Джеръм К. Джеръм
Сюрпризът на мистър Милбъри
— Не, с тях на тази тема по-добре хич и не говорете — каза Хенри, стоейки на балкона с преметната през ръката салфетка и попийвайки от бургундското, с което го бях почерпил. — Ако пък вземеш да им обясняваш, те няма да ти повярват. Но то е самата истина. Без дрешките нито една няма да може.
— Кой няма да повярва и на какво? — попитах аз.
Хенри имаше странния навик да разсъждава на глас по повод своите неизказани мисли и това превръщаше речта му в абсолютна главоблъсканица.
Ние току-що спорехме дали сардините изпълняват по-добре своето предназначение като мезе или като предястие. Сега недоумявах защо сардините, за разлика от другите риби, притежават особено недоверчив характер и се мъчех да си представя костюма, който би отивал на леко заоблената сардинска фигура. Хенри остави чашата и се опита да ми обясни в какво се състои работата.
— Имам предвид жените. За нищо на света не могат да отличат едно голо дете от друго. Моята сестра е бавачка и тя ще потвърди ако я попитате, че до тримесечната им възраст между тях няма никаква разлика. Може, разбира се, да се намери разлика между момче и момиче или между християнското бебе и чернокожото дяволче; но не бива да си въобразявате, че когато са голи някой ще може с увереност да каже, че ето, значи, това е Смит, а това — Джонс. Съблечете ги, увийте ги в чаршаф и ги разбъркайте. И аз съм готов да се хвана на бас на каквото искате, че за нищо на света няма да ги различите.
Що се отнася лично до мен, аз охотно се съгласих с Хенри, обаче добавих, че вероятно мисис Джонс и мисис Смит си имат някаква тайна за разпознаване на бебетата.
— Те сами ще ви го кажат — възрази Хенри. — Аз, естествено, съвсем не говоря за онези случаи, когато бебето има някаква бенка или криви едното си око. Но що се отнася до бебетата въобще, те всички си приличат едно на друго като сардинки на еднаква възраст. Знам такъв случай, когато глупава млада бавачка объркала в хотела две бебета и майките им и досега не са сигурни, че у всяка от тях е именно нейното собствено дете.
— И вие предполагате — казах аз, — че няма абсолютно никакъв начин да се отличи едното бебе от другото?
— Даже следа от ухапване на бълха, даже това нямало — отвърна Хенри. — А имали еднакви пъпки, еднакви драскотини; и се родили едва ли не в един и същи ден, и нито по ръст, нито по тегло, не се различавали съвсем по нищо. На едното бащата бил висок блондин; на другото — дребен брюнет. Жената на високия блондин била миниатюрна брюнетка, а жената на дребния брюнет — висока блондинка.
Цяла седмица те сменяли своите деца по десет пъти на ден, спорейки и крещейки при това до пресилване. Всяка от жените била уверена, че е майка на това бебе, което в дадения момент мълчало и когато то почнело да реве, тя вече била сигурна, че не, че това не е нейното детенце. Решили тогава да се доверят на инстинкта на бебетата. Но бебетата докато били сити не им обръщали никакво внимание, а щом огладнеели, всяко се теглело към тази майка, на която в момента било в ръцете. Разбрали се накрая, че времето само ще изясни всичко. Оттогава минаха три години, и може би, впоследствие някаква прилика с родителите ще реши този въпрос. Аз твърдя едно — каквото и да се говори, до тримесечната им възраст не можеш ги различи.
Той млъкна и, струва ми се, потъна в съзерцание на далечния Матерхорн, който се виждаше през прозореца, озарен от розовия отблясък на настъпващата вечер.
