останете с нас!“ Знам за какво си мисли тя. Чува се как Анри-Джон се упражнява на пианото си, а Оли току носи на татко някакви документи за подпис или наднича през вратата, за да му напомни, че има да преговаря по един или друг договор, и изобщо куп такива неща. Малко трудничко ще й е да не мисли по въпроса.
Следобед двете с Елизабет отидохме на среща с американския посланик, за да уредим бързото издаване на визите. Той й целуна ръка. Доколкото разбрах, познанството им датира отпреди раждането на Анри- Джон, когато Елизабет е била в Операта. После се помотахме из Сент Оноре, а след като се прибрахме, се забавлявахме да изпробваме моделите по модните списания и прекарахме наистина чудесно. Приятно ми е с нея. Каза, че в живота си имала две страсти — балета и бащата на Анри-Джон, но според нея само едното не би я задоволило. „Един мъж не е целият живот и балетът не е целият живот. Бъди алчна, скъпа. И нищо не жертвай. Подхранвай онова, което таиш в съзнанието и в сърцето си, и не позволявай едното да погълне другото. Така никога няма да бъдеш пленница.“ Отговорих, че искам да стана писателка. Не знам защо й го казах. Явно се страхувах да не ме вземе за някоя тъпанарка. Помолих я да ми се закълне, че на никого няма да каже. Погледна ме така, сякаш, бях ангел, паднал от небето. И само от това, че си бях позволила да изрека подобно нещо, до вечерта ме свиваше стомах. Страхотни спазми.
Преди малко намерих в стаята си една бележка от Елизабет. И не знам дали съдържанието й ме радва, или ме кара да настръхвам. „Вземете един факт от реалния живот, дори на пръв поглед да не се отличава с нищо забележително, и ако сте надарен със сила и проницателност, ще прозрете в него дълбочина, каквато не е откривал и Шекспир.“ Подпис: Фьодор Михайлович Достоевски.
Никога не съм смятала, че един мъж би бил достатъчен, за да ми запълни живота.
Още по-малко съм мислила да ставам писателка. Не аз го казах на Елизабет, просто устата ми се отвори и думите излязоха сами. Все още не мога да дойда на себе си. Едва се осмелявам да мисля за това, то е все едно да гледаш прекалено силна светлина. И въпреки това започвам да осъзнавам нещо толкова очевидно, че направо ми прималява. Водя този дневник от години и вече е толкова дебел, че ми изглежда чудовищен, но той никога не ме е изоставял и аз никога не съм го пренебрегвала. Водя го всеки ден, без изключение. Никога не съм се замисляла какво пиша, нито пък дали фразите ми изобщо струват нещо, тъй като не съм си го поставяла за цел. Мисля, че ако го бях правила, така бих се засрамила, че нямаше да мога да продължа. Книгите винаги са ме изпълвали със страхопочитание и едва ли бих дръзнала да сравня моите драсканици с работата на един писател. Но знам едно — винаги съм сядала на бюрото си с чувството, че се подчинявам на някаква потребност, чиято същина е оставала тайна за мен, но нито за миг не е отслабвала. И която не съм свързвала нито с някакво удоволствие, нито с някакво задължение, а с нещо напълно естествено, нещо, което човек върши по навик. Както не си лягам, без да се измия, така и не завършвам деня, без да съм написала няколко реда. Мисля, че противното не би ми минало и през ум.
Което далеч не означава, че тепърва ще започна да откачам на тази тема. Просто това ме занимава повече от всичко друго.
Мерил пристигна в края на зимата. Беше ученичка на Робинс и той горещо я препоръчваше на Жорж — семейните й истории я принуждаваха да прекарва месеци наред във Франция и се нуждаеше от добър учител. Когато я видяхме за пръв път, двамата с Оли се ровехме в двигателя на колата ми. Спогледахме се и зарязахме инструментите.
Дотогава двамата винаги бяхме смятали, че вкусовете ни по отношение на момичетата се различават, но Мерил успя да ни накара за първи път да постигнем единодушие. Достатъчно беше да те погледне малко по-настойчиво, за да се почувстваш пълен идиот, за да те омагьоса, или да те направи нещастен до края на дните ти. Имаше прелестен акцент, а и още куп други достойнства, разбира се, които направо ни подлудиха.
