Джордж се отби надвечер.
— Е, мислиш ли, че всичко ще бъде готово? — попита той.
Аз казах:
— До сряда всичко ще бъде готово освен вероятно вие двамата с Харис.
Той попита:
— В ред ли е тандемът?
— Тандемът е добре — казах.
Той каза:
— Не мислиш ли, че трябва да се прегледа?
Аз отговорих:
— Годините и опитът са ме научили, че в повечето случаи не е хубаво човек да се изказва със сигурност. Останал е ограничен брой въпроси, по които изпитвам известна степен на сигурност. Сред тези все още неразклатени убеждения е увереността, че тоя тандем няма нужда от преглеждане. Освен това предусещам, че ако остана жив до сряда сутрин, няма да позволя на никого да го преглежда и ремонтира.
Джордж каза:
— На твое място нямаше да се ядосвам толкова. Ще дойде ден, може би много скоро, когато тоя велосипед с един-два баира между него и най-близката работилница ще се нуждае от ремонт въпреки хроническата ти нужда от почивка. Тогава ще почнеш да крещиш другите да ти кажат къде си заврял масльонката и какво си направил с гаечния ключ. Тогава ще се изпотиш от усилия да държиш велосипеда, без да мърда, опрян на някое дърво, и ще заявиш, че някой друг трябва да почисти веригата или да напомпа задната гума.
Почувствах, че укорът на Джордж не е съвсем лишен от справедливост, и дори долових в него известна доза пророческо прозрение. Казах му:
— Прощавай, ако държането ми ти се е сторило неотзивчиво. Всъщност Харис идва тая сутрин…
Джордж ме прекъсна:
— Не казвай нищо повече, разбирам. Освен това дойдох да си поговорим за нещо съвсем друго. Виж това.
Подаде ми една книжка с червена корица. Беше английски разговорник за немски туристи. Започваше „На кораба“ и свършваше „При лекаря“. Най-дългата глава бе посветена на разговор в купето на влак, пълно със свадливи и невъзпитани лунатици: „Не можете ли да се отместите от мен, господине?“ „Невъзможно, госпожо, съседът ми от другата страна е много дебел.“ „Хайде да се помъчим да сместим краката си!“ „Бъдете така любезен, моля ви се, да си свалите лактите.“ „Моля, не се притеснявайте, госпожо, щом ви е удобно да се облягате на рамото ми“ (нищо не подсказваше дали тези думи трябва да звучат саркастично или не). „Ще трябва да ви помоля да се поотдръпнете, госпожо, направо не мога да дишам.“ Идеята на автора, изглежда, е била, че по това време всичките пътници лежат един върху друг на пода. Главата завършваше с изречението: „Най-сетне стигнахме, слава Богу! (Gott sei Dank!)“ — благочестиво възклицание, което при описаните обстоятелства трябва да е било изречено в хор.
В края имаше и приложение, в което немският турист получаваше кратки съвети, как да запази здравето и спокойствието си по време на престой в английските градове, като основните бяха винаги да носи със себе си достатъчно дезинфекциозно средство, да заключва вратата на стаята си и внимателно да проверява дребните си пари.
— Не е от блестящите произведения — отбелязах, връщайки книжката на Джордж. — Не бих я препоръчал на познат германец, който се кани да посети Англия. Според мен би го направила неприятен на хората. Но съм чел книги, издадени в Лондон, за пътуващи в чужбина англичани, които не са по-умни. Изглежда, някой високообразован идиот, недоучил седем езика, се занимава с писането на тия книги за погрешно осведомяване и неправилно напътствие на съвременния европеец.
