направи, просто не бях в състояние и толкоз. Когато се прибрахме, Анри-Джон ме покани да танцуваме. „Блус?“ — попитах аз и отново прихнах. Тази вечер наистина ми бяха адски смешни, до един. „Какво ти става? Откъде идваш? Да не си мръднала нещо?“ И помрачня при вида на Джим, който стоеше зад мен. А какво направих аз? Ами усмихнах му се. Това направо го уби. Другите също започнаха да ме молят, искаха да видят дали действително е толкова добър, колкото вероятно им се беше хвалил, и дали наистина ме премята във въздуха. „Стига, забравете — изръмжа той. — Ако щете вярвайте, ваша работа!“

Никога не съм виждала по-избухлив човек от него. Вече всички си легнаха. Той е съвсем сам навън и го чувам да мърмори под нос. Сигурно си играе с неговите възли.

* * *

Бащата на Мерил имаше бяла коса. Не знам дали това беше причината, поради която жена му бе забягнала в Европа, но наистина изглеждаше много стар. Приличаше на Спаак, който, между нас казано, ни най-малко не се подмладяваше, докато майка ми си оставаше все така красива. Започваше да ми се повдига от подобни очевадно неподходящи двойки, от съсипани бракове и катастрофално завършващи връзки. Накъдето и да се обърнех, все това виждах. Та нима самоубийството на майката на Едит не бе един от първите кошмари на детството ми? Идиоти ли бяха всички тези мъже и жени или мазохисти?

— Има нещо, което явно не осъзнаваш — каза ми той една сутрин, преди да замине за Ню Йорк. — И то е, че не съжалявам, че опитах. Напълно съм съгласен с теб, че не е лесно, но можеш ли да ми предложиш нещо по-добро в замяна?

— По-добро от кое? — попитах с язвителна усмивка.

— Ти си интелигентно момче, Анри-Джон. Но не ти правя комплимент. Един интелигентен тип никога не пикае срещу вятъра, но накрая все пак подмокря гащите.

Почти не го познавах. Беше дошъл само за един уикенд — междувременно бяхме поукротили топката, — но това, което ми каза, направо ме разби. Макар че бях чувал какво ли не. При последните ми препирни с Жорж с лекота избягвах наистина неспасяеми удари. Чудесно се справях и с многословните речи, които ми държеше майка ми относно начините да разбирам света, и гъвкаво лавирах между излиянията на Алис и Рамона, когато се опитваха да ме разнежат. И ето че най-неочаквано един непознат ми изтърсва нещо, от което ми се подкосяват краката.

Понечих да го догоня, за да изясним въпроса докрай, но той бе вече далеч. Останалата част от деня прекарах във водата, изпих и няколко бири с Ъруин. Беше 15 август. Безредиците в Уотс продължаваха пети ден, Бийтълс даваха концерт на Shea Stadium, радиото съобщаваше за петдесет и шест хиляди обезумели зрители и Ъруин се гавреше с тях, но го слушах с половин ухо. Имах си други грижи. А и не смятах, че да смучещ бира и да дъвчеш сандвичи с пиле, излегнат блажено на един шезлонг, е идеалната поза, за да оплакваш съдбата на жителите на бидонвилите и гетата.

При все това се примирявах с мрачното му настроение. Самият аз също нямах особени основания да цвиля от радост. Защото не само онази история с пикаенето срещу вятъра продължаваше да ме тормози, но не ми вървеше и с Мерил. Имах чувството, че всичко се размива и бавно потъва в мрак. Оли ми бягаше по допирателната, Едит току безпричинно избухваше в смях, до мен Ъруин се бе отдал на мрачни мисли, но въпреки това беше единствената що-годе поносима компания.

Струваше ми се, че сега Оли има предимство. Долавях го по съвсем незначителни подробности и смятах, че е по-близо до целта, отколкото самият той си въобразяваше. Същата вечер дълго не можах да заспя. Колкото и калташки номера да му погаждах и колкото и да си блъсках главата как да му подложа динена кора, разстоянието помежду ни неумолимо се увеличаваше. На негово място отдавна щях да реша въпроса, защото не аз му пречех, а чувствата, които изпитваше към нея. Това доста го смущаваше и така го сковаваше, че едва-едва реагираше. Мълчаливо беснеех, но това не бе хладен, премислен и разтоварващ гняв. Тъкмо обратното.

