глупак ли ме смяташ?
В този миг някой извикваше:
— Това какво е? — и му подаваше отнякъде старателно сгънатия вестник.
— Много ми се иска да не ми пипате нещата — изръмжаваше той и го грабваше разярено.
Отваряше чантата да го прибере и внезапно, като го погледнеше, замръзваше безмълвен с крайно оскърбен вид.
— Какво има? — питаше леля.
— Онзиденшен! — отговаряше той, прекалено обиден дори за да крещи, и хвърляше вестника на масата.
Поне веднъж, за разнообразие, да се бе случил вчерашен. Винаги беше онзиденшен освен във вторник — тогава беше съботен.
Накрая му го намирахме, обикновено беше седял на него. Тогава той се усмихваше — не от сърце, а уморено, като човек, убеден, че съдбата го е заточила сред тълпа безнадеждни идиоти…
— През цялото време точно под носовете ви… — и се опитваше да довърши ритуала на сбогуването с всички деца в дома.
Леля ми никога не излизаше от дома, дори за да отскочи при съседите, без да се сбогува нежно с всеки член на семейството. „Човек не знае какво може да му се случи“ — казваше тя.
Някое от децата, разбира се, неизменно липсваше. Когато това станеше ясно, останалите шест без минута двоумене се разпиляваха с викове да го търсят. Щом те изчезнеха, то от само себе си изникваше, винаги с най-обосновано извинение за отсъствието си, и веднага хукваше подир другите да им съобщи, че се е намерило. По този начин поне пет минути отиваха всички да се търсят един друг — предостатъчно време за чичо ми, за да си намери чадъра и да си загуби шапката. Когато групата най-сетне се събираше отново в хола, часовникът в гостната удряше девет. Беше студен пронизващ звън, който напълно дезорганизираше чичо ми. Във възбудата си той целуваше някое дете два пъти, пропускаше друго, забравяше кого е целунал и кого не е, и се налагаше да започне отначало. Според него те нарочно се размествали и аз не мога твърдо да заявя, че обвинението му беше напълно безоснователно. На всичките му тревоги отгоре лицето на едно от децата обикновено лепнеше и тъкмо то винаги беше най-любвеобилно.
Ако се случеше всичко да върви прекалено гладко, най-голямото момче споменаваше между другото, че всички часовници в къщата били с пет минути назад и то затова било закъсняло оня ден за училище. Чичо ми тозчас изхвърчаше стремително към портата, където се сещаше, че не си е взел нито чантата, нито чадъра. Всички деца, които леля ми не успееше да спре, се юрваха подире му, като две се сбиваха кое да носи чадъра, а останалите се сборичкваха около чантата. Щом се върнехме, откривахме на масата в хола най-важното, което бе забравил, и се чудехме какво ли ще каже, когато се прибере вечерта.
Влакът пристигна на гара Ватерло малко след девет и ние веднага пристъпихме към изпълнение на проекта на Джордж. Отворихме разговорника на раздел „На пиацата за файтони“, приближихме се до една от колите, свалихме шапки и пожелахме на файтонджията „Добро утро“.
Той не позволи да бъде надминат в учтивостта от някакви си чужденци, истински или престорени. Извика на свой другар на име Чарлс да подържи коня, скочи от капрата и ни отвърна с поклон, който би направил чест на самия господин Тървидроп (Учителят по танци от „Студеният дом“ на Дикенс, олицетворение на превзета учтивост.). Явно от името на нацията ни поздрави с добре дошли в Англия и изрази съжаление, че нейно величество в момента отсъства от Лондон.
Не можахме да му отвърнем подобаващо поради липсата на съответна формулировка в разговорника. Нарекохме го „коневодач“, при което той отново се поклони до земята, и го запитахме ще има ли добрината да ни закара до Уестминстърския мост.
Той притисна ръка до сърцето си и обяви, че това щяло да бъде голямо удоволствие за него.
Джордж прочете третото изречение в раздела — въпроса „Колко ще струва?“.
Тези думи придадоха користен оттенък на разговора и кочияшът сякаш се докачи. Обясни, че никога не вземал пари от изтъкнати чужденци. Ако можело, да сме му оставели някакво сувенирче — брилянтна игла за вратовръзка, златна кутийка за енфие, изобщо дреболия, която да му напомня за нас.
