Не можех да пуша марихуана, прилошаваше ми. А веднъж от една таблетка ЛСД ми се изправи косата и така се разлудях, изпразних цял бидон
Тази сутрин, докато другите се къпеха, двамата с Оли останахме в къщата. Той имаше да пише нещо, а аз се мръщех на съдовете от закуската, които отказвах да измия под предлог, че групата прекалено дълго се бе заседяла на масата. Беше мой ред, но ги пратих по дяволите. Бях станал със задника нагоре и настроението ми беше под всякаква критика. В крайна сметка Оли реши да ме замести. Започна сам. После Мерил дойде да му помогне. Само дето не се разпяха, диваците, и като нищо щяха да киснат цял ден пред умивалника да си разправят глупости и да се попипват под пяната. Направо се подиграваха с мен, Бога ми!
Гледах го, докато или мечтаеше, или просто броеше мухите, пъхнал върха на химикалката в устата си. Беше се проснал по корем на пода и въздишаше тъй блажено, сякаш лежеше на пухена постеля. Другите не се виждаха, но гласовете им долитаха откъм плажа. Бях настроен войнствено. И току-що бях сътворил най- чудовищния възел в кариерата си.
— Но какво правиш, мътните те взели? — креснах аз и запокитих връвта си в лицето му.
Необходими му бяха няколко секунди, за да разбере какво става. Но аз не притежавах необходимата дарба, за да го ядосам.
— Пиша поема — отговори ми най-сериозно.
— Пишеш
— Поема, казах ти. Не знаеш ли какво е това?
— Абе ти добре ли си?
Извърна глава. Но не защото реакцията ми го притесняваше, а по-скоро защото му пречех да мисли. Излишно беше да питам за кого е предназначена творбата му. Буквално вонеше на рози.
— По дяволите! Ама ти какво си въобразяваш? Не виждаш ли, че така ти се размеква мозъкът?
— Виж… Едва ли ще разбереш.
Започваше да ми писва непрекъснато да ми повтарят, че нищо не разбирам. Слънцето постепенно ми вдигаше кръвното.
— Та ти нямаш още двайсет години, глупако! На какво смяташ, че можеш да ме научиш?
Той махна с ръка, за да ми покаже, че не желае да спори. Никога нищо не бях крил от него за любовните си истории, разказвах му всичко, което го интересуваше, притичвах му се на помощ, когато се забъркаше в поредната абсурдна каша, а ето как ми се отблагодаряваше! Всъщност изобщо не ми пукаше за Мерил. Ако можех да й купя един самолетен билет, за да се запилее на майната си, щях да го сторя без никакво колебание. Сърцето ми вече не трепваше, когато я гледах, не изпитвах нужда да й посвещавам поеми, нито да свия чашата й, за да я изпия скришом, или пък да оближа вилицата й, само че не бях сляп и нямах намерение да се видиотявам чак до такава степен. Приемах, че е по-различна от другите и заслужава човек да си направи труда да й влезе под кожата, но не на всяка цена. Именно в това се състоеше разликата между мен и Оли. Той беше готов на всичко, независимо какво би му коствало. Можех като нищо да пукна и тоя негодник дори нямаше да забележи.
Пъхнах ръка в джоба. И му заявих:
— До гуша ми дойде от тия глупости!
И тъй като не ми отговори, станах и приклекнах до него. Отворих ръка под носа му и му показах хапчето.
— Виж. Ето разрешението на нашите проблеми.
Безразличието му мигом се стопи и той настръхна.
— Какво е това?
Толкова слухове се носеха за тия гадости, че човек не можеше да бъде сигурен в нищо. Общо взето онези, които ги продаваха, неизменно се кълняха, че ставали за всичко.
— Това ще я предразположи. И ако искаш да знаеш, двамата няма да й дойдем в повече.
Въпреки слънчевия си загар, той пребледня като платно. Ето че отново съществувах за него. Ето че най-сетне благоволяваше да ми обърне необходимото внимание. Ах, поеми си дъх, миличък! Гледай да не се задавиш, пиленце!
— Не… Чакай…
Нямах представа какво точно ще направя, но много бързо щях да измисля нещо. Рязко станах и се отдръпнах от протегнатата му ръка.
— Ще й приготвя нещо за пиене. Е, какво ще кажеш?
Оли на свой ред се надигна. Лицето му се бе изкривило, ченето му трепереше. И осъзнах, че това бе всичко, което исках.
— За бога, не ме принуждавай да ти попреча… — промълви той глухо.
— По-добре се махни от пътя ми! — изръмжах.
Известно време се измервахме с поглед, после връхлетях върху него.
И този път не се шегувах. Халосах го с всички сили.
Имах някакво предчувствие. Не казах нищо, просто се върнах в къщата.
Оли лежеше на пода. Лицето ме бе цялото червено, от устата му течеше кръв. Стенеше. Анри-Джон седеше до него, обгърнал коленете си с ръце.
— Остави ни на мира — промърмори.
Приближих се и коленичих до Оли. Чувствах погледа на Анри-Джон. Бях неспособна дори да гъкна и единственото, което можах да направя, бе да пригладя косата на брат ми и да прехапя устни.
Погледнах Анри-Джон и ми се стори, че се е състарил с десет години. Очите му искряха; но кожата му бе сивкава и изопната като мрамор. Беше увил около едната си ръка някакво шалче, а другата бе пълна с кръв. Взираше се в почти припадналия Оли и не бих могла да кажа какво изпитваше, никога не бях виждала на лицето му такова изражение. Самата аз също не знаех какво изпитвам. Може би нищо. Нито отвращение, нито гняв, нито тъга. Като празнотата преди болката, когато се нараниш, само че тази не изчезваше.
Точно в този момент цъфнаха дъщерите на съдията.
— Чупката! — изръмжа той.
— Ъруин се е обесил в гаража-уведомиха ни те.
Тази вечер, ако събера кураж, ще отида при Анри-Джон. Тази вечер Мерил и Оли ще спят в една стая.
— Наистина, драги приятелю — подшушна Хайсенбютел, — това е ужасно неприятно.
— За кого? — попитах.
Ако исках да си спестя каквато и да било неприятност, просто нямаше да дойда на това събиране. Интересно ми беше само дали ще си позволи подобна наглост и ей Богу, тя не ме разочарова. Робер Лафит не се чувства много комфортно. Избягва погледа ми, но се старае да не ми обръща гръб.
