кажа, че това място е много хубаво за всеки, който добре си разбира от работата. Никога не бих набрал смелост да се покажа там, ако не беше моята половинка. Тя е умна жена, изобщо си я бива. Страшно ми провървя, че се ожених за нея.
— Обръсни тези мустаци, не може да се каже, че те украсяват — ми вика тя, — и върви, опитай се. Само не се мъчи да говориш на чужди езици. Говори на развален английски и веднъж-дваж свий рамене. При тебе всичко това се получава чудесно.
Направих каквото ме съветваше. Разбира се, управителят веднага позна, че не съм чужденец, но аз ловко подпъхвах тук-таме „уи, мосю“, пък те, очевидно, нямаха кой знае какъв избор — страшно им трябваха хора. Както и да е, взеха ме и аз там работих цял сезон, и това ме направи човек. И така, влиза тя веднъж в ресторанта, истинска аристократка, цялата в кожи и брилянти и с такъв вид, че всяка родена маркиза би могла да й завиди. Приближава към една от моите маси и сяда. С нея беше мъжът й, но той само повтаряше нейните заповеди.
Ясно, че се държах така, сякаш никога дотогава в живота си не съм я виждал, а в същото време, докато тя ровеше в майонезата и попийваше на малки глътки бялото вино, си спомнях кафенето, треската за девет пенса и какаото.
— Донесете ми мантото — му каза тя след малко. — Хладно ми е.
Той веднага става и излиза. Без да извръща глава, заговори с мене така, все едно просто поръчваше нещо, а аз почтително стоях зад стола й и отвръщах в същия тон.
— Да си получавал нещо от Хамсията? — пита ме тя.
— Получих едно или две писма, ваша светлост — отвръщам.
— Зарежи това — вика, — повдига ми се от „ваша светлост“. Говори на прост английски език, сега не ми се случва често да го слушам. Е, и как е той там?
— Изглежда, че всичко е наред. Пише, че е отворил хотел и печели доста пари.
— Ще ми се да съм заедно с него там!
— Ами? — викам. — Значи нищо добро не излезе от тази работа?
— Прилича на погребение, само че без покойник — отговаря. — И ми се пада, естествено, след като бях толкова глупава.
Но ето, че се връща този маркиз с нейното манто; аз викам: „Сертенман, мадам“ и бързам да изчезна.
Често я виждах там и при възможност тя, случваше се, да размени с мене по някоя и друга думичка. Явно, бе й приятно да поговори на своя роден език, но аз всеки път се чувствах неудобно при мисълта, че може някой да я чуе.
После получих още едно писмо от Хамсията. Той пишеше, че е дошъл за малко в Лондон и се е настанил у Морли; канеше ме да намина.
Не бе се изменил много, само дето беше малко напълнял и придобил още по-преуспяващ вид. Разбира се, заговорихме за нейна светлост и аз му предадох онова, което тя каза тогава.
— Странни създания са тези жени — вика, — сами не знаят какво им трябва.
— Ама не, те прекрасно знаят какво им трябва, само че не предварително. Откъде би могла да знае какво е да си маркиза, без да е пробвала?
— Жалко — вика той, силно натъжен. — Аз пък си мислех, че това е тъкмо за нея. Аз се вдигнах насам, само за да я погледна и да се уверя, че при нея всичко е наред. Излиза, че по-добре да не бях идвал.
— А ти самият още ли не мислиш за женитба?
— Мислил съм. Когато човек е над трийсет, можеш да ми вярваш, му е скучно да живее без жена и деца. А за фалшификации по рецептата на Дон Жуан просто нямам талант.
— Приличаш на мен — викам, — аз сядам след работа в своето кътче с луличката и по домашни пантофи и не са ми нужни никакви други удоволствия. Бързо ще си намериш някоя да ти допадне.
— Не. Няма да си намеря. Срещнах някои, които биха могли да ми допаднат, ако я нямаше нея. Приличам на онези аристократи, които ни посещават — те от деца са се хранили със засукани неща от рода на „ris de veau a la financier“, сега вече не можеш да ги накараш да се тъпчат с бекон и зеленчуци.
