Стори ми се като отговор на молитва. Новият меден котел не ме интересуваше — и да се събереше малко пране, можеше да почака, съобразих аз. Но пианино „Вофенков“… звучеше примамливо. Представих си как Етълбърта свири вечер — някоя песен с припев, който с малко упражнение екипажът би могъл да научи, за да приглася, докато нашият подвижен дом се носи като хрътка по сребристите талази.
Взех файтон и отидох право на Бъклърсбери 3-а. Господин Пъртуи беше човек със скромен вид и държеше невзрачна кантора на третия етаж. Показа нарисувания с водни бои „Скиталец“ в полет, гонен от вятъра. Палубата беше наклонена към океана под ъгъл 95 градуса. На изображението не се виждаше жива душа: предполагам, че всички са били изпопадали във водата. То и никой не би могъл да се задържи на палубата, освен, разбира се, ако не е прикован. Изказах тези разсъждения пред посредника, който обаче ми обясни, че в този момент „Скиталецът“ заобикалял нещо си в деня, когато спечелил състезанието „Медуей“. Господин Пъртуи приемаше за естествено да зная всичко за това събитие и аз не почувствах охота да разпитвам за още подробности. Две петна близо до рамката на картината, които отначало взех за мухи, представляваха, оказа се, вторият и третият поред в това прочуто състезание. На една снимка яхтата, закотвена до Грейвсенд, не беше толкова внушителна, но изглеждаше по-стабилна. След като получих задоволителен отговор на всичките си въпроси, я наех за две седмици. Господин Пъртуи каза, че било много добре, дето я вземам само за две седмици (впоследствие се съгласих с него), понеже така щяло да се изпълни и желанието на друг наемател. Ако съм я бил поискал за три седмици, щяло да се наложи да ми откаже.
След като се спогодихме, господин Пъртуи ме запита дали имам наум някой шкипер. Това, че нямах, било също много добре — явно всичко се подреждало много благоприятно за мен във всяко отношение. Господин Пъртуи бил сигурен, че най-добре било да задържа господин Гойлс, сегашния капитан — отличен шкипер, увери ме той, човек, който познавал морето, както някой може да познава собствената си жена. Никога не бил губил човешки живот.
Беше още рано предобед, яхтата беше на котва при Харидж. Хванах влака в десет и четирийсет и пет от гарата на Ливърпул стрийт и към един часа вече разговарях с господин Гойлс на палубата. Беше шишкав и се държеше бащински. Описах му намисления маршрут — да стигнем до по-отдалечените холандски острови и след това, без да бързаме, да отплаваме на север към Норвегия. „Отлично, сър!“ — въодушевено отвърна той. Каза, че това плаване щяло да бъде голямо удоволствие и за него. Стигнахме до въпроса за провизиите и той още повече се въодушеви. Трябва да призная, че се поизненадах от количеството храна, предложено от господин Гойлс. Ако живеехме във времената на Дрейк (Франсис Дрейк (1540–1596) — английски вицеадмирал, командвал пиратски експедиции срещу испански кораби в Карибско море) и набезите му в Карибско море, щях да подозра, че замисля нещо незаконно. Обаче той се подсмихна все така бащински и ме увери, че количеството било съвсем умерено. Каквото останело, екипажът щял да си го раздели и да си го отнесе у дома, такъв бил обичаят. Видя ми се, че запасявам екипажа със зимнина за цяла година, но не ми се искаше да мина за стиснат и си замълчах. Количеството на напитките също ме изненада. Съобщих какво според мен ще е нужно за нас, а след това господин Гойлс се застъпи за екипажа. Не може да се отрече, че наистина полагаше бащински грижи за моряците си.
— Нали няма да правим оргии — подхвърлих.
— Оргии ли! — отвърна господин Гойлс. — Ами че това са по няколко капки за чая.
Обясни ми, че девизът му бил: „Вземи добри моряци и се дръж добре с тях.“
— Тогава по-добре работят — додаде господин Гойлс — и идват пак.
На мен май не ми се искаше да дойдат пак. Този екипаж от гладници и къркачи започна да ми става неприятен още преди да го видя. Но господин Гойлс настояваше тъй добродушно, а аз бях тъй неопитен, че накрая го оставих да прави каквото ще. Обеща, че и по този въпрос ще се погрижи лично нищо да не остане неизползвано.