След решението ми от 62-ра поведението ми не се бе променило нито на йота. Не че ми беше лесно, но поне не ми се налагаше да разрешавам деликатни проблеми, не бях попадал отново в болница, нито пък нечия кръв ми тежеше на съвестта. Някои истории дори бяха укрепили позициите ми, като мъчителното заминаване на Давид за Исландия например, където той се надяваше да започне от нулата след месеци на отчаяние и безнадеждни опити да покори отново сърцето на Едит. Или, да речем, като невероятния тормоз, на който едно бившо гадже на Оли го беше подложило, заплашвайки да се самоубие под прозорците му, след като той, доколкото знам, й се бе клел във вечна любов.
Но трудно им увираше главата — и на него, и на Едит. Въпреки уроците, които животът им даваше, те продължаваха да сантименталничат под път и над път и неизменно идваха да ми плачат на рамото, когато положението се сговнеше.
Едит упорито твърдеше, че съм ненормален. Щом това й доставяше удоволствие, бях готов на драго сърце да призная, че нещо ми липсва. Но един ден ми бяха махнали сливиците и сега се чувствах чудесно. Изрязваха се тумори, жлези и апендикси, които причиняваха страдания на хората. Защо да не се отърва от нещо, което ми причиняваше само неприятности и заради което всичко вървеше наопаки? Да си играеш с чувствата е все едно сам да си нахлузиш въжето. Или да заплетеш гвоздеи в ремъците на бича и да заголиш гръб. И не от книгите го бях научил. Не бях човек, който отказва дадено ястие, без първо да го опита. Не знаех дали е забравила какви мъки бях изстрадал навремето и дали изобщо им е обърнала внимание. На кой от двама ни му се беше отелил вола, когато бях още крехък, уязвим и невинен? Кой беше глупакът, когото кълцаха на парченца, докато някакъв дръвник я мачкаше в прегръдките си и й джвакаше устните? Кой от двама ни беше преглъщал тъгата и сополите си, докато тя се опитваше да стане жена, но само за да я опипват други? Кой се давеше от мъка и яд, докато тя се затваряше с оня тъпанар Боб? Ако поисках, можех да й напомня още много-много неща. Дребни случки, като пердаха, който бях изял в Ленинград от говедото Юри на кея на Червенознаменния флот, или онзи път, когато бях решил, че между нас най-сетне ще се получи, и я бях галил, прималял от нежност, а тя ме бе зарязала най-неочаквано без никакво обяснение. Или бях луд за връзване, или, както ми се струваше, предостатъчно се бях напатил в това отношение. Не й се сърдех, всички тези истории бяха забравени, освен това не ставаше въпрос само за нея, а и за нас, за опасността, която дебнеше всеки, имал нещастието да повярва, че двамцата ще се качат в позлатена ладия и ще плават по спокойните води на приказно езеро, без никога да достигнат другия бряг, като всеки път приказната му ладия се разбива в скалите, и то така, че дълго след това не може да си стъпи на краката. Около себе си виждах единствено дребни сакати душици, негодници, безсъвестни гадове, мекотели, мръсници от типа „не знаех“ и „много съжалявам“, пиромани, които се посипваха с пепелта на жертвите си. И ми липсвало нещо, така ли? С удоволствие бих позволил да ми откъснат ръката, ако има опасност да се протегне. Мнозина сами са се осакатявали, за да не отидат на война. Какво означават два-три дни нервност или лек махмурлук в сравнение с онова, което ви чака? В момента, когато някое момиче започваше да ми харесва малко повече, изчезвах като мъгла под лъчите на слънцето. Само магаретата налитат повторно на едно и също препятствие.
С Мерил нещата стояха малко по-различно. Една от причините, които можеха да ме накарат да кривна от правия път, беше разпределението на времето й през деня. Тя не идваше на уроци веднъж или два пъти седмично, както повечето ученици, а всеки ден, като често оставаше и следобед. Веднага надуших опасността и трудностите, с които щях да се сблъскам при разрушаването на мостовете, когато му дойдеше времето. Бяхме попаднали на истинска бомба.
Тутакси се заех да обясня на Оли, че трябва да се държим на разстояние. Но той явно бе на друго
