че не си пъхаш носа в работите й, което винаги ми бе създавало проблеми, тъй като й бях баща. Реши, че изглеждам ужасно глупаво в кукленската си къщичка. След това ме информира, че издателската къща „Брайтън и Торнби“, която публикуваше книгите на Едит в Щатите, е отказала да издаде последния й роман, и то без никакви обяснения. Попита ме дали смятам, че това има някаква връзка с дядо й и със съдията Колинс. Нямах представа. Затова зададох въпроса на Оли, с когото вечерях същия ден. Той се разсмя.

— В това отношение ужасно си приличате. Татко би заявил, че са виновни франкмасоните. А ти, ти до какво заключение би стигнал? Че зад това се крие някоя от онези тайни организации, които се готвят да оплетат света в мрежата си, за да установят свой собствен ред в името на морала, или да подготвят завръщането на Христос? Успокой се. Ако такава организация съществува, то тя със сигурност си има достатъчно грижи, за да се занимава с твоите проблеми. А и знаеш не по-зле от мен, че романът на Едит не го бива много. Тогава за какъв дявол ти е притрябвало да си въобразяваш подобни фантасмагории?

По неизвестна за мен причина Джулета беше в отвратително настроение. Оли ме погледна и сви рамене. Чувствах се объркан.

В събота нямах лекции в „Сен Венсан“. Бях се свързал с бившите си ученици за уроците по пиано — Анри-Джон Бенжамен има честта да ви съобщи новия си адрес: следвайте алеята, която води към дъното на градината, — но в събота не исках да видя никого, знаех, че ще имам нужда от малко отдих.

Това беше първият ми уикенд от началото на учебната година. В мига, когато прекрачих прага на кабинета си, започнах да се опасявам, че съм постъпил глупаво, отхвърляйки предложението на Оли. Не бях създаден за преподавател и чудесно го съзнавах. Освен това не знаех и за какво изобщо съм създаден. Обичах да чета и да се грижа за градината. Да свиря на пиано, когато съм сам. Да ловя риба с Оли. Да наблюдавам Едит и дъщерите си. Обичах да не се занимават с мен. От време на време обичах да оставам сам, сред пълна тишина. Не виждах каква работа могат да ми предложат при моя профил. Именно за това мислех, докато проверявах състоянието на чекмеджетата и на стола на колелца, след което отидох да се представя на учениците си.

За мен първата седмица винаги беше най-изтощителна от морална гледна точка. Имах усещането, че се пъхам в прекалено малък за мен сандък и цялото ми същество стенеше, а нощем жестикулирах тъй бурно насън, че се отвивах и се озъртах към четирите стени, които ме притискаха като менгеме.

Станах рано, за да се възползвам от този ден на пълно спокойствие. Отидох да купя кроасани, които оставих на перваза на кухненския прозорец, и изядох моите прав, подложил лице на лъчите на изгряващото слънце. С усмивка на уста отбелязах какво има да се свърши: моравата, живия плет, няколко клона за отрязване. Противно на трите жени никога не се мръщех, когато трябваше да изпълня някоя от тези задачи. И не за да ме възнаградят с възхитен поглед, а заради простото удоволствие от контакта със земните неща и от безмълвния диалог, който установяваш с тях.

Първа се появи Евелин. Закуси набързо, седнала на перваза на прозореца, докато точех инструментите си. Прочете ми поемата на Реймънд Карвър, прикрепена на вратата на хладилника. На пристигане в Цюрих трябвало да вземе тролей №5, да слезе на последната спирка и да седне за малко до гроба на Джойс. После цъфна Елеонор. Тя също бързаше, налагаше се да наваксва някакъв урок, но не разбрах по какво.

Известно време ги чувах да се качват и слизат, да отварят и затварят вратите, после излязоха и в къщата отново настъпи тишина. Започнах да подкастрям живия плет. Времето беше прекрасно.

— Слушай… Не е необходимо да се занимаваш с тези неща.

Обърнах се наполовина и я погледнах от върха на сгъваемата стълбичка.

— Защо… не ми е неприятно.

Забелязах, че предпочита препечените си филийки пред моите кроасани. И че не се усмихваше, а изглежда по-скоро раздразнена.

— Анри-Джон, остави градината на мира. Не искам да боядисваш капаците на прозорците. Не искам да ми купуваш кроасани и да ми носиш пощата до вратата. Не искам да се качваш на покрива, за да провериш дали керемидите не са се разместили. Нямам нужда от нищо, разбираш ли?

Сгънах стълбичката и се прибрах в бараката, без да кажа дума. Бях доволен, че не избухнах, че понесох удара мълчаливо. Положението бе деликатно. Онзи, що владее изкуството на прякото и обиколно нападение, ще бъде победоносен. Такова е изкуството на маневрата (Сун Цзъ).

Следобед се убедих, че съм възприел най-правилния начин на поведение. Четях в шезлонга, когато я видях да се задава. Държеше се някак нехайно, но същевременно изглеждаше умислена.

— Нямах намерение да бъда груба…

— О, не, аз съм виновен — отвърнах и оставих книгата.

Явете се пред някой писател с последното му произведение под мишница и бъдете сигурен, че го държите в ръцете си (анонимен автор). Не го бях направил умишлено, или поне не напълно. Просто предположих, че някой ден ще отворим дума за това и исках да опресня паметта си. Но бе вярно, че в известен смисъл я държах в ръцете си. Ако бях забол нос в книгата й с възхитена въздишка, по тялото й би преминала тръпка на удоволствие. Ако я бях захвърлил на земята с отвратена гримаса, щеше да пребледнее и може би дори да изстене от болка. Но аз се задоволих само да потропвам с пръсти по корицата с абсолютно безизразно лице. Кой знае, може би така все едно я гъделичках с върха на остър като бръснач нож?

Несъмнено беше подготвила някоя изтъркана фраза, за да поразведри атмосферата и да смекчи язвителността на сутрешната си тирада, но ето че изведнъж бе забравила всичко. Гледаше книгата си. И се мръщеше.

— Анри-Джон…

— Да, Едит?

— Не бихме ли могли за пет минути да забравим нашите истории?

— Разбира се.

— Имам нужда да говориш искрено… без задни мисли.

— Разчитай на мен.

Бях почти притеснен от тъй изгодната си позиция, докато тя пристъпваше от крак на крак. И бях ужасно