— Не можеш да отречеш — каза Джордж, — че тези разговорници много се търсят. Зная, че ги купуват с хиляди. Във всеки европейски град могат да се видят по пероните на гарите и по пресечките хора, които четат на глас от такива книги. Никой не разбира на какъв език говорят, и не може да схване какво казват. Но така е по-добре. Ако им разбираха, щяха да ги бият — после добави: — Идеята ми е да проверим какво ще стане, ако ги разбират. Предлагам рано сутринта в сряда да отидем в Лондон и да обикаляме час-два из магазините с тая книжка в ръка. Имам да купувам разни дреболии: шапка, домашни чехли и др. Корабът ни отплава от Тилбъри чак в дванайсет, ще имаме време. Искам да опитам тоя род реплики там, където ще мога да преценя какво се постига с тях. Да видя как се чувства чужденецът, когато му говориш по тоя начин.
Хрумването ми се видя интересно. Обзет от въодушевление, предложих да дойда с него и да го чакам пред магазина. Казах, че сигурно и Харис ще иска да се присъедини към него… не, по-скоро към мен.
Джордж заяви, че това не съвпадало точно с плана му. Предложението му било двамата с Харис да влизаме с него в магазина. Харис с неговия внушителен вид трябвало да го подкрепя, а аз да стоя при вратата, за да викам полицията, ако се наложи. Само при тези условия, уточни той, щял да се реши да предприеме подобно нещо.
Отидохме у Харис и го запознахме с предложението. Той разлисти книжката, поспря на главите, посветени на покупката на обувки и шапки, и каза:
— Ако Джордж каже на някой обущар или шапкар нещата, дето ги пише тук, няма да има нужда от полиция, ще трябва направо да го носим в болницата.
Джордж се ядоса.
— Говориш — каза той, — сякаш съм някое смахнато безочливо хлапе. Аз ще подбирам от по-учтивите и не толкова дразнещи изрази. Ще прескачам по-грубите.
След като се уточнихме окончателно, Харис даде съгласието си и се разбрахме да тръгнем рано сутринта в сряда.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Защо Харис смята будилниците за излишни в един дом · Инстинктът за общуване у подрастващото поколение · Размишленията на едно дете за утрото · Незаспиващият страж · Тайнствената му природа · Прекалената му бдителност · Нощни размисли · Какво върши човек преди закуска · Добрата и лошата овца · Защо е неизгодно да бъдеш добродетелен · Лошо начало за новата печка на Харис · Всекидневното излизане на чичо ми Поджър · Възрастният градски жител, гледан като бегач · Пристигаме в Лондон · Говорим на езика на туриста
Джордж пристигна във вторник вечерта и спа у Харисови. Решихме, че така е по-добре, и отхвърлихме предложението „двамата с Харис да се отбием да го вземем“. Да се отбиеш да вземеш Джордж сутрин, означава преди всичко да го измъкнеш от леглото и да го раздрусаш здравата, за да го събудиш — само по себе си изтощително занимание, за да ти започва деня с него, след това да му помогнеш да си намери нещата и да довърши прибирането на багажа, а после да го чакаш, докато си изяде закуската. Процедурата е скучна от гледна точка на зрителя и е пълна с отегчителни повторения.
Знаех, че ако спи в Харисовия „Просяшки хан“, ще бъде на крак навреме. Спал съм там и зная какво става. Някъде посред нощ, както ви се струва — макар всъщност да е по-късно, но немного, — се стряскате в първия си сън от нещо като кавалерийска атака в коридора тъкмо пред вашата врата. В полусъбуденото ви съзнание се мяркат крадци, Страшният съд и газова експлозия. Сядате в леглото и се ослушвате напрегнато. Не става нужда да чакате дълго: след миг някаква врата се затръшва буйно и някой или нещо затрополява надолу по стълбите като върху тенекия.
— Нали ти казах! — се чува отвън и тутакси някакъв твърд предмет, глава, ако се съди по кънтежа, се блъска във вратата ви.
През това време вие се мятате бясно из стаята и си търсите дрехите. Нищо не е там, където сте го оставили вечерта, най-важните части от облеклото изобщо липсват, а вън клането, революцията или каквото там става продължава безпрепятствено. Спирате за миг с глава под гардероба, където мислите, че