Намекнах й туй-онуй, когато я видях следващия път при нас и веднъж в ранната утрин те се срещнаха в Кенсингтън Гардънс — като че случайно. Какво са си казали един на друг не знам, защото той в същата вечер отплава обратно в Африка, а дълго време не виждах нейна светлост — бе краят на сезона.
Когато я срещнах отново — в хотел „Бристол“ в Париж — тя бе в траур по своя мъж, маркиза, починал преди осем месеца. Той така и не доживя до херцогската титла — бабето се оказа по-яко, отколкото предполагаха и не се предававаше. Така че тя си остана всичко на всичко маркиза и състоянието й — макар и не малко — не представляваше нищо потресаващо, истинска дреболия за подобни аристократи. За щастие, изпратиха ме мене да я обслужа, тъй като тя бе поискала някой, който говори английски. И тя като че се зарадва, когато ме видя.
— Е — викам, — трябва да се предполага, че скоро ще бъдеш съдържателката на онзи бар в Кейптаун?
— Помисли какво говориш — отвръща тя. — Как може маркиза Епълфорд да се омъжи за хотелиер?
— А защо да не може, щом той й харесва? Какъв е смисълът да си маркиза, ако не правиш онова, което ти се харесва?
— Тъкмо — сърдито ме отряза тя. — Не може. Би било нечестно спрямо тяхното семейство. Не, аз харчех техни пари, а и сега ги харча. Те не ме обичат, но никога няма да кажат, че съм ги опозорила. Също имат свои чувства, както и аз.
— А защо да не се откажеш от тези пари в тяхна полза? — Чувал съм — те са бедни хора, така че само ще се зарадват.
— Невъзможно. Това е моята пожизнена рента. Докато съм жива, ще я получавам и, докато съм жива, трябва да остана маркиза Епълфорд.
Дояде супата, побутна чинията и още веднъж повтори за себе си: „Докато съм жива“. А после изведнъж подскочи и вика:
— Честна дума, а защо пък не?
— Какво защо пък не? — питам.
— Нищо — отговаря тя. — Донеси ми бланка за телеграма и по-бързо, ако може.
Донесох й бланка, тя написва телеграмата и веднага я даде на портиера, а след като свърши с това, отново седна зад масата и се справи с обяда си.
Повече не се обръщаше към мен, а и аз не й досаждах.
На сутринта получи отговор, много се развълнува и в същия ден напусна хотела. А следващите съобщения за нея научих вече от вестниците, където бе поместена бележка под заглавие: „Смъртта на маркиза Епълфорд. Нещастен случай“. Там ставаше дума, че тя излязла да се вози на лодка в едно от италианските езера, съпровождана само от лодкар. Излязла буря и лодката се обърнала. Лодкарят доплувал до брега, но не успял да спаси своята пътничка. Даже не успели да намерят тялото й. Вестникът напомняше на читателите, че загиналата е родена като Керолайн Тревелиен, в миналото знаменита трагическа актриса, дъщеря на известния съдия в Индия Тревелиен.
Два дни ходих мрачен заради това съобщение. Аз, може да се каже, я познавах от дете и винаги съм се интересувал от съдбата й. Глупаво, разбира се, но хотелите и ресторанти отчасти загубиха моя интерес, защото вече нямаше надежда да я срещна в един от тях.
От Париж се преместих във Венеция и постъпих в един неголям хотел. Моята жена смяташе, че няма да е лошо да понауча малко италиански или може би просто й се искаше да поживее във Венеция. Това й е хубавото на нашата професия — може да попътуваш по света. Ресторантчето не го биваше и ето, че една вечер, когато лампите още не бяха запалени и нямаше посетители, реших да почета вестник, но изведнъж чух да се отваря вратата, обърнах се и виждам да влиза тя. Да я сбъркам с друга — изключено: не беше от тези, дето ги бъркат.
Очите ми се качиха на челото, а тя идва все по-близо и тогава прошепнах:
— Рижо! — това име кой знае защо първо ми дойде наум.
— Същата — вика и сяда до масата насреща ми и като почна да се смее!
Не можех да кажа ни дума, не можех да помръдна, до такава степен бях ошашавен и колкото по- изплашено я гледах, толкова по-силно тя се смееше, докато накрая не влезе Хамсията. Никак не приличаше