Понеже вече се бе събрала малка тълпа и файтонджията очевидно обръщаше шегата срещу нас, се качихме без по-нататъшни обяснения и потеглихме сред весели възгласи. Спряхме файтона малко след театър „Астли“ пред обущарски магазин, който ни се стори подходящ. Беше от ония претъпкани дюкяни, които, щом вдигнат сутрин кепенците, изригват стоката си навред наоколо. Сандъци с обувки стояха накамарени на тротоара и в канавката на отсрещната страна. Обувки висяха на гирлянди пред витрините и на вратите. Навесът над входа напомняше лозница, родила гроздове от черни и кафяви обувки. Когато влязохме, търговецът отваряше с чук и длето поредния сандък с обувки.
Джордж свали шапка и каза „Добро утро“.
Търговецът дори не се обърна. От пръв поглед ми направи неприятно впечатление. Изсумтя нещо, което можеше да е „Добро утро“, можеше и да не е, и продължи да си гледа работата.
Джордж каза:
— Вашият магазин ми е бил препоръчан от приятеля ми господин Х.
В отговор търговецът трябваше да изрече: „Господин Х. е много благороден човек, за мен ще е извънредно голямо удоволствие да услужа на негов приятел.“ Той обаче каза:
— Не го познавам.
Това объркваше цялата работа. Разговорникът предлагаше три-четири подхода за купуване на обувки. Джордж избра тоя с „господин Х.“ като най-учтив. Героят на диалога разговаряше доста продължително с търговеца за „господин Х.“ и едва след като установяваше по тоя начин дружески отношения, естествено и с лекота преминаваше към непосредствената цел на посещението си — придобиването на „евтини и хубави“ обувки. Грубият материалист, на когото бяхме попаднали, очевидно пет пари не даваше за изтънчеността в търговията на дребно. С такъв човек се налагаше да се пристъпи към сделката без всякакви любезности. Джордж се отказа от „господин Х.“, прелисти на предната страница и прочете напосоки едно изречение. Изборът не се оказа сполучлив — това бяха думи, напълно излишни като обръщение към който и да е търговец на обувки. При дадените обстоятелства, засипани и притиснати от всички страни от обувки, те говореха за пълен идиотизъм: „Казаха ми, че имате тук обувки за продан.“
Едва сега търговецът остави чука и длетото и ни погледна. Заговори бавно, с нисък дрезгав глас:
— А за какво според вас ги държа тука… за да ги мириша ли?
Беше от хората, които започват спокойно и после все повече се ядосват. Озлоблението шупва в тях като квас.
— Да не мислите, че съм колекционер на обувки? — продължи той. — За какво държа тоя дюкян… за да си гледам здравето ли? Или мислите, че съм влюбен в обувките и не мога да се разделя с нито един чифт? Да не би да ги овесвам тук, за да им се любувам? Не са ли малко много? Това да не е международно изложение на обувки? Или според вас е музейна сбирка? Чували ли сте някой да държи обущарски магазин и да не продава обувки? Смятате, че украсявам дюкяна с тях, за да стане красив? За какъв ме имате, за кръгъл идиот ли?
Винаги съм смятал, че тия разговорници са безполезни. Спешно се нуждаехме от английско съответствие на добре известния немски идиом
— Ще дойда друг път, когато може би ще имате по-голям избор. Дотогава довиждане.
След тия думи ние се върнахме при файтона и потеглихме, а търговецът излезе на накичената си с обувки врата, за да ни изпрати с някои забележки. Не можех да чуя какво каза, но на минувачите, изглежда, се стори интересно.
Джордж държеше да спрем в друг магазин за обувки и да проведем още веднъж опита. При това ни уверяваше, че наистина му трябвали домашни пантофи. Но ние го убедихме да отложи покупката, докато стигнем в някой друг град, където търговците ще бъдат по-привикнали към такива приказки или пък по природа по-любезни. Но за шапката остана непреклонен. Заяви, че не може да тръгне на път без шапка, и бяхме принудени да спрем пред едно дюкянче на Блакфрайърс роуд.
Съдържателят беше приветлив и буден човек. Не ни създаде мъчнотии, опитваше се да ни помогне.
