мнение и веднага започна да се усуква около нея, като ме убеждаваше, че не можел да се пребори със себе си и че тя наистина била ужасно такава и страхотно онакава, като че ли бях сляп. Отначало не казах нищо, но за първи път в живота си му се разсърдих.
Междувременно, сякаш по силата на някакво проклятие, обитателите на къщата един подир друг попадаха под влияние на чара на Мерил. Много скоро от всички етажи започнаха да се обръщат към нея с „миличка“ и тя се чувстваше сред нас като риба във вода.
Не ми беше никак лесно да стоя настрана. И въпреки съпротивата ми, не след дълго тя и мен сложи в джоба си. Помогна ми да открия — някои колети от Щатите бяха предназначени само за мен — редица млади автори като Карвър и Харисън, докато аз бях още на Керуак и Сароян, да не говорим, че пушех вносни уинстън, които получавах на стекове. За съжаление не само аз се ползвах с благосклонността й. И двамата с Оли много бързо хлътнахме в непроницаема мъгла.
С него никога досега не се бяхме карали за момиче. Дори нерядко имах чувството, че ми отстъпва първенството, така да се каже, когато на някой купон се случеше да проявим интерес към един и същи обект. От време на време и аз правех подобни жестове в знак на признателност. И никога нищо не помрачаваше приятелството ни. За това допринасяше несъмнено и фактът, че аз ги предпочитах високи и стройни, а той дребни, от кукленски тип, както и че си разменяхме подобни любезности единствено по отношение на мацките, които не влизаха в тези две категории.
В случая с Мерил проблемът с ръста изобщо не възникна. Тя покори и двама ни, без да се налага да я мерим. И за първи път Оли категорично отказа да ми даде предимство. Имах дори усещането, че най- непочтено се опитва да ме елиминира. Поведението му ме огорчи и същевременно ужасно ме нервира. В началото се въздържах да повдигам въпроса за Мерил, но така или иначе застанах на пътя му, а тя се обзаведе с втори ухажьор.
Пречехме си взаимно. Приличахме на двама бегачи, които дебнат и най-незначителния пропуск на съперника, но не смеят да излязат начело от страх да не направят грешка. Още повече, че Мерил никак не ни помагаше. Колкото и внимателно да я наблюдавах и да сравнявах погледите и вниманието, което засвидетелстваше на всеки от нас, не можех да определя на чия страна се накланят везните. А спомнех ли си, че от двама ни аз съм по-възрастният, започвах да се ядосвам на себе си, че не вземам преднина. Питах се дали бих могъл да понеса поражението, ако в последния момент Оли ме изпревари. В известен смисъл на карта бе заложена честта ми. И парчетата връв, които премятах в ръцете си, се заплитаха в чудовищни възли, които не успявах да развържа.
Оли почти откачи. Питах се дали съзнава, че двамата с него се състезаваме, дали ме наблюдава, дали дебне моите действия и жестове в тази надпревара. Още нищо не се знаеше, а той бе вече влюбен до уши. И когато го виждах в това състояние, още повече се нервирах.
На мястото на Мерил сигурно бих заключил, че си имам работа с двама нещастни малоумници. Дребните хитрини, до които прибягвахме, бяха жалки и дори не комични, а смехотворни. Понякога се виждах принуден да дам леко предимство на Оли, за да не стана смешен. Припряността ни, а оттам и нашата почти катастрофална непохватност се изразяваха ту в разливането на всевъзможни течности, ту в истинско меле на влизане или излизане през някоя врата. Затова най-често предпочитах да сядам, когато го видех да скача от мястото си, да се отдръпвам, напъхаше ли се между нас, както и да го изчаквам да приключи словоизлиянията си, за да мога на свой ред да взема думата.
Нищо не го спираше. Нямаше да се изненадам, ако се окажеше, че вече не спи, а обикаля в кръг стаята си до разсъмване. Сутрин, когато слизах, Оли беше вече долу. Уроците започваха чак в девет, но той бе вече на крак, за да не пропусне появата на съответното лице. Поздравяваше ме с отсъстващо изражение на лицето, не хапваше нищо и се наливаше с литри кафе. А, и ми се усмихваше. Накратко, беше напълно психясал. Случеше ли се да му изръмжа няколко думи по повод на неадекватното му поведение, той като че ли не разбираше за какво става дума, не отговаряше, а ако имах нещастието да се изпреча между него и прозореца, откъдето можеше да наблюдава градинската портичка, ме прострелваше с убийствен поглед.
