доволен, че не съм писател.
— Бъди прям. Кажи ми мнението си.
— Ммм… Виждаш ли, опасявам се, че обстоятелствата са крайно неподходящи.
— Не се прави на глупак! Трябва да знам!
Свалих слънчевите очила. Точно сега бе моментът да й покажа, че не се страхувам да спя на улицата, а може би и наистина беше така.
— Това е най-лошото нещо, което си писала някога. Но когато прочетох първия абзац, установих, че е още по-страшно, отколкото предполагах.
Обърна се и се отдалечи.
Здрачаваше се. Евелин се беше прибрала и скоро след това отново бе излязла, за трети път тази седмица. Елеонор поседя малко при мен. Предложих й спагети, малко горгонзола и леко италианско вино, което бях сложил да се изстудява, но тя ми каза, че също излиза.
— Добре, върви да се забавляваш — въздъхнах. — И без това не съм гладен.
Известно време останах навън, гризейки солени бисквити и отпивайки от голяма чаша бял вермут, която вдигнах приветствено, докато тя се отдалечаваше заднешком по алеята и ми махаше с ръка. Познавах хора, които обичта й към моя милост безпокоеше, но имах чувството, че скоро ще се отърси от нея. Нещата никога не вървяха накриво в правилната посока.
Нощта бе сиво-розова, заоблена като камбана. Не се надявах на чудо. След онова, което й бях казал, не можех и да се надявам, че ще си побъбрим на прозореца, преди да се качи в стаята си. Гледах светлините на партера. Нямаше да съм й особено полезен, ако бях вътре, но поне щях да я пазя от света. И най-вече от Робер Лафит. Ако трябваше, щях да я затворя в бараката, да поставя бариера между нея и тоя глупак, между нея и всички, които си въобразяваха, че разбират от литература.
Не обръщай внимание какво пишат за теб, независимо дали е добро или лошо. Избягвай местата, където се говори за книги. Не слушай никого. Ако някой вземе да надзърта през рамото ти, скочи и му забий едно кроше. Не говори за работата си, няма нищо за казване. Не се питай за какво и за кого пишеш, а мисли, че всяко твое изречение би могло да бъде последното. Остави ме да се погрижа за Робер Лафит!
Така й говорех в мрака под глога, подръпвайки от една пурета, чието огънче на моменти осветяваше лицето ми в червено. И за миг се отразявах в един от прозорците на хола, сияещ, тържествуващ и неподвижен, сякаш тя ме слушаше. Но не я виждах, не знаех къде е. Цялата тази светлина долу бе напълно безполезна.
Пред входа спря кола. Чух захлопването на вратата, после изскърцването на градинската портичка. Едит отиде да отвори. Превит одве се приближих до прозореца, гледащ към преддверието. Той я целуна по устата, държейки едната й ръка. После влязоха в хола. Последвах ги, преместих се на друг прозорец.
Мерил им беше обещала да им направи изненада и те се съгласиха да ни придружат на концерта. Естествено, тия кретени ни накараха да им се молим. Откакто видяха по телевизията разни хлапачки да припадат, все се подхилват подигравателно и твърдят, че музиката на Бийтълс била само за момичета. Смешно им е на глупаците! От началото на месеца по цял ден слушат прехласнато Satisfaction, но да им казваме нещо? Мерил ги предупреди: „Не дойдете ли на концерта, няма изненада!“ Колкото до мен, то аз нямах сили дори да се заям с тях, толкова бях щастлива. Бях прочела писмото на баща й и в мислите си се намирах вече отвъд океана.
На излизане от Двореца на спорта Анри-Джон ме прегърна през рамо и ми прошепна, че двамата с Оли планирали в началото на юли да прекарат няколко дни в Лондон, преди да се присъединят към балета в Шотландия. „Сега тия състави никнат направо като гъби — поясни той. — Няма да е зле да отидем да видим това на място. Казах ли, ти за Yarbirds?“ Отговорих, че имам други планове за лятото. Той зяпна от изумление и успя само да изсумти: „Слушай… Ама какви са тия истории?“
Мерил изчака да се седнем в колата, за да им съобщи новината: „Съкровища, поканени сте да прекарате лятото в Щатите!“ Макар че знаех за това, прехапах устни и усетих как усмивката ми напира зад зъбите. Миг след това Оли се разкрещя като луд и започна да блъска с юмрук по таблото. Анри-Джон с удоволствие му помогна да ни проглуши ушите. После запали и с пълна газ се понесохме към Мьодон, минавайки навсякъде на червено.
Измъкнаха се от стаята ми по малките часове, за да изпратят Мерил. Доста дълго лежах в леглото, после си наложих да стана и започнах да пиша. Но виждам, че не се получава, прекалено съм възбудена.
Заминаваме след една седмица. Татко отиде за билетите. Уверихме го, че можем и сами да се оправим, но той настоя лично да ни ги купи. Не му е особено приятно, че го зарязваме насред турнето, но нищо не каза. Само ни погледна и поклати глава.
Бащата на Мерил има къща в Кейп Код. Но иначе живее в Ню Йорк. Мерил смята, че ако всичко върви добре, едва ли ще го виждаме много често, може би само през почивните дни. Което означава, че четиримата ще бъдем сами. И вече ми намирисва на приключение.
Мерил все така отказва да говори по този въпрос. Но и аз не настоявам. Смятам, че дискретността й прави чест и понякога собственото ми любопитство ме дразни. Така де, веднъж и аз да срещна момиче, което не си разправя историите на първия срещнат, та и на мен да ми се прииска да узная нещичко. И да ударя на камък.
Отдавна престанах да броя момичетата, които минаха през ръцете на Анри-Джон през последните няколко години, тъй че не виждам за какъв дявол ми е притрябвало да се притеснявам сега. Но признавам, че Мерил не е като другите. На нейно място не бих се колебала. Чудя се дали той и Оли си обсъждат това. Имам усещането, че им се случва за първи път и това явно им създава проблеми. Някой сигурно би сметнал, че дрънкам глупости, че нещата ще се усложнят, когато отидем там. Не разбирам как е възможно още никой от двамата да не се е решил. Досега не бях оставала с впечатлението, че са срамежливи или нерешителни. Значи положението е доста сериозно. А дали самата Мерил има някакви предпочитания? Нищо не мога да кажа със сигурност. Татко на няколко пъти й се скара по време на уроците, въпреки че е една от най- добрите. „Вие, американците, все още не сте кацнали на луната, тъй че ни направете удоволствието да
