— Не, това беше по-рано — отговори той. — Там работата се провали от гъската, за която ви разказвам. Родителите й бяха заможни фермери и щеше да бъде от глупаво по-глупаво да им нося гъска, а в Лондон не познавах никого, на когото бих могъл да я подаря, затова, когато кръчмарят отново дойде при мен, аз го попитах не би ли искал да купи гъската и добавих, че ще му я продам евтино.
— Не ми трябва гъска — отговори той, — имам вече три. Но може би някой от тези джентълмени ще я купи.
Той се обърна към няколко юначаги, които седяха и пиеха джин. Помислих си, че те с общи пари не биха могли да купят дори кокошка. Най-одърпаният от тях обаче каза, че е склонен да види стоката ми и аз разтворих пакета. Той дълго опипва гъската, после взе да ме разпитва откъде съм я взел, като междувременно разля върху нея половин чаша джин с вода, и накрая ми предложи да я купи за половин крона. Това така ме възмути, че без да кажа нито дума, грабнах в едната си ръка гъската, а в другата — хартията и канапа и изскочих навън.
Вървях известно време така — с неувитата гъска в ръка, но бях толкова развълнуван, че ми беше напълно безразлично дали я нося увита или неувита. Като се поуспокоих, дойде ми на ум, че отстрани сигурно изглеждам много смешен — няколко хлапета ме зяпаха ухилено. Спрях под един фенер и се опитах да опаковам гъската. Освен нея обаче носех и чанта, и чадър. Изпуснах гъската в канавката, но какво друго можеше да се очаква от човек, който с един чифт ръце се опитва да се справи с четири предмета и три метра канап. Вдигнах гъската, а заедно с нея и цяло кило кал, която се полепи по ръцете ми, по дрехите ми и по хартията. И тогава заваля дъжд.
Събрах партушииите си и хукнах към близката кръчма, където смятах да помоля за още някое парче канап, за да вържа гъската в приличен пакет.
Кръчмата беше препълнена. Промъкнах се до тезгяха и хвърлих гъската върху него. Ония, които бяха наблизо, млъкваха, като я видяха, а един млад човек до мен попита:
— Сам ли я убихте?
Навярно съм изглеждал възбуден.
Мина ми през ума да се опитам отново да я продам, но присъствуващите явно нямаха вид на купувачи. Изпих халба бира, защото ми беше горещо и бях доста изморен, остъргах, доколкото можах, нещастната гъска от калта, завих я в чиста хартия и излязох от кръчмата.
Когато пресичах улицата, хрумна ми щастливата мисъл да разиграя гъската на лотария. Веднага тръпнах да търся подходящо място и компания, но докато ги търсех, наложи ми се да изпия три-четири чаши уиски. Не бях вече в състояние да пия бира — бирата винаги лесно ме събаря. Най-после успях да намеря това, което ми беше нужно — няколко души, разположени като у дома си в едно тихо, уютно заведенийце близо до Госуел Роуд.
Обясних на собственика какво искам и той каза, че нямал нищо против, но при условие, след като продам гъската, да почерпя всички. Отговорих, че с радост ще направя това и му, показах гъската.
— Видът й не е блестящ — каза той.
— Това е дреболия, без да искам, я изпуснах — оправдавах се аз. — Ще се измие.
— И мирише някак странно — добави той.
— От калта е — обясних аз. — Известно ви е какво представлява лондонската кал. Отгоре на всичко един джентълмен я поля с джин. Като се изпече, нищо няма да се усети.
— Е, може — съгласи се той. — Аз обаче няма да взема участие в лотарията, но ако някой джентълмен изяви желание, негова си работа.
Гъската не предизвика ентусиазъм у никого. Започнах с шест пенса и сам си купих билет. Оставих прислужника да се разпорежда и ръководи лотарията и той успя — почти насила — да въвлече в играта още пет души. Гъската спечелих аз и платих три шилинга и два пенса за черпене. Когато вече си тръгвах, някакъз мрачен тип, който хъркаше в ъгъла, изведнъж се събуди и ми предложи за гъската седем пенса и половина. Защо тъкмо седем и половина — не можах да разбера. Той щеше да вземе гъската, аз нямаше да го видя повече и животът ми щеше да протече съвсем другояче. Но съдбата винаги е била против мен. Отговорих му може би с излишно високомерие, че не раздавам благотворителни коледни вечери за бедните и си излязох.