Това, неговото, започваше да намирисва все повече на олигофрения. Надявах се, че накрая на Мерил ще й писне от дебилните му изпълнения, още повече че от страх да не би да му се отвори парашутът — знае ли човек! — бях принуден да давам от себе си поне необходимия минимум. Общо взето, чувствах се много по-комфортно в ролята на безразличен тип и искрено казано, нямаше от какво да се оплаквам. Макар че иначе съществуваха куп причини, които ме караха постоянно да се изправям на нокти, а и му имах зъб за толкова много неща, че понякога се улавях неволно да стискам юмруци.
После Мерил ни покани в Щатите.
Това определено намали напрежението, поне моето. Достатъчно бе да се спусна по една стълба, за да отида да се изкъпя и да сложа ред в мислите си. Мястото се оказа малко безлюдничко за моя вкус, но недалеч имаше градче, до което човек можеше да прескочи вечер, ако иска да се поразтуши. Тъй че въпреки обстоятелствата, очертаващите се перспективи бяха по-скоро приятни.
Ние, разбира се, винаги бяхме мечтали за такова пътешествие. Мисълта да продължим да скитосваме из Европа, все така вързани за полите на
В продължение на няколко дни бяхме под въздействието на блажена еуфория, която ни предпазваше от задълбаване в нашите истории. Разполагахме с един пикап додж, на който аз и приятелят ми се мятахме при първия удобен случай и отпрашвахме за града. Винаги имаше какво да се види на пристанището, винаги имаше какво да се чуе и разгледа на главната улица. Увлечението ми по Мерил и страстта му към нея се размиваха в неистовия ни интерес към всичко, което ни заобикаляше. Да не говорим за безкрайното къпане, за експедициите до съседните плажове и за нощните ни разходки, които биха изтощили мнозина здравеняци. Така де, откъде да намерим сили, за да се хванем гуша за гуша, та дори и само да помислим за това, когато съзнанието ни е заето с толкова други неща?
А и Мерил имаше доста приятели в околностите. Тъй че скоро на плажа лумнаха буйни огньове и ту тук, ту там се завихряха страхотни купони, в резултат на което през повечето време се чудехме на кого или на какво да отдадем предпочитание. Това, естествено, не означаваше, че сме забравили Мерил, но рядко ни се случваше да й отделим повече от пет минути. Бих казал, че първите две седмици преминаха в атмосфера на временно примирие, точно като в навечерието на Коледните празници, когато и най-свирепите грубияни жадуват за минутка покой.
Във всеки случай лично аз се поуспокоих. Вече не се страхувах да ги оставям насаме, тъй като винаги беше пълно с народ, или поне се уверявах, преди да ме помъкнат нанякъде, че няма да им се удаде такава възможност. Искрено се забавлявах и мислено потривах ръце, когато я видех да се мръщи, щом той се приближеше до нея, и когато в същия миг ги връхлиташе някоя весела банда, решена на никаква цена да не изпуска малкия французин, способен да им поднесе Париж на тепсия. Така че ако ми се стореше, че уединението им продължава прекалено дълго, незабавно им изпровождах няколко души, след което ги зарязвах с леко сърце.
Освен това имах под ръка две петнайсетгодишни грозотии, които бяха луди по Франция и по пристигналото оттам симпатично момче, чиито най-незначителни думи попиваха, предъвкваха и изплюваха обратно с обезпокоителна въздишка. Живееха съвсем наблизо и често се измъкваха от надзора на гувернантката си, за да прескочат до нас. Насърчавах ги в това им начинание, както и в интереса им към парижкия живот. И виждах как Оли пребледнява. Тия две кощрамби бяха наистина опасно оръжие.
Имаха брат, Ъруин, който беше малко по-голям от мен и страхотно къркаше. Той бе най-добрият приятел на Мерил. Беше толкова красив, че не бе необходимо да си пророк, за да се досетиш кое ще бъде следващото завоевание на Едит. Иначе бе наистина чаровно и същевременно почти свенливо момче, което познаваше Кейп Код като джоба си и изсмукваше една бира за отрицателно време. Застанеше ли до сестрите си, човек неволно се питаше как е възможно Природата да бъде толкова несправедлива: всички негови достойнства се бяха превърнали в техни недостатъци, като се започне от цвета на косата и се стигне до тембъра на гласа. А когато ме информираха, че учели пиано, направо ме изби студена пот.
Баща им се оказа съдията Уилям Сидни Колинс, доста строг човек, доколкото разбрах, един от онези