Хенри притежаваше поетическа жилка, каквато често се среща у готвачите и келнерите. Мисля си, че постоянната атмосфера на вкусните и топли ястия развива нежни чувства. Най-сантименталният човек, когото някога съм срещал, беше собственикът на закусвалня на „Фарингдън роуд“. Сутрин рано той би могъл да ви се стори сух и делови, но когато застанеше с ножа и вилицата над котела с врящите кренвирши или над граховия пудинг, всеки скитник би успял да го трогне с някой съвършено неправдоподобен разказ…
— Но най-удивителната история с бебе се случи в Уоруик, в годината на юбилея на кралица Виктория — продължи подир малко Хенри, без да отделя взор от заснежените върхове. — Никога няма да я забравя.
— А това прилична история ли е? — попитах. — И дали не бих могъл да я чуя?
След като помисли, Хенри реши, че вреда няма да има и ми разказа следния случай.
Той пристигна с омнибуса от влака, дето минава в 4,52. Носеше със себе си пътна чанта и голяма кошница, по мои предположения, пълна с бельо. Не позволи на пиколото да се допре до кошницата и сам я помъкна към стаята си. Носеше я пред себе си като я държеше за дръжките и на всяка крачка си удряше пръстите в стената. На завоя на стълбата се подхлъзна и здравата си удари главата в перилото, но не изпусна кошницата — само изруга и продължи нататък. Видях, че нещо нервничи и е разтревожен, обаче в хотела такива зрелища не са някакво чудо. Ако човек преследва някого или него го преследват, къде ще се настани, ако не в хотел. Но ако по вида му не изглежда, че той ще яде, без да плати, не обръщаш никакво внимание.
Но този човек ме заинтригува с младостта си и със своето невинно лице. При това, аз скучаех в тая дупка след местата, където ми се бе случвало да работя преди. А когато в продължение на три месеца не правиш нищо друго, освен да обслужваш неудачни търговски пътници и нежни двойчици с пътеводители, ще се зарадваш на всичко, което предрича поне някакво развлечение.
Последвах новопристигналия в неговата стая и се осведомих дали не му е нужно нещо. С въздишка на облекчение той тръсна кошницата върху кревата, свали си шапката, изтри чело и чак тогава се обърна към мене.
— Женен ли сте? — попита.
Изглеждаше безсмислено да се задава подобен въпрос на един лакей, но доколкото го задаваше мъж, не се разтревожих.
— Как да ви кажа — викам, — не съвсем. — Тогава бях само сгоден и то не със своята бъдеща жена. — Но няма значение, ако ви е нужен съвет…
— Не е там работата — прекъсна ме той. — Само, моля ви, не се смейте. Ако бяхте женен, щяхте да ме разберете по-добре. Има ли тук при вас разумни жени?
— Жени при нас има — викам. — А виж, разумни ли са или не, зависи от коя страна се гледа. Обикновени жени. Да извикам ли камериерката?
— Да, да — зарадва се той. — Не, почакайте минутка. Първо да отворим.
Той се зае с въженцата, после ги заряза и се разсмя.
— Не — вика. — Отвържете ги вие. Отваряйте внимателно, чака ви изненада.
Не обичам особено изненадите. От опит зная, че обикновено те не са особено приятни.
— Какво има там? — попитах.
— Ще видите като развържете, то не хапе — и пак се разсмя.
Е, добре, мисля си, ще рискувам, видът ти е безобиден. А после ми мина през ума такова нещо, че се изправих и застинах с въженцето в ръка.
— Да няма — викам, — труп тука?
Изведнъж той побледня като чаршаф и се хвана за перваза на камината.
— Боже мой — вика, — не се шегувайте с такива неща, за такива неща не съм и помислял. Развързвайте по-бързо!
— Струва ми се, сър, че би било по-добре, ако вие сам я отворите — казах аз. Цялата тази история взе да не ми харесва.
— Не мога — вика, — след вашето предположение… Цял треперя. Развързвайте по-бързо и кажете всичко ли е както трябва.
Любопитството надделя. Развързах канапа, отворих капака и надникнах в кошницата. Пришелецът стоеше, извърнат гърбом.
— Благополучно ли е всичко? — пита. — Жив ли е?
— Живичък — викам.
— И диша?