Ставаше късно, а до квартирата си имах още доста път. Вече горчиво съжалявах, че изобщо съм видял тази проклета гъска. Имах чувството, че сега тя тежи поне двайсет килограма.
Дойде ми на ум да я пробутам на някой търговец на заклани птици и не след дълго намерих такова магазинче ма Мидълтън стрийт. На една миля наоколо не се виждаше никакъв купувач, но собственикът така си дереше гърлото, сякаш той въртеше цялата търговия в Клеркънуел. Измъкнах гъската от хартията и я сложих на тезгяха пред него.
— Какво е това? — попита той.
— Гъска — отговорих аз. — Можете да я получите съвсем евтино.
А той взе, че грабна гъската за шията и я запрати по мен. Опитах се да избягна удара, но гъската ме цапна по главата. Ако не са ви удряли с гъска по главата, не можете дори да си представите колко боли. Грабнах гъската и на свой ред я запокитих към него. Отнякъде изникна полицай и зададе обичайния си въпрос: „За какво е тази разправия?“
Обясних му каква е работата. Тука вече собственикът се разяри, излезе на тротоара и започна да крещи с цяло гърло:
— Погледнете само! Вече е дванайсет без двайсет, в магазина са останали цели седем дузини непродадени гъски, а този глупак идва и пита няма ли да купя още една.
Разбрах колко глупава е постъпката ми и като се вслушах в съвета на полицая, тихичко се отдалечих с гъската.
„Чисто и просто ще я дам някому — казах си аз. — Ще намеря някой достоен бедняк и ще му подаря тази проклета гъска.“ Срещах доста хора, но нито един от тях не ми се виждаше достатъчно достоен. Възможно е часът да не е бил подходящ, а може би и кварталът, но всички, които срещах, изглеждаха недостойни за гъската. Като минавах по Джъд стрийт, аз я предложих на някакъв тип с гладна външност, както ми се стори, но той излезе обикновен пиян нехранимайко и дори не разбра какво искам от него, а просто тръгна след мен и взе да ругае колкото му глас държи. Най-после зави по погрешка към Тевистък Плейс, като продължи да ругае високо друг минувач. На Юстън Роуд спрях едно съвсем мършаво момиче и започнах да го увещавам да вземе гъската. То обаче ми отговори: „Аз не съм такава“ и побягна. Чувах как вика пронизително зад мен: „Откраднал е гъска! Откраднал е гъска!“
Като вървях по слабо осветената част на Сеймор стрийт, изпуснах пакета, но някакъв минувач го вдигна и ми го върна. Нямах вече сили за обяснения и оправдания — дадох му два пенса и се затътрих отново с гъската. Кръчмичките вече затваряха и аз се отбих в една, за да пийна последната чашка. Вярно е, че вече бях попрекалил, тъй като за непривикналия с алкохола е достатъчиа и халба бира, но се чувствувах упнетен и се надявах, че една чашка ще ме ободри. Струва ми се, че пих джин, а това е напитката, която ненавиждам.
Реших да хвърля гъската на Оукли скуеър, но дежурният полицай не ме изпускаше от погледа си и два пъти премина след мен покрай оградата.
На Голдинг Роуд исках да я подхвърля в едно дворче, но пак ми попречи един полицай. Сякаш цялата нощна смяна на лондонската полиция нямаше друга работа, освен да ми пречи да се отърва от гъската.
Полицаите проявяваха към нея такъв интерес, че започнах да се питам дали самите те не искат да я вземат. Приближих към един от тях на Кемдън стрийт и като го нарекох „Боби“, попитах го дали не иска да му дам една гъска.
— Да ви кажа ли какво не искам — да ми се мяркат пред очите нахалници като вас — отговори той остро.
Тонът му беше така обиден, че аз естествено не се стърпях и му възразих нещо. Не помня точно как се развиха нещата, но се свърши с това, че той реши да ме арестува.
Изтръгнах се от ръката му и се понесох като стрела на Кинг стрийт. Той наду свирката и ме последва. Някакъв човек изскочи от един вход на Колидж стрийт и се опита да ме спре. Обезвредих го, като го кюснах с глава в корема, пресякох Кресънт и по Бет стрийт хукнах отново към Кемдън Роуд.
Спрях на моста над канала, огледах се и видях, че никой не ме преследва. Хвърлих гъската през парапета и тя падна с плясък във водата.