Оставих на него и да цани екипажа. Каза, че щял да се справи с помощта на двама матроси и един юнга. Ако намекваше за очистването на провизиите и питиетата, според мен подценяваше способностите си, но може да е имал предвид управляването на яхтата.
На връщане се отбих при моите шивачи и си поръчах костюм и бяла шапка за яхтата, като те ми обещаха да побързат и да са готови навреме. Накрая се прибрах и разказах на Етълбърта какво съм извършил. Само едно съмнение помрачи възторга й: ще смогне ли шивачката да ушие навреме нейните дрехи за яхтата? Типично по женски!
Сватбеното си пътешествие, не толкова отдавнашно, бяхме принудени да посъкратим и затова решихме сега да не каним никого и да си бъдем сами на яхтата. Слава Богу, че решихме така. В понеделник облякохме новите си дрехи и потеглихме. Не помня вече с какво беше облечена Етълбърта, но каквото и да е било, много й отиваше. Моят костюм беше тъмносин, с тесни бели кантове — доста ефектен, струва ми се.
Господин Гойлс ни посрещна на палубата и каза, че обядът бил готов. Трябва да призная, че Гойлс бе намерил много добър готвач. Да преценя способностите на другите членове на екипажа, не ми се удаде. Но в състояние на покой изглеждаха големи веселяци.
Мислех си, че когато всички моряци свършат с обяда, ще вдигнем котва и аз с пура в устата и Етълбърта до мен ще стоя облегнат на планшира и ще гледам как белите скали на отечеството чезнат на хоризонта. Двамата с Етълбърта изпълнихме нашата част от програмата и зачакахме на палубата.
— Май не бързат много — отбеляза Етълбърта.
— Ако ще се опитат за две седмици да изядат половината от онова, което има на яхтата — казах, — всяко сядане на трапезата ще им отнема доста време. По-добре да не им припираме, че няма да могат да се справят и с една четвърт от продуктите.
— Трябва да са легнали да спят — заяви по-късно Етълбърта. — Наближава времето за следобедния чай.
Наистина беше много тихо. Отидох до носа и извиках надолу по стълбата името на капитан Гойлс, после още два пъти. Най-сетне той бавно се подаде. Изглеждаше по-натежал и по-състарен, отколкото на обед, когато го видях за последен път. В устата му имаше изгаснала пура.
— Щом се приготвите, капитан Гойлс, да тръгваме — казах.
Капитан Гойлс извади пурата от устата си.
— С ваше позволение няма да е днес — отговори той.
— Защо, какво не ви харесва днес? — попитах. Зная, че моряците са суеверни хора, и си помислих, че може да имат нещо срещу понеделника.
— На деня нищо му няма — отговори капитан Гойлс, — но вятърът… Като гледам, няма изгледи да се промени.
— Но нужно ли е да се променя? — попитах го аз. — Според мен посоката му е точно каквато ни е нужна, идва откъм гърба ни и ние направо ще полетим.
— Точно така, ще полетим — съгласи се капитан Гойлс, — ще полетим по дяволите. Господ да ни е на помощ, ако потеглим с тоя вятър. Нали виждате, сър — обясни той в отговор на учудения ми поглед, — на това ние му викаме брегови вятър, защото духа, може да се каже, направо от сушата.
Като си помислих, прав беше: вятърът духаше откъм сушата.
— Може да се обърне през нощта — с надежда в гласа добави капитан Гойлс, — все пак не е много силен, а яхтата е държелива.
Капитан Гойлс пъхна отново пурата в устата си, а аз се върнах на кърмата и обясних на Етълбърта причината за забавянето. Етълбърта, чието въодушевление, изглежда, вече не беше толкова силно, колкото при качването на борда, се позаинтересува защо да не може да отплаваме, след като вятърът духа откъм брега.
— Ако не духаше откъм сушата — каза Етълбърта, — щеше да духа откъм морето и да ни тласка обратно към брега. На мен ми се струва, че сегашният вятър е точно какъвто ни трябва.
Аз отвърнах:
— Това е заради твоята неопитност, скъпа: на теб ти се струва, че вятърът е точно какъвто ни трябва, но не е така. Ние на този вятър му викаме брегови вятър, а бреговият вятър винаги е много опасен.
Етълбърта поиска да знае защо е толкова опасен бреговият вятър. Разсъдъчността й малко ме дразнеше, а може би бях и малко ядосан. Еднообразното люлеене на закотвена яхта е потискащо за човек с неспокоен дух.