* * *

Притеснявам се за Оли. Реално погледнато, като че ли само Евелин не ми дава поводи за безпокойство. Всъщност след завръщането си я виждам вече в друга светлина. Все още ми се случва да броя нощите, които не прекарва вкъщи, но това е някакъв своего рода рефлекс и не означава нещо кой знае какво. Онзи ден ме изгледа накриво, защото разговарях в градината с едно момче, което я чакаше и което, Бога ми, не изглеждаше чак такъв идиот, още повече че не аз ходех с него. А вчера призори се сбутахме в кухнята покрай поредната ми нощна експедиция до един значително по-добре зареден хладилник от моя. Настанихме се на края на масата. Никога не бях отдавал значение на факта, че неочакваният глад, измъчващ ни понякога нощем, е едно от нещата, по които си приличаме. И макар че това беше все още малко ново за мен, смятах, че различавам някои сходни черти в характерите ни, каквито до този момент не бях забелязвал. Тя заяви, че завръщането ми има и своите положителни страни, след което през смях добави, че ставам относително приемлив баща, или че поне съм налучкал верния път.

— Само че е прекалено дълъг — промърморих. И може би никога не стигаш края му. Мисля, че в момента Елеонор си има някакви проблеми, но не ми е споменала и дума за тях. По дяволите, нима трябва да нахлупвам каска при всяко излизане? Всъщност пътят не е чак толкова дълъг, просто никога не свършва. Избегнеш ли едно препятствие, веднага се натъкваш на друго. Под краката ти няма нищо солидно, тъй че съзнанието трябва да остане необременено.

Нанеси ми удар там, където най-малко очаквам. Превърни пътя ми в хаос от стръмни канари и аз ще скачам от една на друга, тъй като ти ми даде крака и храна и ти ме тласна по него. Мержелеят ли се на хоризонта нови трудности, нови злокобни изпитания? И твое дело ли ще бъдат те, Елеонор? Няма значение, момичето ми, няма значение, любов моя, аз съм готов.

Накратко, за момента бурята се насочва към Оли. Нямам доверие на Джулета и се радвам, че спазвах дистанция и че най-почтено се въздържах от необмислени волности, когато се настаняваше на коленете ми.

Бях забелязал, че нещата не вървят много добре, но от няколко дни отношенията им рязко се изостриха. Двамата с Оли често се виждаме. И решихме, че нищо не е в състояние да ни сломи. От време на време вечеряме заедно и тогава изобщо не мислим, че Едит може да е с Робер Лафит, нито пък че Джулета е в прегръдките на Бог знае кого. Отиваме в дома му, за да пийнем още по чашка и да изпушим една пура, докато разглеждаме картата на света. Имаме определени предпочитания към Аляска, където щуките достигали човешки ръст. Разполагаме с адреси и туристически брошури. Вчера например пяхме Drinking Song на Харисън.

В реката скача пъстърва, с разтуптяно сърце седя на брега, реят се облаци, в Ню Йорк е тя, аз къркам и риба ловя.

Със сигурност няма да отидем в Аляска, но не е там въпросът. Тръгвам си със зачервен нос, посинели пръсти и усмърдян на прясна риба. Най-хубавите парчета хвърлихме обратно във водата. У дома не ни чака жена.

Оли отказа на Джулета ролята в „Тайнството“. Понякога Жорж имаше същия проблем с Ребека, но нито веднъж не отстъпи. Оли също не се шегува с подобни неща. Тя го заплаши, че скъпо ще й плати. И до момента ни вест, ни кост от нея.

— Не, няма да го направи — опитва се той да ни убеди.

Не искам да го тревожа. Може би греша. Така де, тя си събра куфарите едва вчера сутринта.

— Може и да се върне — казва той.

И сме все така по средата, и не се вижда нито начало, нито край.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×